Кое патриотично българско сърце не е трепвало в радостна възбуда от сияйния текст на „Анонимния Равенски космограф” („Землеописание”, нататък съкратено АРК): „...А между Тракия или Македония и Долна Мизия отскоро (само) българи (вulgari) живеят, които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития”(ЛИБИ, 1 стр. 393). Типичен римокатолически извор, написан неизвестно кога, неизвестно от кого. Някои особености на текста, отбелязани справедливо от редакторите на ЛИБИ – пропит с религиозен дух, с библийски образи и и християнски мироглед (например за плоската земя) подсказват, че автора е католически монах. Може би от Равена, може би не. Последното наистина няма никакво значение за един фалшификат.  Липсва оригинала, което е класическо неотменно условие за легализирането на всеки  фалшификат.  Косвеното му датирането според съдържанието на текста (споменава се обитаването на авари в Гепидия и българи в странната локация „между Тракия или Македония и Долна Мизия”, която според описанието би трябвало да е билото на Източна Стара планина) варира в широки граници – някои български граждани с излишък от патриотизъм го датират към VI век, други по-умерени - към  VII, а реалистите  – към началото на VIII век. Повечето обаче забравят, че преписите са датирани по косвения и любим за фалшификаторите палеографски метод – XIII-XIV век, което е съвсем близо до Базелския събор от 1434 г., когато папската институция приема задължението да участва в голямата фалшификация на европейската история по въпроса за гото-германската лудост  и свързаното с нея изпращане на българите в пустошта на Централна Азия. Най-стария уж препис  естествено е ватикански, намерен в общ сборник с произведения на други автори, между които – внимание – на фиктивния католически монах Павел Дякон – „автора” на несъществуващия днес фалшификат „Книга XII”, в който са вмъкнати фалшивите сведения за стара голяма Вулгария, Кубрат и Аспарух. Извън всяка форма на случайност е датата на първата публикация на този световно неизвестен антигеографски „шедьовър” – 1688 г., а в 1683 г. е публикуван за пръв път доказания ватикански фалшификат уж от V век „Арменска география” уж от  Мовсес Хоренаци.

Деликатно е да се каже, че Анонимният космограф е особен географски трактат. Той е толкова много-много особен, че изглежда странен, нелогичен и неестествен. Нормалните трактати, имам предвид онези на големите географи Страбон, Плиний Стари и особено великия Птолемей са създадени за да служат на античното общество, да бъдат полезни на пътешественици, търговци, мисионери, военни. Те са били всеобщо известни, всеобщо цитирани и всеобщо ползвани. Книгите в онази епоха са скъпа стока, която е предмет на покупко-продажба, а е почти невероятно да се намери обичаен средновековен клиент за АРК. За разлика от тях, след написването му АРК сякаш е бил строго засекретен в някой католически манастир и изваден на бял свят в средата на XVII век. Тази нелогична „секретност” напълно го сближава с другите фалшификати, съдържащи сведенията за стара голяма Вулгария и сем. Кубратови в манипулираните текстове на патр. Никифор и Теофан, неизвестни до 1601 г.; с името на готския историк  Йорданис и „Гетика”, преди това неизвестни до XII  век, с имената на Мовсес Хоренаци и Анания Ширакаци, абсолютно неизвестни на науката от V век до 1688 г. Оказва се, че само в книга IV Равенският аноним е абсолютен рекордьор в четирикратното рекламно споменаване на абсолютно неизвестния до XII век  Йорданис  с израза „твърде учения хронограф Йордан”.

