Херодотовата сакира и саките
„Саките носят високи, заострени, плътни шапки на главите си, които стоят прави. Носят панталони и са въоръжени със сакски лъкове и ками. Освен това имат и сагари – двуостри бойни брадви. Персите наричат всички скити саки.” (Херодот, „История”, Книга VII Полихимния, § 64). Разказвайки за въоръжението на европейските скити, Херодот споменава оригиналното скитско име на двуострата брадва – „сагарис/ σαγαρις”. След хилядолетия преписвания на книгите на Херодот до нас достига оригиналното име на скитската бойна секира - „сагарис”. Думата почти не е променена, херодотовата „сагарис” е съвременната славянска дума „секира”. Двуострата или едноостра секира е характерното оръжие на скитите. Заради него персите наричат всички скити „саки”. Очевидно е, че персите са използвали оригиналната скитска дума за да наричат чрез нея скитите. „Саки” са онези скити със секирите – секираджии, брадвари. В руската статия на уикипедия ще прочетете налудничавото обяснение, че „саки” е обобщаващото наименование на „ираноезичните” номадски и полуномадски племена в Централна Азия. Те пропускат удобно факта, че сведенията на Херодот се отнасят единствено и само за европейските скити.
Секирата не е само бойно или ловно оръжие, с което европейските скити не се разделят никога. Тя е и свещен предмет, символ на царска власт и заема подобаващо място в тяхната религия, в която върховен бог е Зевс. „...Според разказите на скитите техният народ е най-младият. И това е станало така. Първият жител на тази тогава необитаема страна бил човек на име Таргитай. Родителите на този Таргитай, както казват скитите, били Зевс и дъщерята на реката Бористен (аз, разбира се, не вярвам на това, въпреки техните твърдения). Таргитай бил от този род и имал трима сина: Липокс, Арпокс и най-младият, Колакс. По време на тяхното управление от небето върху скитската земя паднали златни предмети: рало, ярем, секира и купа.”(Херодот, „История”, книга IV Мелпомена,§5). В неограбените скитски царски гробници златната секира, често с богата украса на дръжката и сечивото, е задължителна находка за археолозите. Четиринадесет века след Херодот, арабския пътешественик Ибн Фадлан описва русите-търговци по Волга, а секирата продължава да бъде неотменна част от техния живот: „Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на река Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми - с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси , с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън. Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.” („Пътешествие до Волга”, глава 22)
Папа Зевс – бащата на скитите
Както разказва Херодот, скитите са потомци на Зевс от интимната му връзка с дъщерята на река Бористен (Днепър). Гърците, които живеят по черноморското крайбрежие и са преки съседи на скитите допълват уточняващо, че всъщност Херакъл и жена-змей са родителите на тримата братя Агатирс, Гелон и Скит, а от Скит, който единствен успял да опъне лъка на баща си произхождат европейските скити. „Скитите почитат само следните богове. На първо място - Хестия, след това Зевс и Гея (Гея се счита за съпруга на Зевс); след тях - Аполон и Афродита Небесна, Херкулес и Арес. Тези богове са признати от всички скити, а така наречените царски скити също принасят жертви на Посейдон. На скитски език Хестия се нарича Табити, Зевс (и според мен съвсем правилно) - Папа, Гея – Апи...” (Херодот, „Мелпомена”, § 59). И днес в руския език галеното обръщението на децата към бащата или назоваването му е „папа”.
Приск Панийски на гости на гепида Атила
Струва ми се, че едва ли има късноантична историческа личност в Европа като Атила, за когото да са изписани влакови композиции с тежки наукоподобни глупости. Темата за произхода на този световно известен гепидски владетел от средата на V век сякаш е олимпийски стадион, на който европейски, американски, руско-съветски и български „учени” се състезават със страст и жар, кой да грабне първото място по невежество. Екстремна проява на профанщина при изясняване на произхода на Атила е използването на унгарски „източници” и средновековни унгарски миниатюри, показващи горкия нещастен Атила като монголоидно, но гъстобрадо грозилище, облечено в яркоцветни кумански дрехи от XIII век, въпреки, че и децата от детската градина знаят - унгарците пристигат на гурбет в Европа едва в края на IX век и нямат допирни точки с материалната култура, религията и генетичната база на Стара Европа.
