Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.12.2023 10:09 - Откритието на XXI век: „общия” източник на патр. Никифор и Теофан за „някога стара България” и Аспарух – ватикански фалшификат от средата на XVI век
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 1061 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 22.12.2023 10:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Установяването на фактите, че през периода XV- XVI век в католическа Западна Европа и директно във Ватикана е била актуална и дори модна  географската небивалица, че река Дон се съединява с Волга и двете заедно се вливат в Черно море сочи категорично, че зад легендата за някога голяма България, кир Кубрат и Аспарух стои папската институция. Системните археологически  проучвания в България, Русия (СССР) и Украйна не установяват нито молекула културна следа от „многобройните” български племена през VII век между реките Днепър, Кубан и Волга, като изрично отбелязвам тенденциозния опит на идеологизираните национални историографии да търсят и „намират” несъществуващи „аналози” в материалните култури и погребалните обреди от двете страни на Черно море. Още една академична наука в Русия и Украйна – палеоклиматологията – чрез работите на съветските учени Григорий Швец („Многовековая изменчивость стока Днепра” Л., 1978.) и Юрий Раунер ( „Динамика экстремумов увлажнения за исторический период”,  Известия АН СССР,1981) донася лоши новини за фалшификаторите на площад „Св. Петър” в Рим.   Г. Швец прави реконструкция на палеоклиматичната картина на Северното Черноморие чрез изучаване на колебанията на валежите в басейна на Днепър, а Ю. Раунер на Северното Черноморие, чрез аналогично изследване на степните езера в Крим, а чрез събраните данни правят изводи и за състоянието на степната тревиста растителност, почвеното плодородие  и потенциала за изхранване на добитъка в степите на Украйна и Южна Русия. Двамата установяват критични точки на засушаване за черноморските степи в периода 297-396 г. и 598-677 г. Такова намаляване на влажността с повишаване на средните летни температури е достатъчно, за да започне процес на трансформация на сухата южна степна подзона в полупустини. Византийските извори подкрепят изводите на Швец и Раунер: през първия период (375-378 г.) става прословутото готско заселване в по времето на имп. Валент в Мизия и Тракия, а през втория е братоубийствената война около устието на Дон между кутригури и утигури и тоталната миграция на първите далеч на Запад при гепидите в Панония. Археологията потвърждава както палеоклиматичната картина, така и ромейските извори: „ ... Могилите от степното Северно Черноморие са проучвани от около два века. През това време, според груби оценки, тук са проучени около 3500 скитски погребения от втората половина на V-IV век пр.н.е., около 1200 сарматски погребения от I III век. н.е., повече от 1500 погребения от края на X-XIV век. Но в историята на същите тези народи има и периоди на рязко намаляване на броя на погребенията. По този начин днес са известни само 240 степни погребения на скити VII - ср. V  пр.н.е., около 60 сарматски погребения от II-I век. пр.н.е д. и по-малко от 50 погребения под гробните могили на аланите от IV век. Рязкото намаляване на броя на степните погребения в Черноморския регион започва в края на III век и продължава през V век. – днес тук са известни само 40 комплекса и 5 находки от котли от това време. За края на V – първа половина на VI век са известни само 7 погребения с достоверна дата VI век и само 8 погребения за втора половина на VI – първа половина на VII век [8; 9].” (А.В. Комар, „Климатический фактор в истории кочевников Северного Причерноморья конца V-VII вв. Н. Э”).            

С други думи казано – през първата половина на VII век, когато уж е създадена „някога голямата България” степта между Днепър и Волга е пуста и лишена от население, както и от възможности за неговото нормално съществуване. Фатален по значение научен факт, който е невъзможно да бъде предвиден от фалшификаторите. Както вече споменах – „бизнеса” с исторически фалшификати е доходен, но труден и рисков и  далеч не е подходящ за всеки мераклия.