            Текста на АРК изобилства от неясноти, обърквания, непоследователност в изложението, с неизвестни за науката наименования на топографски обекти, извън съмнителните и много популярни, но от векове неизползвани архаизми като „Дакия Първа и Дакия Втора”. Над половината обем на трактата се състои от водопади  селищни наименования. Решавам да проверя някои, за които имам определени познания. Едно от тях е античното наименование на родния ми град Русе (ЛИБИ, стр.394). Анонимният ватикански фалшификатор го е изписал като „Pistis”. Въпреки грешното наименование, преводачката Тъпкова правилно го е разпознала и  превела като „Приста (Русе)”. Градът е познатото римското военно  селище и флотски център Сексагинта приста. Споменат е за последен път в изворите от Прокопий Кесарийски („За строежите”), като град с ремонтирана крепост по времето на Юстиниан Велики. Дискусионни  са причините на загиването на града, но това става безспорно в края на VI век. По данни от археологическите разкопки, липсват всякакви признаци на селищен живот след управлението на имп. Маврикий (582-602) до втората половина на XII век, когато града е възстановен и преиздигнат от руски колонисти и започва да се нарича Руси. Следващото по ред в списъка е Тримамиум, антично и късноантично римско селище на брега на Дунав, ситуирано в местността „Стълпище”, на около 3 км западно от село Мечка. Подобно на Сексагинта приста, селищния живот в Тримамиум спира в края на VI век. Аналогична е картинката с античното селище Тигра, намирало се на брега на Дунав при град Мартен. Преместваме погледа си на запад.Известните римски градове Ескус и Рациария приключват своя градски живот още по-рано –  средата на VI век – трета третина на VI век. Примерите в този контекст могат да бъдат достатъчно много, но и тези са достатъчни за да илюстрирам тезата ми за безсмисленото създаване на уж географския трактат „Анонимен Равенски космограф”.  Казано  с други думи от ежедневието – равенското землеописание е имитиращ продук , без  научна,  познавателна и практична стойност за обществото. При което логично възниква генералния въпрос – с каква цел е създаден този скъп и никому ненужен географски боклук? Мотива „продажба” отпада, както и мотива „графомания” и „авторова известност”, поради неговата анонимност.

Очевидно не е създаден самоцелно, а по-скоро с точно определена и строго специфична цел. Освен съмнително честото споменаване на „твърде учения хронограф Йордан”, в трактата се назовават имената на напълно неизвестните в антична Европа „готски” философи Айтанарид,  Маркумир и Елдевалд, от които последния поразява слуха с типично германско звучащото си име. Съмнително също е включването на незначителния по големина, но емблематичен  за гото-германската мания остров Сканза, познат с това име единствено  от „Гетика” на „твърде учения хронограф Йордан”. И тъй като гото-германската лудост почти винаги върви ръка за ръка с азиатско-българската, т.е. със средноазиатския произход на българите, очаквано е лежерното им, почти невинно споменаване като екскурзианти от Голяма Скития – теза, която не може да бъде потвърдена от други академични науки като археология, палеоклиматология и генетика. Поради изложените по-горе причини, интереса на европейските историците към АРК е обяснимо нисък. Цялото произведение е публично достъпно само на латински език. Липсва цялостен превод на други езици. Националните историографии в Европа са си позволили частичен превод само на онези фрагменти от текста, които имат отношение за отделните страни. Така са постъпили в Русия, Великобритания, Португалия. Така са направили и българските историци и то единствено поради споменаването на българите като нови заселници в балканските провинции на Източната римска империя.

Но да се върнем на онази част от текста на АРК, посветена на българската история. През последните години между историците възникват искри на ожесточени спорове относно двоякото значение на латинската дума „modo”(„отскоро” или „само”), в зависимост от което текста може да се преведе в два варианта - че по билото на Стара планина отскоро живеят българи, или, че билото се обитава само от българи. Но тъй като латинската дума „modo” е използвана и в сведението за аварите, които обитават Гепидия, т.е. Панония, най-вероятно думата означа „само”. Т.е. билото на Източна Стара планина се обитава само от българи. Интересно кой  по онова време е обитавал билото на Централния и Западен Балкан?

            Друга, притеснителна за професионалния историк дума, която обаче се неглижира от обикновения неизкушен от историята читател или от историците с по-лека квалификация, е етническото наименование „българи” ( вulgari). Във всички нормални латински извори  до XII-XIII век и дори в някои доказани ватикански фалшификати,  изписванията са „uulgares, vulgares, uulgaria, vulgaria” (напр. текста на Анастасий Библиотекар за стара голяма Вулгария - antiquitus Vulgaria es magna, ЛИБИ 2, стр. 247), а това както знаем вече не е етническо, а латинско наименование на колонистите (вътрешни федерати) и териториалните им структури (архонтства) в балканските провиниции на Източната римска империя (изворите на гръцки език нямат този проблем, тъй като в гръцката азбука липсва графема за звука „Б”). Впоследствие част от тези колонисти след дълъг четири-петвековен процес ще се „българизират” и след времето на базилевса Муртаг ще станат  официално  първите „българи”, факт, който е изрично записан  в надписа на архонта Пресиан от Филипи върху камък със специално видоизменената гръцка буква вита с долна черта (В), която замества липсващата в гръцката азбука графема „Б”. Именно тази дума „вulgari” е още един категоричен индикатор, че неизвестния католик от Равена е живял след XIII-XIV век.