Роден е приблизително в края на IV век, но не в кавказкия регион на Русия, както е записал анонимния „гений”, автор на потресаваща статийка в българската уикипедия, нито в централноазиатската пустош на Казахстан, а почти в центъра на Европа, в днешна сръбска Войводина, тогавашна Гепидия, а гепидите, както казва Йорданис и описва Прокопий Кесарийски, са най-западния клон на гетите-готи. За които знаем от св. Йероним, че са преобладаващо ярки европеиди с руси и златоруси коси. Да проследим какво казват римските и византийски историци за произхода на Атила, живели в близка до неговата епоха. Едно от най-ценните дължим на Малала, който посочва директно, че Атила е гепид: „ Император Теодосий бил образован човек и обичан от целия народ и от сената. Докато той и Валентиниан били императори, Атила, който по род произхождал от гепидите, се отправил на поход срещу Рим и Константинопол с многобройни пълчища.”( Йоан Малала, „Хронография”, ГИБИ 2, стр. 207). Но има и множество косвени свидетелства, чрез споменаване на популярния в много късноантични извори гепид Мундо (в някои извори е посочен като „гет”, което е едно и също), активен участник в събитията по времето на императорите Анастасий, Юстин и Юстиниан Велики. „Мундо по род произлизал от някогашните потомци на Атила, бил избягал от гепидите отвъд Дунава ... Тук той ограбил съседите по варварски обичай и се провъзгласил за крал на своите разбойници.“ , ЛИБИ 1 367.” (Йорданис, „Гетика” , ЛИБИ 1, стр. 367). „ ...Същият Сабиниан, син на Сабиниан Магнус и началник на войската, бил изпратен против гета Мундо...“ (Комес Марцелин „Хроника” , ЛИБИ 1, стр. 313). Но най-важното изворово свидетелство е на ромейския историк Приск Тракиец, който през 448 г. като участник в императорско пратеничество до Атила и като такъв имал честта да се срещне и дори да участва в пиршество с негово участие: „Тогава ромеите изпроводили при тях пратеници и ги обвинили, че са завзели крепостта и са пренебрегнали договора. Скитите отговорили, че не те първи започнали враждебните действия, но че били извършили това за самоотбрана, тъй като епископът на Маргос (б.м. Пожаревац, Сърбия - до устието на Морава при Дунав) бил преминал в тяхна земя, издирил гробниците на техните царе и ограбил поставени там съкровища.” (Приск, „Откъси”, ГИБИ 1, стр. 93). Есенцията на това сведение е, че епископа на ромейския град Маргос, преминал на левия бряг на Дунав във Войводина и ограбил гробници на гепидските владетели. Т.е. гробниците на дедите на Атила. Което потвърждава изворите, че Атила, както и неговите деди не са мигранти от Кавказ, Казахстан или Монголия, а местни хора-гепиди, които живеят в Гепидия от поколения назад. Защо е толкова важно уточняването на произхода на Атила? Защото същият Приск разказва, че при своето пребиваване в земите на Атила са получавали вместо вино напитка, която на езика на местните жители се нарича „медос”. За мен тази дума е общославянска и означава слабоалкохолната напитка „медовина”, основната съставка на която е пчелния мед. Писателят Йорданис твърди в „Гетика”, че бащата на Атила се нарича Мундзук. Фонетичната разлика между „Мундо” и „Мундзук” не е драстично голяма. По-скоро между двете имена има добре очертана близост. Добрият стар Теофан обаче настоява, че родителя на Атила се казва Мундиу, по българските фонетични правила „Мундю” („Хронография”, ГИБИ 3, стр. 231). Следователно няма да е греховно, ако помислим, че по-скоро Йорданис е изкривил името на Атиловия татко, отколкото Теофан. Двойката имена „Мундо” – „Мундю” първо показва традиция в именната система на гепидите от V-VI век и второ – голямата вероятност Мундо-Мундю наистина да е потомък на Атиловия род.