Безспорен факт е, че с едно незначително и крайно съмнително изключенийце, сведенията на авторитетите патр. Никифор, Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар за някога голяма България и сем. Кубратови изчезват мистериозно през вековете и се появяват на бял свят едва през 1601 г. в трактата на бенедиктинския монах Мавро Орбини „Царството на славяните”. Изключенийцето е намерено пак в католическата среда на Ордена на бенедиктинците – в техния манастир „Кава ди Тирени”, Кампания, Италия. Става дума за т.н. „Кавенски анали - Annales Cavenses”, датирани уж към края на XI век, в които  повече от 300 години след патр. Никифор се появява само името на Аспарух като крал на  племето „вулгари”. Историята не познава племе с наименованието „вулгари” ( а това наименование,  както вече знаем, в никакъв случай не се приравнява с етническото име „българи”), което нахлуло в ромейската земя и спряло чак пред стените на Константинопол, а императора сключил мир с тях и обещал да изплаща ежегоден данък (ЛИБИ 2, стр. 380-381). Името на Аспарух, споменато в двата бенедиктински източника, единия от който е съмнителен в датировката от XI век, ме накара да се фокусирам допълнително върху трактата на Мавро Орбини. Като контратеза на „гото-германско-шведската мания”, Орбини има революционен принос в  определянето на   генезиса на  българите. Те, както впрочем и всички останали славянски народи, не падат по-долу от западно-европейските народи  и също произхождат от митичната и модна дори в началото на XVII век Скандинавия. Да съпоставим  тезата на Орбини за Скандинавската прародина на българите (по аналогия с готите) с един текст от фамозния ватикански фалшификат „Арменска география” на Хоренаци-Ширакаци (първото издание от 1683 г.), който бе предизвикал дискусия  и множество въпросителни погледи  сред историците: “Сарматия, частта от която е на изток от Загхурай, или пулгхарите-германци, стига до Северния океан, до Непознатата земя, която наричат Палак и Рипиа и така нататък”(П.Голийски, „Ашхарацуйц”, стр. 3 ). „Пулгхарите-германци” всъщност означава „българите-германци” – още едно категорично доказателство, че „Арменска география”  е късен ватикански фалшификат от втората половина на XVII век, а арменския текст е директно повлиян от Орбини. През 1720 г. книгата на Орбини е подарена на руския император Петър I, който нарежда съдържанието да бъде силно „окастрено”, преведено на руски и публикувано през 1722 г. (наред с вариант на оригинала, руското издание от 1722 също е един от основните източници на Паисий Хилендарски за „История славянобългарская”). Именно оригиналното произведение „Царството на славяните” провокира Петър I да поръча изготвянето на прочутия фалшификат „Повест временных лет” – уж „най-старата” руска летопис, в която днепърските търговци, наричани „варяги-воряги”, стават етническа категория, а тяхната „скандинавска” родина е наречена Варяг. Естествено,  със „скандинавски” произход са първите измислени руски князе – трима братя Рюрик, Синеус и Трувор, респективно – във вените на всички останали, включително и Петър I, тече благородна шведска кръв. Но първообраза, прототипа на този фалшификат очевидно също има ватикански произход, тъй като първото споменаване на Рюрик, Синеус и Трувор е в папски източник, а Радзивиловския летопис, който съдържа „Повест временных лет” е намерен в края на XVII век в католическа културна среда на университета в град Кьонигсберг.