            Има обаче много по-притеснителна част от текста, която се игнорира както от напомпаните с патриотични чувства обикновени читатели, така и от спецовете български историци. И това е сведението, че преди да заемат билото на Източна Стара планина българите пристигат от Голямата Скития. „Голяма Скития” е смущаващ античен анахронизъм  за произведение, което претендира да бъде създадено в края на VII и началото VIII век. Същия странен анахронизъм неслучайно съществува и в доказано фалшифицираните текстове за стара голяма България в хрониките на патр. Никифор (Сарматия),  Теофан (страната на сарматите, Първа Сарматия), „Арменска география”(Сарматия) и феноменалния фалшификат на Павел Дякон „Книга XII”, цитиран от Мавро Орбини в „Царството на славяните”(Сарматия, Азиатска Сарматия). Но има още по-интересна и скандална връзка между огърлицата от ватикански фалшификати: най-малкия анонимен брат на Аспарух се заселил къде – внимание – в Равенския пентаполис или в околностите на Равена!?! Ами да, накрая, като в латиноамерикански сериал ще излезе, че най-малкото братче на Аспарух се познава лично с автора на равенската сапунена опера.

Голяма Скития, пардон, Централна Азия

Сега обаче ни предстои да узнаем най-важното - какво  все пак означава за автора на АРК наименованието „Голяма Скития”. Това обстоятелство със сигурност е занимавало и екипа български специалисти, които превеждат и редактират текста на „АРК”: преводачите Василка Тъпкова-Заимова и Велизар Велков. В специална бележка под линия те са записали следното уточнение: „Под „Голям Скития” (в противоположност на Малка Скития – днешна Добруджа) авторът разбира най-общо земите отвъд Дунав и край Северното Черноморие”(ЛИБИ 1, стр. 393). Тъй като лично за мен името на преводачката Тъпкова-Заимова е достатъчно компрометирано с множество неадекватни преводи и тълкувания в ЛИБИ и ГИБИ, наукоподобни изследвания  за „аулите”, „славянските заселвания”, и особено като  съавтор на книга за примитивния фалшификат „Битолски надпис”,  имам принцип на работа, който ме задължава да проверявам  валидността на важни детайли от всеки извор, който е свързан с нейна преводаческа или редакционна работа. За щастие руските историци са превели точно липсващата в българския превод книга IV на „Равенския космограф”, в който е текста за българите и Голяма Скития (В. А. Подосинов 1999, „Северо-Восточная Европа в “Космографии" Равеннского Анонима”). Описанието на Евразия в началото на книгата започва с Голяма Скития и Римфейските планини (разбирай планината Урал), следва „изключително обширната на дължина и ширина страна Хазария” с тайнствената „голяма” прабългарска река Куфис; следва Колхия, после Кавказките планини, страната на роксаланите и савроматите, голямата река Вистула (Висла). Зад нейното устие в Океана се намира свещения за гото-германските лунатици остров Сканза, а описанието стига до пределния север, наречен със съмнително съвременното име „Дания” (Dania), в която, според абсолютно неизвестните готски философи Айтанарид,  Маркумир и Елдевалд, живеят „най-бързите хора сред всички народи”. А последното е пряк и незаобиколим индикатор, че Равенския космограф е продукт на гото-германската мания, съгласно която крайния Север ражда всички могъщи народи, които по презумпция са най-храбрите, най-силните, най-предприемчивите, а както е видно – топ-спринтьорите на познаваемия свят.