Йорданис, „Гетика” и погребението на Атила
При описанието на погребалната церемония на Атила в „Гетика”, уж гото-аланския писател Йорданис е записал една оригинална гепидска дума с обяснение на нейното значение: „Сред степите трупът му беше поставен в копринена палатка и представляваше невероятно и тържествено зрелище. Най-добрите конници от цялото хунско племе, наподобяващи цирково изпълнение обикаляли в кръг около мястото, където бил положен; същевременно в надгробни песнопения възпоменавали подвизите му по следния начин: „Великият цар на хуните Атила, роден от баща си Мундзук, господар на най-силните племена! След като го оплакаха със стенания, празнували „страва” на могилата му, както самите те я наричат, придружавайки я с голямо пиршество. Комбинирайки противоположни [чувства], те изразяват погребална скръб, смесена с ликуване.” Всъщност сведението за погребението в „Гетика” е „заето” изцяло от Присковата „История на готите”, чиито оригинален текст е загубен през вековете и фрагмента с погребението на Атила е запазен единствено чрез копирания запис на Йорданис. Постарайте се да запомните този парадокс: описвайки историята на Атила, Приск поставя емблематично заглавие на книгата си, а както знаете, заглавията насочват вниманието на читателя към съдържанието на четивото. В случая Приск намеква, че Атила е гот, а той, както вече изяснихме е точно такъв – гепид, западен гет или гот. И неслучайно във всички запазени фрагменти на книгата, Приск нарича гепидите изключително „скити” и много рядко „хуни”, а двете думи, както вече сме изяснявали нееднократно, не носят етническа конкретика, а са обобщаващи наименования на население, обитаващо географския европейски регион Скития. Думата, която всъщност ни интересува е „страва”, а нейното значение е „пиршество с храна и напитки”. Столетия наред европейските „учени” се хващат за реверите в яростни спорове какъв е произхода на думата. Гото-германските фантазьори, начело с автора на „Снежанка и седемте джуджета” батко Якоб Грим настояват, че думата е „готска” (т.е. германска), а конкуренцията, която е абсолютно състоятелна в изводите си – че думата е „славянска”. И нито един от камарата спорещи учени няма да се досети, че „готска” и „славянска” са едно и също понятие. Съществен принос в изясняване на славянския произход на думата има руския славист и историк Александър Котляревский: „ ...славяните и до ден днешен обозначават със „страва” „храна, хранене, запас от ястия, които съставляват обяда“, и тази дума се използва в това значение сега в диалектите на полски, чешки, словашки, малоруски и великоруски, а също и в паметник на старочешката писменост и именно със значението на погребално поминаване, празник след смъртта”; 4) етимологията на думата "страва" директно я поставя в свързана поредица от думи, чиято древност е извън съмнение; тъй като е сложен (s-trav-a), идва от славянското „троу“, от глагола „натровити“, насищам, нахранвам. Така Котляревски стига до извода, че „страва” не е готска дума, а славянска и че не означава огън, а погребален празник, който се провежда преди погребението ( А. А. Котляревский, „О погребальных обычаях языческих славян” ,1868, стр. 37-42). За голямо съжаление Александър Котляревский не е имал представа за българския език, в противен случай щеше да има още по-категорично доказателство за тезата си. Думата „страва” почти без промяна в звученето и никаква промяна в значението си под формите „струвам, струване” се използва и в съвременния български език. И мисля, че няма по-убедителен индикатор за генезиса на българите от тази древна праскитска и пратракийска дума, която по днешните езиковедски стандарти определяме като „славянска”.
