По болната за българската историография тема „Стара голяма България”(СГБ) има само два извора, станали христоматийни  за поколения български историци: хрониките на патр. Никифор и Теофан Изповедник. Двамата автори описват родината на Аспарух Кубратов Дуловски общо със 7 (седем) изречения: 1 (едно) на патр. Никифор и 6 (шест) на Теофан. Въпреки съвсем краткия описателен текст, през последните 3 века стотици европейски и български историци си „блъскат главите” в своята безпомощност да определят границите на загадъчната „Стара голяма България”, състезавайки се помежду си кой ще направи по-неадекватно и по-глупаво предположение. Объркването води до най-разнообразни хипотези за локацията и размерите на СГБ – някои по-скромни, други – не толкова. Сред българските исторически корифеи  определено впечатлява гигантоманската хипотеза на историко-артистичния дует Божилов & Гюзелев, който в края на деветдесетте години на миналия век описва СГБ по следния начин: „ ... Съпоставката на цитираните писмени сведения и данните от археологическите проучвания на тази обширна територия дават възможност приблизително да бъдат определени границите на СГБ по следния начин: на изток — река Кубан, на запад — река Днепър, на север — река Донецк, на юг — Азовско и Черно море. Най-общо казано тя обхващала земите на Прикубанието, Приазовието, Донско-Донецката област, Таманския полуостров и източната част на Кримския полуостров.” (Иван Божилов, Васил Гюзелев, 1999„История на средновековна България VII-XIV век, том I, глава II). Моите пресмятания показват, че териториалното описание на СГБ  от творческия тандем Божилов-Гюзелев е най-щедро в нашата историография и възлиза на около 500000 кв.км. Историческата гилдия е приела „мнения”, „становища” и „гледища”, че патр. Никифор и Теофан Изповедник някога са ползвали общ, не стигнал до нас извор. Този изчезнал като динозаврите „общ извор” изглежда да е носил гриф „съвършено секретно”, защото за него не споменава нито един друг византийски и латински извор (освен Анастасий Библиотекар, който обаче е само преводач на хрониката на Теофан), както между другото и самите сведения на двамата автори за СГБ, кир Кубрат и Аспарух са абсолютно неизвестни на хронистите до началото на XVII век, когато приказката за Стара голяма България изведнъж лъсва с цялото си великолепие в евъргрийна на ватиканския поръчков писател Мавро Орбини „Царството на славяните”. Този тайнствен „общ” извор ще да е бил византийски, защото за неговото хипотетично съществуване знаят само двама византийски автори. Има обаче тревожно-притеснителни данни, че извора не е само един, тъй като патр. Никифор пише за така наричаните „хуни, българи и котраги”, а Теофан – за „ уногондури, българи и котраги”. Нататък в анализа ще констатираме друго, много по-съществено различие, което оборва хипотезата за единствен общ извор или по-скоро  показва объркаността и неадекватността на фалшификаторите и тяхната адресна регистрация в Рим.

Стара голяма България според патр. Никифор

Единственото изречение на патр. Никифор е семпло, кратко, ясно и изглежда   така: „Около Майотийското езеро, по реката Кофина била разположена отдавна още така наричаната велика България и  така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях.” Авторът посочва локацията на СГБ – по реката Кофина, без да ни залива с конкретика дали на десния, дали на левия бряг или от двете страни на тайнствената река. А пък самата река Кофина се намира някъде неизвестно къде около  днешното Азовско море, което е единствен общоизвестен географски ориентир в текста.

Стара голяма България според Теофан Изповедник

Теофановото описание е малко по-разточително по обем и много щедро откъм преднамерено объркваща информация, която е абсолютно излишна за локацията на СГБ : „... В Северните отвъдни части на Евксинското море , в т.н Меотидско езеро се влива огромна река, наречена Ател, спускаща се от океана в страната на сарматите. В нея се влива реката на име Танаис, която извира също от Иверийските врати на Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро), води началото си реката Куфис, която се влива в края на Понтийското море, близо до Некропилите, при носа, наречен Криопрозопои. От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор. В тази река се лови рибата, наречена мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежащото по-горе езеро, около Фанагория и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, дето се лови българската риба ксистон, се намира старата велика България и т.н. котраги, които са техни единоплеменници.” Ако се абстрахираме от хаотично разхвърлените топографски наименования из текста (Некропили, Криопрозопои, Фанагория ), които нямат никакво, ама никакво отношение към локацията на родината на Аспарух, то остава категоричния факт, че Стара голяма България също се намира до река, носеща близко звучащото наименование Куфис, която – о чудеса, също се намира някъде в Азия с единствен сигурен ориентир Азовско море. Но има известни нюанси.