Фалшификатът на XVI век – Книга XII” на  Павел Дякон

Писането на това изследване връща по вълнуващ начин спомените ми, когато за пръв път през 2018 г. разкрих обективната истина за този ватикански фалшификат, старателно  крит от чужди очи в продължение на повече от 400 години. Като изключим известието за скандинавското начало на българите, текста на Орбини  изцяло и почти без изменения сякаш бе зает от Теофан Изповедник: „...За самите траки Павел Дякон споменава в кн. ХII , където между другото набляга на ползата да бъдат упоменати древните българи уногундури и котраги. По проходимите територии на север от Черно море и Меотийското езеро, през земите на Сарматия тече голяма река, на име Ател; с нея, по-горе спрямо Меотийското езеро се слива реката Танаис, извираща от иберийските земи, които както казват, се намират в Кавказките планини. Танаис, като се пуска надолу – над Меотийскопто езеро, се влива в река Ател. Там където Ател се разделя, от страна на Меотийското езеро, тече река, която се нарича Евтикс и която се влива в Черно море близо до Никропила и носа Криометопон, или Овнешко чело. От гореспоменатото езеро, извира река подобна на море, която през Кимерийския Босфор достига Черно море. В нея може да се лови мурзилин и подобни на нея риби. В съседни земи на изток от Фанагория, наред с иберийците живеят много други нации; но от тези земи до река Куфис, където пък се хваща ксист, наричан още българска риба, се простира стара Велика България, там именно живеят и котрагите, съплеменници на българите.” („Царството на славяните”, изд. „Дамян Яков”, 2012, стр. 441).

Вниманието ни трябва да бъде насочено към първото изречение на избрания откъс: „За самите траки Павел Дякон споменава в кн. ХII , където между другото набляга на ползата да бъдат упоменати древните българи уногундури и котраги”, съгласно което, текста като че ли е  цитат от бенедиктинския монах, теолог и историк Павел Дякон (720 - 799).  В момента на първия прочит бях сигурен, че автор на този текст не може да бъде друг, освен Теофан Изповедник.  Поради наличието на известно двусмислие, решавам все пак да проверя списъка от автори, които е използвал и цитирал Мавро Орбини, а той по тогавашните изисквания на ватиканската цензура е поставян задължително в началото на трактата. Авторите са подредени по азбучен ред и естествено започвам от буквата „Т”. Списъка е кратък и  внимателно изчитам десетте имена. Името на Теофан липсва. Преглеждам целия списък за всеки случай, като внимавам и за буквата „Н”, с предположението да открия поне патр. Никифор. И той отсъства. Името на Теофан продължава да липсва категорично, но за сметка на това второто име от списъка с буквата „П” е познатия вече  Павел Дякон. И в този момент в главата ми проблясва искрата на мисълта, че правя едно от най-интересните открития за ранната българска и европейска история: Павел Дякон е търсения в продължение на векове автор на „изчезналия общ извор” на патр. Никифор и Теофан Изповедник за някога голямата България, семейство Кубратови и палавника Аспарухчо, който гонил безгрижно бащините си кончета в степите на днешна Калмикия и ги е водил на водопой при незначителната сезонна рекичка Куфис. Еврика! Бях открил един от най-мистериозните исторически фалшификати на кардиналите от площад „Св. Петър в Рим, а той през цялото това време е бил пред невиждащите очи на стотици хиляди историци и обикновени като мен читатели. Бях едновременно въодушевен, но и поразен и смаян от невижданата и нечувана наглост и дързост да фалшифицираш едновременно три от най-известните автори на ранното средновековие – патр. Никифор, Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар.

Кой е Павел Дякон, днес всеки може да разбере с натискане на големия клавиш с неправилната форма вдясно на клавиатурата. Монах бенедиктинец, автор на неколцина произведения с теоложки характер, но и на познатата на българския читател „Римска история”  и разбира се най-известното му произведение „История на лангобардите”. Във всички запазени работи на Дякон текста за някога голяма България, Кубрат и Аспарух липсва. А и както вече стана ясно, фалшификаторите са го вмъкнали в специално  създадената за целта „книга XII” – обичайна „бизнес” практика за ватиканските измамници по онова време . За да няма излишни недоразумения трябва да изключим хипотетично и възможния обратен вариант – Павел Дякон да е заимствал текста от Теофан, който пише своята „Хронография”  между 810 и 814 година, а Дякон умира през април 799 година. В пристъп на необуздана наивност си представях, че фалшивата „книга XII” на Павел Дякон вероятно не е просъществувала повече от двайсетина години и е била унищожена, скоро след първата публикация на Орбини през 1601 г. Разбира се, можеше и да не бъде унищожена, а само  прибрана в прочутия секретен архив на Ватикана (Archivio Apostolico Vaticano), казват най-голямата сбирка на древни извори в света. Вътрешно съм сигурен, че там могат да бъдат намерени много „изчезнали” произведения с огромно значение за европейската и българска история, като например „Гетика” на Касиодор Сенатор и „Гетика” на Аблавий.