Очевидно е, че описанието на Евразия в книга IV е направено от изток на запад. Това е констатирал не без учудване и автора и преводача на руското издание от 1999 г. Александър Подосинов. Учудването му е породено от това, че в книга I описанието на Европа (направено по друг принцип – на база часовете на деня и нощта) е в обратен порядък – от запад на изток. С други думи, Голямата Скития, от които пристигат българските екскурзианти не се намира отвъд Дунава, каквато бе измамната бележка в ЛИБИ на мадам Тъпкова. Голямата Скития се намира в Централна Азия, а ако е необходимо да издребнявам - нейде в степите на днешен Казахстан. Следователно прословутия текст за българите трябва да се чете по следния нелеп начин: „...А между Тракия или Македония и Долна Мизия отскоро (само) българи (вulgari) живеят, които са дошли от споменатата по-горе Централна Азия”. Красноречиво обстоятелство, което сродява фалшификата „Анонимен Равенски космограф” с всички останали ватикански ментета за стара голяма , волжка, кавказка, предкавказка, прикубанска, дунавска, куберова, алцекова и каквато се сетите още „България”. Този компрометиращ текст е пълен аналог на познатия ни фрагмент от категоричния ватикански фалшификат „Арменска география /Ашхарацуйц”, в раздел „Азия”. Разказвайки за народите на турките и техните първи братовчеди булгхарите и  разновидностите им „купи-булгхар, дучи-булкар, олхонтор-блкар и чдар-болкар”, надрусания ватикански измамник споменава за бягството от планината Дзиакан на сина на Худбадр (както уточнява още по-надрусания руски преводач Патканян – чети Хубраат), т.е. разбирай Кубрат и неговия фамозен трети син Аспархрук.

Изброените по горе факти и обстоятелства са напълно достатъчни за научно-аргументираното заключение, че „Анонимния Равенски космограф” е трактат, съставен най-рано през XV век, т.е не по-рано от годината на провеждане на Базелския събор от 1434 г., след който започва масирана кампания по генерална промяна на европейската история, в резултат на която почти всички северни католически народи – шведи, датчани, германци, австрийци, англичани и шотландци под една или друга форма получават своя дял от тъй желания готски произход. В хода на тази „готизация” на Западна и Северна Европа, българите, чиито предци  са ромейски колонисти от времето на „Анастаси цари и Долната земя Охридска” и  реални генетични и културни наследници на готи, алани, гепиди, вандали и други отвъддунавски европейски народи, стават препъникамък и основен проблем на „готизацията”. Отстраняването на проблема се състои от поредица действия по няколко пункта: къде и кога да бъдат „изпратени” и после „върнати” българите и как да бъдат преименувани, тъй като в ромейските и латински извори до Х век няма такъв етнос „българи”, а е наличен обществено-политическия термин „вулгари” , с който се означават колонистите на империята от времето след имп. Константин Велики.

 Първа точка на проблема е решен, чрез „изпращането” им в Азия, тъй като изпращането в Африка щеше да бъде прекалено екзотично и тогава европейските „учени” биха могли да се усъмнят в достоверността на шегата. Зад този избор стои едно твърде удобно стечение на случайно обстоятелство, станало известно в Европа през XIII век чрез византийски преписи на фрагменти от книгата на арабския пътешественик Ибн Фадлан до Волга, в които се споменава тюркския волжки народ „пълхар”, впоследствие наименованието лесно и спонтанно е променено чрез несъвършенствата на куфическата арабица на „булфар” и много по-късно през руското произношение на „болгар”. Известно е, че  Ибн Фадлан проявява особено силен интерес към русите, които среща край брега на Волга. С помощта на своя преводач той води дълги разговори с тях и записва сведенията си в отделен раздел, посветен на тях. Изглежда парадоксално, но именно на Фадлан дължим може би единственото сведение в историографията с каква цел русите кремират телата на починалите, а това засяга религията и погребалните обичаи на всички европейски скити и дори на античните балкански народи, известни с обобщаващото име „траки”. В този контекст е реалистично арабският пътешественик да е чул и записал руското наименование на голямата евразийска река. Пътеписът на Ибн Фадлан става популярен в Европа, Мала Азия и Близкия Изток чрез включване  на отделни  негови фрагменти в съчинението на  персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут живее, пътешества и работи  главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо, Сирия. Близостта до Византия е  причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век. Аргумент на тезата е известния текст на византийския историк Никифор Григора (1295 - 1360), посветен на българите: „ А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър  има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Вулган; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити.” („Римска история”, ГИБИ 11, стр.126).