Мавро Орбини и скандалния „Вандалски речник” Ромейския историк Прокопий Кесарийски, който много пъти през живота си е виждал готи, вандали и гепиди е оставил особено ценно сведение за готските народи: „Имаше много готски народи в старо време, както и в наши дни, но най-големите и важните от всички са готите, вандалите, визиготите и гепидите. В антични времена обаче те бяха наричани сауромати и меланхлени; имаше и някои, които наричаха тези народи гетски. ... Всички те имат светли коси, и са високи и красиви на вид, и спазват едни и същи закони, и служат на една религия. Всички те принадлежат към арианската вяра и говорят на един език, наречен готски; струва ми се, че всички те са произлезли по начало от едно племе, а по-късно са отличавани според тези, които са предвождали всяка от групите.”(Георги Сотиров, „Убийството на Юстиниановата самоличност”). Думите на Прокопий ще бъдат повторени през вековете без промяна от десетина хронисти, между които Теофан и Анастасий Библиотекар. Ватиканската фалшификаторска престъпност, която манипулира пътеписа на Вилхелм де Рубрук за това, че кримските готи уж говорели „тевтонски език” в момент на разсеяност изпуска от поглед неговото потресаващо сведение, контра-теза на уж собственото му твърдение за „тевтонския език” на кримските готи: „... Езикът на русите, поляците, чехите и славяните е един и същ с езика на вандалите.”(„Пътепис на брат Рубрук за източните страни”, ЛИБИ 4, стр.228). За разлика от ватиканските мошеници, българските им побратими, в лицето на преводачката на Рубрук в ЛИБИ – Мария Петрова и редактора Васил Гюзелев, забелязват проблема и в опит да го заметат под килима, обясняват под линия гафа по следния нелеп начин: „Езикът на вандалите, според запазени писмени паметници е самостоятелен клон на източната (готска) група на германските наречия”. Няма да коментирам криминалното твърдение, че има „запазени писмени паметници”, които доказват източни германски наречия, защото такива няма. Това е работа на специалисти, които се занимават с наказателно право. Но ще отбележа друг контекст на „научния” им подвиг. С тази бележка двамата заслужили деятели на историческия труд Петрова и Гюзелев всъщност ни съобщават, че русите, поляците и чехите говорят германски наречия?!? Лично аз през некраткия си живот рядко съм срещал толкова стряскаща проява на обща и функционална неграмотност в издание на Българската академия на науките.
Един от най-забележителните акценти в „Царството на славяните” е съдържанието на краткия вандалския речник. Той съдържа 181 вандалски думи, всяка от тях с обяснено значение на италиански език. Думите са общославянски, измежду тях няма нито една, която да се ползва в езиците от германска, тюркска или иранска езикова група. Голяма част от тези думи се ползват без всякаква промяна и значение дори в съвременния български език: брат, сестра, работа, диня, курва, лопата, брод, дол, гроб, поток, теле, зима, дар, покой. Две от най-забележителните думи в речника на Орбини са „секира” и „мед”. Първата съвпада с Херодотовата скитска „секира”, втората с Присковата гепидска/готска „мед”. Двете думи са нагледна илюстрация, че през последните 2400 години езиковата ситуация в Европейска Скития (Източна Европа от изворите на Дунав до десния бряг на река Дон) е почти непроменена. Речника не е авторска работа на Орбини, той се позовава на произведения на Карло Вагриезе и Волфганг Лациус. Книгите са били известни и налични към 1600 г, когато авторът завършва трактата си. Авторите не са в списъка на забранените към датата на публикацията и не би следвало да са причина за забраната на книгата от Ватикана през 1603 г. Българският историк и филолог Георги Сотиров („Убийството на Юстиниановата самоличност”, приложение № 7) прави упорит, но безуспешен опит да ги открие в най-реномираните библиотеки на Западна Европа. Моето искрено убеждение е, че именно „вандалския речник” е основната причина „Царството на славяните” да влезе в папския списък на забранените за четене и разпространение книги през август 1603 г. Защото от „изчезналите” извори следва неприятното за римо-католическия Запад логическото заключение, че езика на готите е същия като езика на вандалите и днес той би бил класифициран като „славянски”.
Как США и Великобритания отдали миллионы...
ДА ПОСЛУШАМЕ ХУБАВА МУЗИКА !
https://iliyanv.blog/history/2022/02/03/istoricheskata-i-agiografska-izmama-kiril-i-metodii-vtora-ch.1801781