Анализа на текста на Орбини, посветен на историята на българите показва изненадващо, че Павел Дякон е един от основните източници на автора. Минавайки през текста попадам на още една куриозна проява на ватиканската глупост. Разказвайки за фаталната битка между Крум и император Никифор край Маркели през юли 811 г., Орбини отново цитира Павел Дякон, който умира на 13 април 799 г., поради което е невъзможно да бъде автор на текста: „...В тази битка, която се проведе при Слаумир, близо до Никополис, загинаха всички римляни. Всичките оръжия и домакински съдове на императора, заедно с цялото му сребро, паднаха в ръцете на врага. Българите тогава проявили такава жестокост, че Павел Дякон, говорейки за тази битка, казва: „Да не даде Бог християните някога вече да претърпят безчестието на такова поражение, което не може да се оплаче със сълзи. Крум, след като обезглавил Никифор, набил главата му на вила и я изложил на показ в знак на своята победа и унижение на всички гърци. След това, като отряза костта на шията и свали кожата, той направи чаша от черепа, облицована със злато, и пи вино от нея със своите велможи и други славянски господари.” Това несъответствие между датата на смъртта на Дякон и текста за битката при Маркели от 811 г. ме обогати с две нови аргументирани предположения: първото - „Книга XII” най-малкото е  възприемана от европейските писатели като солиден и особено авторитетен източник на знания за европейската история, а второто – нещо с биографията, по-точно с годините на раждане и смърт на Павел Дякон не беше в ред. Затова продължих с още по-голяма упоритост да разплитам чорапа на наглия фалшификат „Книга XII”. Докато не попаднах на още едно изумително компрометиращо Ватикана свидетелство – на католическия монах Блазиус Клайнер, автор на известната „История на България” от 1761 г., който пише следното за началната история на българите: „... че българите са народ, произхождащ от скитските земи на север от Черно море и водят името си от преславната река Волга и са били наричани отначало волгари или вулгари и после българи, това име е било за тях наследствено и най-употребявано, както може да се види у Йовий, Луций, Йорданес,  Кромер  и др. Теофан  също цитира от  касинския монах (б.м. – т.е. Павел Дякон), който живял към 855 г. от Хр., че Велика Булгария или Волгария била разположена на север около р. Волга.”(Клайнер, „История на България”, 1977, стр. 27 ). От текста блясва с цялата си прелест и великолепие тогавашната изворова версия на кардиналите от площад „Св.Петър” в Рим  – Павел Дякон е първичния, „истинския” автор за връзката между Волга и „вулгарите”, от който е преписал дори горкия Теофан Изповедник. Освен това по онази ватиканска версия, на Павел Дякон е била съставена очевидно грешна биография, според която той е починал не през 799 г., а през 855 г., с което се обяснява и странното известие за битката между Крум и Никифор през 811 година. Следователно прословутия ватикански фалшификат „Книга XII” на Павел Дякон поне до 1760 г. все още е съществувал като авторитетен исторически източник и е бил старателно и всеобхватно изтрит от материалния свят на историческите извори в Европа много по-късно.