По втората точка решението за борда на ватиканските измамници определно е по-сложно. „Вулгария/Uulgaria/Vulgaria/ Βουλγαρία” е термин, записан за пръв път още през 388 г. в прословутата карта на св. Йероним. По повод гражданската война от 513 г. между комеса на федератската войска в Мизия Виталиан и официалната власт в Константинопол, епископ Йоан Никиуски пише знаменития си текст за „провинция Вулгария”: „...74. Но веднага след завръщането си при императора, последният го отстрани от командването му и назначи друг генерал, на име Кирил, от провинция Илирия. 75. И той даде битка на Виталиан и имаше голямо кръвопролитие и от двете страни. Генерал Кирил се оттегли в града на име Одисус и остана там, докато Виталиан се оттегли в провинция Вулгария”( John, Bishop of Nikiu: Chronicle. London, 1913, chapter LXXXIX). Излишно е да отбелязвам, че  този скандален за официозната ни историография текст  „случайно” е останал незабелязан от неговите труженици, въпреки, че хрониката е всеобщо известна и още през далечната  1894 г. В. Златарски е изписал купища глупости по него („Нови известия за най-древния период на българската история”). Единствения „грях” на епископ Йоан е, че е използвал неправилния израз „провинция Вулгария”, вместо политкоректния „архонство Вулгария”.

През V, VI и първата половина на  VII век има десетки споменавания на „вулгари” и архонти на „вулгари” в най-реномираните византийски и латински хроники от късната античност. Значителната част от тези записи ги фиксират във византийския Запад – Панония, Илирия, Горна Мизия, но както е записал Йоан от Никиу също и в Долна Мизия и Малка Скития. Самите българи през XIV век пишат, че началото на тяхното ромейско битие е от времето на имп. Анастасий в „Долната земя Охридска”. Очевидно тази ранна византийска „биография” на предците на българите не устройва отговорните кардинали и те се спират парадоксално на втората половина на VII век, с надеждата наивните и лесно манипулируеми  европейски историци да „преглътнат” лесно  разликата от 200 години. За по-лесното „преглъщане” операцията трябва да бъде „съпортната” с повечко „извори” и по-възможност от най-авторитетни хронисти по печелившия принцип „колкото по-често се повтаря една лъжа, толкова по-лесно се вярва в нея”. Решението на съвета на кардиналите е почти „гениално”: хора с манталитета и интелекта на Златарски, Дуйчев, Бешевлиев, Рашев и компания или се правят, че не виждат зеещата 200-годишна дупка от българското битие в балканските провинции на Източната империя  или в краен случай го споменават с половин уста мимоходом, след което го отминават като експресен влак селска гара.  И така след дълго обмисляне, крайното решение на кардиналите от площад „Св. Петър” в Рим е 679-680 година, тъй като в този период се случват събития, благоприятни за техния сценарий. Събитията имат вътрешен за империята  обществено-религиозен характер. Става дума за религиозен конфликт между монофизитството, тогава изповядвано в Мизия и православието в другите части на диоцеза Тракия, започнал да се формира още по времето на имп. Ираклий I, достигнал до крайни форми на нетърпимост към 679 г. и прераснал без време във военен конфликт  и гражданска война. Събитията от 679/680 г. са точен римейк на събитията от 513/514 г., тъй като в основата на тогавашната гражданска война стои същия религиозен конфликт между императора-монофизит Анастасий I и православието на жителите на Мизия, от което се възползва комес Виталиан.

 Протоколите на  Шестия вселенски събор, проведен в Константинопол (7 ноември 680 – 16 септември 681) доказват това, чрез станалото популярно изказване на сирийския презвитер Константин Апамейски: „Дойдох при вашият свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с Вулгария. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля нито тия, които изповядват две воли.”. Именно превратния, трагикомичен по същността си, прочит на онази част от него, в която се споменава за „войната с Вулгария”(превода в ГИБИ видимо е манипулиран от хитреещия Иван Дуйчев, оригиналния израз πόλεμον Βουλγαρίας  би следвало да се преведе по-скоро като „вулгарската война”), дава повод на нашите пишман-историци триумфално да тръбят за образуването на илюзорна българска държава, повод управляващия шумкарски елит на БКП да монтира в герба на Народна република България горделивата дата „681”. Ако екстраполираме профанската им идея, в герба на НРБ с по-голямо основание трябваше да бъде записана датата „388”, годината в която св. Йероним записва в картата си невинния израз „Mesia hec Uulgaria” или „513”, когато комес Виталиан се оттегля в провинция Вулгария. Ако имаме добрината да прочетем от по-висока гледна точка още веднъж текста на Теофан Изповедник за стара голяма Вулгария, Онгъла, сем. Кубратови и спа-процедурите на имп. Константин IV,  ясно ще видим, че „сглобката” се състои от две различаващи се части, събрани в едно по-изкуствен начин: първата част започва със смъртта на сарацинския цар Мавий и поемането на властта от неговия син Изид и продължава с нахлуването на народа на вулгарите в Тракия (поради религиозния конфликт „монофизити-православни”). Тук рязко и нелогично е вмъкната фалшифицираната част за стара голяма България и накрая автора отново се връща на историята с изглаждането  на конфликта чрез свикването на Шестия вселенски събор, довел до победа на православието, осъждане на монотелитството (и на българите – тогава монотелити от Мизия, чиито епископи тенденциозно не присъстват на събора – вж. П. Петров, „Образуване на българската държава”, 1981, стр. 281) и анатема на някои отговорни църковни другари като патр. Сергий I, патр. Пир, патр. Кир и папа Хонорий. Излишно е да акцентирам върху обстоятелството, че в цялата римо-католическа схема няма и намек за образуване на някаква държава на българите, ако не броим наивните внушения на ватиканските редакторски подзаглавия в ГИБИ.