Във версията на Теофан, Куфис е река, която обръща световната география с  главата надолу. Тя е много особена, толкова особена река, че е чудно как обикновеното човешкото въображение може да я възприеме, да не говорим за въображението на европейските „учени”: река Волга се влива – внимание – в Черно море, а река Дон, която извира – внимание – от Кавказ, се влива във Волга, и след съединяването на двете реки се образува нова супер-река, която се нарича Куфис и се влива в Черно море. А родината на малкия Баянчо, Котрагчо и Аспарухчо  всъщност се намира между бреговете на Азовско море до началото на Куфис, т.е. до сливането на реките Волга и Дон. Смесването на двете големи реки теоретично би могло да стане  далеч на североизток от делтата на река Дон, където е най-голямото приближение на Дон до Волга, послужило за повод по времето на др. Сталин да се прокопае и построи канала Волга-Дон от над  100000 руски затворници и германски военнопленници. Впрочем посоката на Теофановата СГБ странно съвпада и насочва вниманието ни към несъществуващата в материалния свят „Волжка”, а в манипулираните  ватикански извори „Голяма  България”.

От времето на Страбон и Птолемей европейците прекрасно знаят, че Волга се влива в Каспийско море, а Дон – в Азовско море и двете големи реки нямат връзка помежду си. Още по-добре са били осведомени античните европейци, че река Дон не извира от Кавказ. Тези обстоятелства осветяват реалистичната хипотеза, че автора на т.н. „общ изчезнал извор” е имал сериозни образователни  дефицити или е страдал от сериозна форма на ментално разстройство. Но е бил толкова чаровен идиот, че е успял да влезе под кожата на двама от най-образованите мъже на своето време –Теофан Изповедник и преводача му Анастасий Библиотекар така, че те да се доверят на неговия магнетизъм и да препишат безкритично екстремно глупавия му текст.

Тайнствената прабългарска река Куфис – Кофина

Още през 1918 г. проф. Васил Златарски изказва „мнение”, че реката, в която са лудували малките палавници на татко Кубрат не е някоя друга, а днешната южноруска река Кубан. „Мнението” на Златарски вероятно е формирано въз основа на няколко обстоятелства: първо, хипотезата е приета единодушно от руската и европейска  историография; второ, заради съвпадението на първата буква „К” в двете речни наименования и трето, заради вливането и близостта на реката до Азовско море. Българската историческа колегия приема „мнението” на руския учен с българско потекло послушно и безкритично и то продължава да е такова и до днес. Но има детайли, които противоречат на „мнението”, а както вече съм отбелязвал, в науката „мненията”, „становищата” и „гледищата” нямат стойност, ако не се подплатени с доказателства. През античността река Кубан е имала съвсем други имена: Страбон я споменава с името „Хипанис”(„География”, книга XI, глава 2, § 9), а малко по-късния Птолемей я записва като „Варданис”. Всъщност тези факти са много добре известни на руския образователен продукт Златарски, след като има наглостта да ги отбележи дори в своите идеологически обосновани съчинения (Златарски, „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852), стр. 153). Работата обаче е там, че река Кубан е приета от по-големите руски и европейски научни батковци за Теофановата „Куфис”, което прави дискусията по въпроса излишна.