Фалшивия превод в българското издание от 2012

Текста на Орбини, посветен на българите започва със забележителния текст, съгласно който предците ни произхождат от Скандинавия и стигайки до река Волга се наричат по името на реката „вулгари”:  „Славянското племе на българите, според Методий Мъченик, Йордан Алан и Франциск Ириник (VI, 32), идва от Скандинавия и заселвайки се в онзи край на Германия (Аламана), който се измива от Померания, или Балтийско море, живял известно време там. След това те, тръгвайки оттам ограбвали и опожарявали всичко наоколо, завзели просторните равнини покрай голямата река Волга, след което започнали да се наричат ​​волгари (Vulgari), а след това българи (Bulgari). С течение на времето някои от тях напуснали Волга (Volga) и стигнали до Дунава, а след това оттам проникнали в Тракия”(„Славянское царство”, Москва, 2010, стр. 260). Текста в хърватското издание от 1999 е напълно еднакъв с този на руското. Цитирания откъс прави опит за наивно обяснение с името на Волга на общоизвестния исторически факт: с името „вулгари” в източната империя наричат варварите, които от времето на Константин Велики  стават колонисти или вътрешните федерати, т.е. римски граждани, които срещу земя, добитък и римско гражданство поемат военни функции по опазване границите на империята. Административно-териториалното им обособяване става в рамките на архонтии под ръководството на управител-архонт и тези архонтии са наричани популярно „вулгарии”, по името на „вулгарес” – вид роби в древния Рим до едикта на Каракала от 222 г., използвани за обща, неспециализирана и нискоквалифицирана работа, обикновено свързана с ежедневието и селскостопанския труд. Река Волга става известна със своето славянско име в Западна Европа едва през 1521 г. и текста на Орбини показва наивния опит на кардиналите да обяснят обидно-пренебрежителното име „вулгари”, което се превръща в „българи” едва по времето на базилевса Муртаг и неговия син архонта Маламир (ок. 830-840 г.).  Текста на Орбини за вулгарите от Волга не е авторски. Той се позовава на трима автори: Методий Мъченик, Йорданис Алана (б.м. - автора на „Гетика”) и Франциск Иреникус. Днес обаче ние знаем, че в „Гетика” липсва такъв текст. Но Блазиус Клайнер също твърди, че един от авторите на схемата „вулгари – Волга” е Йорданис. Какво очарователно съвпадение – и  Мавро Орбини през 1600 г. и Блазиус Клайнер през 1760 г. са чели „Гетика” с различно съдържание от това, което ние познаваме днес. Това обстоятелство, ако не друго, е едно от многото косвени доказателство, че и Йорданис е „ъпгрейдван” няколкократно от Ватикана, преди да ни бъде предложена вече добре познатата ни последна версия. А също, че проблема „вулгари-българи” е  оценяван от фалшификаторите като достатъчно сериозен, след като правят опит да го решат по елементарен начин с името на река Волга.

Българският превод на същия пасаж обаче изглежда тенденциозно  различен. Поради неизвестно какви причини преводачите  Симеон Тодоров и Елица Попова премахват текста, че първоначално името на българите по името на Волга е „вулгари” и едва по-късно става „българи”: „Българите, нация от славянски произход дошли откъм земите на Скандинавия (по сведения на Методий Мъченик, алана Йорданес, Франциск Ириник, кн.6, гл.21) и като стигнали до оня край на Германия, който се къпел във водите на Померанското море, наричано още Балтийско, се установил там за известно време. Сетне плячкосвайки и палейки по пътя си, се придвижили до обширните земи около Волга. От името на река Волга взели името си българи. Една част от тях напуснали земите около Волга и се насочила към река Дунав, оттам проникнали в земите на Тракия.” Както се казва -  традициите са за това – да се спазват. Все някой трябва да продължи  изнурителната работа с фалшивите исторически преводи на Златарски, Дуйчев, Бешевлиев, Тъпкова-Заимова, Цанкова-Петкова и много други труженици на  преводаческия фронт. Не мога да си представя, че тази манипулация на превода и де факто фалшификация на авторовия текст е самостоятелно решение на преводачите. По-скоро съм сигурен, че по въпроса са получили от някого „компетентна” консултация. И най-вероятно  е обявената  за научен консултант проф. Надежда Драгова – филолог, писател, културолог и професор по възрожденска литература.