Последния  проблем за двете имена „вулгари-българи” е решен по най-забавен и шегаджийски начин. Измислят скандинавския произход на българите и от Северния полюс ги изпращат на кратка екскурзия до река Волга, откъдето те получават името си „вулгари”, а там някъде по пътя към Европа, общото събрание на акционерите на „България турс” АД за последен път го променят на „българи”. Посланието на Ватикана към европейките историци с този грубиянско примитивен подход е ясно и недвусмислено, като направено от български политик по време на безкрайния  преход от демокрация към по-голяма демокрация: „ние сме прости, но  и вие сте прости и ще се разберем”.

„Прабългарската” река Куфис е хазарската река Куфис

Сега ще се позабавляваме още малко с „компетентността” на ватиканските измамници и ще анализираме една от най-грубите им грешки, а както вече съм споменавал, няма толкова интелигентен фалшификатор в света, който да сътвори  перфектното менте. Едно от критично слабите места в знанията на фалшификатори в „АРК” са хазарите, Хазарския хаганат,  и „голямата”  хазарска река Куфис. Поразителната неслучайност е, че същото слабо място – хазарите – са слабо място и на фалшификаторите на текста за стара голяма България, сем. Кубратови и Аспарух в хрониките на патр. Никифор и Теофан, както и на „Арменската география/Ашхарацуйц”. Което е още една илюстрация, че фалшификаторите на трите извора са хора от един и същ идеен и научен кръг. Както е известно, Хазарския хаганат се формира на териториите на днешен северен Азербайджан (Хазарбайджан) и руски Дагестан около средата на VII век, почти в един и същи времеви хоризонт с химерата “стара голяма България”. Нещо повече – оказва се, че ако съществуваше реално в материалния свят, „стара голяма България” би трябвало да се намира върху територията на новосъздадения Хазарски хаганат, тъй като вече установихме, че „прабългарската река” Куфис се намира в Западното Прикаспие (днешна руска Калмикия – вж. Менандър Протектор, ГИБИ 2, стр. 242), но където според „Анонимния Равенски космограф” се намира и „голямата хазарска река Куфис”. В Калмикия има много сезонни и временни рекички, които пресъхват през лятото, но голяма река няма. По определение никифоровата и теофанова „прабългарска река Куфис” също е „голяма”, тъй като се образува от съединяването на Волга и Дон. Това е поредното категорично доказателство, че фалшификаторите на патр. Никифор, Теофан и „Анонимния Равенски космограф” принадлежат на един идеен кръжец.

 Общоизвестно е, че хазарите са верни  съюзници на Византия още от преддържавнното си минало - първоначално срещу перси, по-късно срещу араби. Поддържат династични връзки с Византия чрез смесени бракове: имп. Юстиниан II се жени през 703 г. за Теодора Хазарката, сестрата на хаган Ибузир, а имп. Константин V е женен за Ирина Хазарката, дъщеря на хаган Вирхор и майка на имп. Лъв IV Хазарина, императорската гвардия на имп. ЛъвVI Философ е била съставена предимно от хазари. През 718 г. решително нападат арабите в Задкавказието, отклонявайки арабски войски от византийския фронт и по-скоро хазарите спасяват Европа, отколкото българите на  кесаря Тервел. Хазарите и хазарския натиск стават удобен инструмент за измисляне на мотив за бягството на Аспарух към обетованата земя Византия. Удобен, но както ще установим след малко – фалшив отначало до край.