Европейската Куфис

Европейската Куфис е спомената от двама неслучайни  автори. Имп. Константин VII Багренородни пише за такава река в Европа: „...От река Дунав до гореспоменатата крепост Саркел се пътува за 60 дни. В пространството на тази земя има много реки, двете най-големи от които са Днестър и Днепър. Има и други реки, така наречените Сингул, Ивил, Алмати , Куфис , Богу  и много други”(К. Багренородни, „За управленинето на империята”, § 42). Макар локацията на европейската Куфис да е неясна и размита, реката най-общо се намира между устието на Дунав и източната граница на тогавашна Европа река Дон. Вторият автор – не е някой друг, а - внимание –  самия Теофан Изповедник. Разказвайки за необикновено студената зима на 763 г., автора пише: „ През същата година (763) от началото на месец октомври настанал голям и много силен студ, не само по нашата земя, но много повече на изток, север и запад, така че по северното крайбрежие на Понта до 100 мили морето се сковало от студ  до дълбочина 30 лакти, от Зихния до Дунав и до реката Куфи , Днестър, Днепър и Некрофилите.” („Хронография”, ГИБИ 3, стр. 272) Теофановата локация на Куфис съвпада с тази на Багренородни, но е много по-конкретна и според автора по реда на записване се намира между Дунав и Днестър и вероятно подобно на споменатите в текста други реки се влива в Черно море. Нашата нова научна констатация води и до ново „познание” за личността на Теофан. Оказва се, че освен наивен и зле образован, Теофан  е страдал  от разстройство на паметта. В противен случай неминуемо  щеше да обяснени съвпадението на речното името „Куфис” в два текста от една и съща хроника, макар едната река да се влива в Черно, а другата – в Азовско море. В случая според мен по-скоро става дума за досадна грешка на фалшификаторите. Впрочем аналогична е направена и в хрониката на патр. Никифор, в която срещаме двама кубратовци – един в европейска Панония през 635 г. и печално известния татко на Аспарухчо в азиатска „Стара голяма България”.

Азиатската Куфис

Азиатската река Кофис - Кофин е спомената също в два извора. Първият и най-важен за точната и локация е Менандър Протектор (около средата на VI – края на VI век). Описвайки  византийското пратеничество до тюрките при имп. Юстин II, извършено около 569 г., Менандър описва приключенията на византийския пратеник Зимарх на връщане от мисията, на път към Константинопол, скоро след преминаването на  река Волга: „ ... От там отишъл при угурите, които именно му съобщили, че в горските местности около реката Кофина ги дебнат 4000 перси в засада, за да могат да ги заловят, когато минават покрай там. Затова вождът на угурите, който управлявал там от името на Силзивул, напълнил кожени мехове с вода и ги дал на Зимарх и съпътниците му, за да има откъде да вземат вода, когато минават през безводната страна. Те намерили и езеро и след като преминали покрай този голям водоем,  пристигнали при ония езера, при които се влива и губи реката Кофина. От това място те изпратили съгледвачи, които да огледат, дали наистина персите стоят в засада. След като проверили внимателно, съобщили, че не видели никого. Въпреки това те пристигнали с голям страх в Алания, понеже доста много се боели от племето на оромусхите.” (ГИБИ 2, стр. 242). Менандър всъщност прави великолепно ландшафтно описание на днешния субект на Руската федерация - Република Калмикия: полупустинна равна степ, (най-източната част към Каспийско море е под морското равнище); множество малки и по-големи безотточни езера (над 4000 езера и езерца), в които се вливат сезонните непостоянни реки,  често пресъхващи през лятото и въпреки привидното водно богатство, питейна вода за човек не се среща под път и над път.

Втория извор е известния сред българската публика „Анонимен Равенски космограф”. За съжаление интересуващия ни текст не е включен за  публикация в ЛИБИ, т.1 от отговорната редакторка Василка Тъпкова-Заимова, поради което фрагмента не е много популярен сред историческата гилдия в България : „ ... Item ponitur in locis planitiis longe lateque nimis spatiosissima [patria]  que dicitur Chazaria ... per quam Chazirorum patriam plurima transeunt flumina, inter cetera fluvius maximus qui dicitur Cuphis” (превод А.В.Подосинов, 2002, стр. 191: Също така разположена в равнинна област по дължина и ширина е изключително обширна [страна], наречена Хазария... Много реки текат през тази страна на хазирите, между които голяма река, наречена Куфис.”)( Ravennatis Anonymi Cosmographia , Ex libris manu scriptis diderunt M. Pinder et G. Parthey. Accedit Tabula ,1860, Pars IV,§ 168). В началото на своето създаване Хазарският хаганат е обхващал земите около източното крайбрежие на Каспийско море, приблизително върху територията на днешни северен Азербайджан и Руски Дагестан до делтата на Волга. Двата „източника” – Равенския космограф и Теофан лъжат подозрително еднакво, че Куфис е голяма река – в Калмикия/Хазария  няма такава, там рекичките са малки и сезонни. Споменавайки изключително равнинната част на Хазария, Равенския космограф потвърждава локацията на река Куфис с тази на Менандровата Кофина. Да се върнем отново към първия извор на Менандър, според който византийския легат Зимарх при обратния път спира при тюркския народ „угури”, които му дават не само вода, но и съвети как да избегне персийската засада на път за Константинопол. За мен няма никакво съмнение, че фалшификаторите са познавали прекрасно текста на Менандър, от който са заимствали името и локацията на Кофина, а наименованието  „угури” е дало идеята да използват името на панонските „уногундури”  от хрониката на патр. Никифор, като част от народите на Теофановата „Стара голяма България”, за разлика от Никифоровата, в която „унугундурите” липсват, а са вписани хуни, българи и котраги. Нямам също никакви съмнения, че в знаменитите описания на двете „Стари големи Българии”, патр. Никифор и Теофан са имали предвид азиатската Кофина и територията на днешна Калмикия, а не европейската Куфис.