Тихата революция на Мавро Орбини

Хърватина (илириеца) Орбини извън всякакво подозрение е изключително интелигентен мъж. Той определено  осъзнава несъстоятелността на шестващата в Европа гото-германската мания, а като славяноезичен човек притежава достатъчно информация, че готи, гепиди, вандали и алани имат почти еднакъв славянски език. Например от класическия текст на Прокопий Кесарийски, който ако не друго, вижда много пъти през живота си готи от плът и кръв : „Имаше много готски народи в старо време, както и в наши дни, но най-големите и важните от всички са готите, вандалите, визиготите и гепидите. В антични времена обаче те бяха наричани сауромати и меланхлени; имаше и някои, които наричаха тези народи гетски. ... Всички те имат светли коси, и са високи и красиви на вид, и спазват едни и същи закони, и служат на една религия. Всички те принадлежат към арианската вяра и говорят на един език, наречен готски; струва ми се, че всички те са произлезли по начало от едно племе, а по-късно са отличавани според тези, които са предвождали всяка от групите.”(Георги Сотиров, „Убийството на Юстиниановата самоличност”). Думите на Прокопий ще бъдат повторени през вековете без промяна от десетина хронисти, между които Теофан и Анастасий Библиотекар. Ватиканската фалшификаторска мафия, която манипулира  пътеписа на Вилхелм де Рубрук за това, че готите уж говорели „тевтонски език” в момент на разсеяност изпуска от поглед неговото потресаващо сведение, контра-теза на уж собственото му твърдение за „тевтонския език” на кримските готи: „... Езикът на русите, поляците, чехите и славяните е един и същ с езика на вандалите.”(„Пътепис на брат Рубрук за източните страни”, ЛИБИ 4, стр.227). А след като езика на готи и вандали е общ и еднакъв, тогава следва елементарното и за доктор Уотсън заключение, че готите говорят славянски език. Непростима грешка на разсеяните кардинали, но тя е само една от стотиците, които в продължение на векове чакат търпеливо да бъдат открити от заслепените от наивност и предразсъдъци  историци.

И Орбини прави гросмайсторски ход с пешката: измисля скандинавски произход на всички славяни, в това число и на българите. Пешката променя за близо 2 века теорията на просветена Европа за славяните. Дотогава е валидна тезата, че славяноезичните са азиатски мигранти, домъкнали се на стария континент с ордите на монголеца Атила. Едва през средата на XIX век словака Павел Шафарик ще се опита да синтезира логичната и естествена версия, че славяните са европейски автохтони от времето на Ноевия ковчег, населявали днешните земи на Беларус, Северна Украйна и Западна Русия. Тези етапи в развитието на схващането за славяните са отлични индикатори за установяване на манипулации и фалшификации на исторически извори. Класически пример за тяхната безкомпромисна ефективност е ватиканския фалшификат „Арменска география” на Хоренаци-Ширакаци: в първата версия на фалшификата (1683) 25-те народа на славяните обитават Тракия, след което на тяхно място идват готите. В най-късната редакция (1881) кардиналите вече  се усещат, че преди това са настъпили мотиката и променят схемата: 25-те народа на славяните живеят пак в Тракия, след което са прогонени от готите-скандинавци, но този път с война, ала на финала 25-те народа славяни отново героично минават Дунав, за да заемат друга част на Тракия и Македония и дори Ахея и Далмация. Объркването и неяснотата са повторени едно към едно и във фалшифицирания текст на патр. Никифор и Теофан за „стара голяма България” – „аспаруховите прабългари” обаче заварват не 25, а само 7 славянски племена. Племена, за които археологията не може да намери дори една археологическа молекула доказателства, че населяват днешна Северна България.

Следва втори гросмайсторски ход на Мавро Орбини. Скандалния за онази епоха „Вандалски речник”, който е включен в съдържанието на „Царството на славяните” и съдържа 181 славянски думи, немалка част от които се използват без всякаква промяна и  от съвременните българи. Орбини съставя речника, използвайки втората книга на Карло Вагриезе (Vagriese) и единадесетата книга на Волфганг Лациус. И двата споменати извора, както пише Георги Сотиров, днес са изчезнали от видимия свят. Предполагам, че са прибрани на „сигурно” място от бдителните кардинали веднага след като „Царството на славяните” попада в забранителния списък на Светата Римска църква през 1603 година. И най-вероятно това е истинската причина за забраната на книгата.