Патр. Никифор и Теофан  срещу патр. Никифор и Теофан

Виктор Чхаидзе е съвременен руски историк и археолог, изследовател на средновековните номади между Азовско и Каспийско море, дългогодишен археологически проучвател на фалшивата кубратова „столица” Фанагория и съседния  Таматарх, по-късен Тмутаракан, чието руско население поради куманския натиск емигрира във Византия през втората половина на XII век и възражда за живот днешния български град Тутракан (Петър Мутафчиев, „Произходът на Асеневци”, 1928, стр. 32-33). Чхаидзе е автор на две забележителни научни изследвания, които заедно и поотделно разбиват мита за прабългарско присъствие в Приазовието, Таманския полуостров и Прикубанието, но по-важното и в контекста на темата – мита за хазарския натиск върху семейство Кубратови и опровергават приетата на юнашко доверие датировка на „Анонимния Равенски космограф”: Чхаидзе В. Н., 2008 „Таматарха. Раннесредневековый город на Таманском полуострове”; Чхаидзе В. Н. 2012, „Фанагория в VI—X веках”. Чхаидзе е първият историк, който намира фундаментално противоречие в сведенията на патр. Никифор и Теофан за хазарския натиск срещу синовете на кир Кубрат, със собствените им по-късни сведения за византийско-хазарските отношения от заточението на имп. Юстиниан II в Херсон (703) и  Фанагория (704) до преврата и убийството му през 711 г. Тези тъй важни за българската история сведения дискретно са елиминирани от ГИБИ  т. 3, тъй като отговорния редактор на изданието Иван Дуйчев и преводача Веселин Бешевлиев са преценили, че не представляват интерес за официозната „прабългарско-азиатска” версия на историята ни. Сведенията на патр. Никифор и Теофан съвпадат напълно: през периода 703 – 711 г.  Приазовието, Крим и североизточните брегове на Черно море са византийски владения. Столицата на Хазарския хаганат се намира близо до Каспийско море, където са изконните хазарски територии. Там се изпращат византийски пратеници за преговори, там се изпраща и жената на Юстиниан II Теодора Хазарката, от там идват хазарски пратеници за изпълнението на различни мисии. Към началото на VIII век в Приазовието, Крим и североизточните брегове на Черно море категорично няма хазарска войска и хазарско население. Хаганът обаче има свои официални пълномощници в Херсон (наречен в изворите „тундун”, т.е. „тудун”), кимерийския Босфор (Валгиц) и Фанагория (Папац). Те са там след специалното съгласие на Константинопол. Хазарският хаган се намесва във вътрешните работи на империята, само когато враждуващи византийски политически групировки искат изрично неговата намеса. Хазарския интерес към търговските приазовски средища на Византия  обхваща само няколко стратегически важни за търговията места около Керченския пролив (европейска и азиатска част) и кримски Херсон. Виктор Чхаидзе нарича византийско-хазарските отношения в Приазовието пример за кондоминат (договорно двувластие). През 736 г. хазарите търпят поражение в една продължителна война с арабите, която се води в техните първоначални владения край Каспийско море. Поражението води до миграция на хазарско население в северо-западна посока и преместване на столицата в  Итил (Атил) при делтата на река Волга. Част от хазарските мигранти се заселват мирно и цивилизовано върху свободни земи на Кримския полуостров, Приазовието и между реките Дон и Волга, но според археологическите проучвания това става най-рано през 750-760 година. Селищата нямат защитни съоръжения, което говори за липса на конфликти при заселването, извършено без съмнение с изрична санкцията на Константинопол върху византийските владения. (Ю.М. Могаричев, 2010 „Крым в VIII X вв.: проблема хазарского присуствия”). Крайбрежните търговски градове, в които от векове живее смесено население – гърци, евреи и др., след 750 г.  приема и хазари. По същото време в град Хермонас, азиатската част на Керченеския пролив се изгражда хазарска крепост с постоянен гарнизон за контрол на плаването на север по река Дон, откъдето може да се направи най-кратката сухоземна връзка с река Волга. Приблизително по онова врем градът променя името си на Таматарха, гръцка транскрипция на тюрското „тумен тархан”(Чхаидзе, 2008).  Образцовите византийско-хазарски отношения продължават до самия разпад на Хазарския хаганат около 965-970 година. В трактата „За управлението на империята” имп. Константин Багренородни разказва за един много интересен момент от тях. По молба на хазарския хаган, византийците проектират и изцяло построяват хазарската крепост Саркел  на река Дон по времето на имп. Теофил (829 - 842). Така хазарите контролират целия воден и земен път от Черно море до Каспийско море: Босфор – река Дон (крепост Саркел) – река Волга (столица и крепост Итил) и през Каспийско море към Средна Азия и Персия и получават мита върху търговския стокооборот. Византия също е облагодетелствана от добрите отношения с хаганата: съгласно сведението на имп. Констанитн Багренородни („За управлението на империята”, гл. 53), Таманския полуостров е едно от малкото места, от където империята се снабдява с открити находища на нефт, от които се произвежда прочутия „гръцки огън”. Посочените изворови данни и научни изследвания, подкрепени с данни от археологически проучвания отхвърлят категорично грешната информация на ватиканските измамници, които твърдят във фалшифицираните извори на патр. Никифор и Теофан относно „стара голяма България”, а също и в „Арменска география/Ашхарацуйц”, за фиктивните хазарски нападения срещу  фиктивните азиатски прабългари.