Трети гросмайсторски ход на великия илирийския шахматист. През 1606 г. книгата на Орбини  внезапно преодолява забраната  и е отпечатана повторно и отново в град Пезаро. Някои учени, като проф. Йордан Табов предполагат, че книгата е била изчистена от „греховните” текстове преди да бъде отпечатана за втори път. Оказва се, че съвременния руски превод от 2010 г. („Славянское царство”) е направен точно по второто, „изчистено от грях” издание от 1606 г. И както пише преводача от италиански на руски Юрий Куприков, никакво изчистване на текста от „грехове” не е осъществено, а Орбини на свой ред хладнокръвно прецаква папската цензура, като променя  козметично само заглавието на книгата и тя отново е разрешена за четене и разпространение. За мен като човек, занимаващ се с историографски разследвания в областта на ранната българска история, „Царството на славяните” оказа особено въздействащо влияние. Книгата е отличен илюстратор за идеите и теченията в европейската историография през епохата XV-XVII век. Благодарение на Орбини аз лично изясних същността и хронологията на възникване на наименованията „славяни”, „словени” и производните им и след това ги използвах като сигурен маркер за разкриването на голям брой ватикански и московски фалшификати, основно свързани с друга ватиканска мега-измама - „солунските братя Константин-Кирил и Методий”. По косвен, но убедителен начин „Царство на славяните” допълва и осветлява  от „негерманска” гледна точка  „германо-шведската” мания на Стария континент, възникнала на Базелския събор през 1434 г. под модерацията на папската институция. Оценката на „Царството на славяните” в Европа определено е пренебрежително-снизходителна. В британската и  италианската версия на уикипедия (абсолютно еднакъв текст от един автор?!) се изтъква нейното значение единствено за утвърждаването на панславизма. В Русия книгата се продава като историческо четиво от жанра „алтернативна история”, разбирай - четиво без научна стойност. Освен със значение за възникването на  илиризма и панславизма, в българската статия на уикипедия с дискретна грубост се внушава, че книгата „съдържа авторови схващания и разбирания за времето си”. С други думи – научен боклук. А и какво друго би могла да бъде, след като „научния” консултант на изданието от 2012 г. проф. Надежда Драгова едва ли е отваряла през живота си страница, посветена на ранната българска история. И тук ще изкажа още едно скандално предположение. Неглижирането на „Царството на славяните” в италианската и английска версия на уикипедия с еднакъв текст от един автор е преднамерено и зад него вероятно стои лице, свързано с Ватикана. Заради разобличаващите компромати, които съдържа книгата.

 

И няколко думи за проблема с достъпа на българския читател до това забележително историческо четиво, необяснимо или обяснимо пренебрегвано от българската историография. В България книгата на Орбини е преведена цялостно и публикувана едва през 2012 г. Цената от 100 лева я прави недостъпна за голям брой читатели, а доколкото знам големите библиотеки на страната разполагат само с по един екземпляр. В Хърватия е преведена и публикувана още през 1999 г., но почти веднага е дигитализирана и електронния достъп до нея е безплатен. Аз лично направих разкритието си, работейки с дигиталния хърватски превод. В Русия книгата излиза на пазара на исторически четива през 2009 г., но също почти веднага е дигитализирана със свободен електронен достъп до съдържанието. Струва ми се за разумно и ние да постъпим по същия начин и да дигитализираме за свободен достъп „Царството на славяните”, още повече, че зад българското издание на Орбини стои публично финансиране със средства  на Фонд „13 века България” и Министерството на културата. Поради луксозното изпълнение и съответстваща цена книгата все още се търси повече за подарък и реквизит за добре изглеждащи представителни библиотеки, отколкото като произведение за изучаване в университетите и средните училища.

 

 

 

 

           

 


 

            

 

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 382640
Постинги: 71
Коментари: 446
Гласове: 234
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031