Хазарската нишка – общата територия на Хазария и Прабългария, голямата хазарска и едновременно  прабългарска река Куфис, „изключително обширната на дължина и ширина Хазария” и фиктивните хазарски нападения срещу фиктивните прабългари илюстрират и доказват, че авторите на фалшификатите принадлежат на един и същ идеен център – папската институция във Ватикана, а също така, че възможно най-ранното написване на „Анонимния Равенски космограф” не може да бъде отнесено преди края на Х век.

 

С други думи, бъркотията е пълна. :) Още не мога да проумея защо е този напън да си съчиняваме история, след като липсват достоверни източници на информация. Трябва просто да се упомене, че старите българи са били неграмотни и не са оставили сведения за себе си, поради което Бг историята може да се тълкува с известни уговорки, но без особени патриотични изцепки. Пак поради липсата на собствени източници.

Имат особен афинитет да си пишат глупостите въз основа на късни ватикански и московски ментета.

(разбира се, че те четох, внимателно). Доста неприятности ще си имаш, ако в дейността си в РБ пишеш това, което си написал. Няма да те посипят с нищо, освен с... омраза. От моя гледна точка си безкрайно прав, на някакво съзнателно ниво аз се досещам, че живеем в една огромна и обречена измама. Технически ..., знаеш, че пиша "гримоар" (личен правеж), а в него нищо не може да работи, ако не е истина миналото на земята, където се опитваш да градиш заблудите си. Има древни родове (аз се имам за такъв човек), които отдавна "работят" върху красивото си битие на умни и божествени, избрани и магично обладани хора(четейки книгата "Как да управляваме Вселената, без да предизвикате психиатъра да ви увеличи дозата). Ние се опитваме да намерим истината, извършвайки доста неясни ритуали за след този жизнен път - планираме, къде и като какви да се преродим и как да си върнем "старите" знания от предните животи, а за да е всичко ок - трябва да имаме ясна представа, кои сме. Друг път съм писал, че тук цари пълна забрава за миналото - 1770 година за повечето стари фамилии и следващият "рубеж" е около 1700-1720 година. Ние(т.е. аз стигаме в някой глупави изследвания до към 1300 година в генетичната си история, а не духовна и това е силно легендарна мистификация). В общи линии за повечето грамотни българи (99% от тях са неграмотни в прекия смисъл на думата - исторически и културно и много ми приличат на един селяндур - Киро брейка), дълбочината генетичната ни история стига само да 1780-1812 година, явно тогава е извършено последното преселение на прост народ от Север и Азия (Русия), което е свързано с Наполеоновите войни и гражданската война в Русия на техен фон (за която азиатските диваци и до днес мълчат, а по-ранните са на Пугачов и Разни - поне един от тях е турски шпион и мекере, а хората около тях бягат от другарите Суворов-Дибич, разбира се в Турция).
Ако решиш не публикувай този коментар, може да се каже, че само луди ..., сещаш се ... имат интерес, което не е така.
"Защото живите поне знаят, че ще умрат;
а мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват,
понеже споменът за тях е забравен;
Също и любовта им, и омразата им, и завистта им са вече изгубени,
нито ще имат вече някога дял в нещо, което става под слънцето."

Но не съм съгласен със споменаването на “руси” на места. Да; главното е друго: но •••. Поздрави

десен приток на Днепър - влива се на около 70-80 км южно от Киев. В България аналог е река Росица. Рос - роса, влага, река.