Волго-донската фантазия като индикатор за ватиканския произход на фалшификацията

Създаването на качествени исторически фалшификати е доходен, но труден „бизнес”. Извършителите трябва да познават перфектно събитията, нравите, характерните термини, думи и имена, както и палеографията на епохата, която пресъздават в манипулирания документ. Но когато между тяхната и манипулираната епоха има огромна дистанция от време, често се допускат елементарни грешки. В случая със „Стара голяма България” извършителите живеят във втората половина на XVI век, а изработват документ, който трябва да изглежда на читателите като от средата на VII век. Предстои ни да тръгнем по следите на най-необичайното сведение в текста на Теофан – абсурдното от научна гледна точна сливане на реките Волга и Дон в една обща река Куфис и нейното вливане в Черно море, то е особено абсурдно за византийски автори, тъй като по онова време Византия притежава територии и пристанищни търговски градове по северното и източно Черноморие, в Константинопол познават прекрасно териториите до Волга и Северното Предкавказие и ако мога да се пошегувам – при ясно време и добър бинокъл от Влахернския дворец би могло да се види „Стара голяма България”.

 

Мовсес Хоренаци „Арменска география/Ашхарацуйц”

Доказан ватикански фалшификат, чиято първа версия е създадена през втората половина на XVII век (вж. изследването ми „Арменският географски трактат „Ашхарацуйц” – ватикански фалшификат от втората половина на XVII век” https://iliyanv.blog.bg/history/2023/10/30/armenskiiat-geografski-traktat-ashharacuic-vatikanski-falshi.1886889 ). Въпросното компрометиращо волго-донско сведение обаче се появява едва в последната версия на ментето, в т.н. редакция от 1881 г., което означава, че мошениците-изпълнители от Конгрегацията на Мхитаристите са го вписали най-късно през 1880 година: „На север към Непознатата земя живеят царските сармати и дзиакерите, а около устието на река Танаис (Дон) живеят нахматеаните и един друг народ – кларджите. След това са сюракациите, после областта Мидосдесен, после в източна посока от планината Шантайин живеят амазуните, които са жени-войни, чак до реката, която се нарича Ира (Ра - Волга) , извираща от два извора на север към Непознатата земя, които се сливат и като стигнат до планината Дзиакан, пускат един ръкав до реката Танаис (Дон), вливаща се в голямото езеро Миовит (Азовско море).” Това е пряко незаобиколимо доказателство, че зад измамата „Стара голяма България” стои папската институция, а последната редакция на „Арменска география” е наредена от най-високо място – вероятно от кардиналите на Конгрегацията на вярата (Congregatio de Propaganda Fide). По този обичаен за площад Св. Петър в Рим начин, фалшификата „Арменска география” оказва съпорт на няколко измамни тези в европейската история: българите – азиатски пришълци, готите-германци и славянската вълна през VI век. Ние никога няма да научим, какви обстоятелства са принудили кардиналите да вземат толкова неадекватно и глупаво решение за „Арменската география” през късната 1880 г., освен най-очевидното – крайна арогантност и чувството за всепозволена безнаказаност.

 

Йоан (Йоханес) де Галонифонтибонус

През 1398 г. папа Бонифаций IX издига в сан доминиканеца Йоан – от епископ на кавказкия град Нахичеван  за архиепископ на персийския град Солтание. След краткото си архиепископство, Йоан се връща в Европа. Изпълнява дипломатически мисии на Ватикана, след което отново се връща в Персия. През 1423 г. е изпратен в Крим като архиепископ на китайския Пекин, но там управлява и местната католическа епархия. През 1404 г., докато е в Европа, той уж пише географския трактат „ Книга за познаването на света” ( Libellus de notitia orbis) под името Йоан де Галонифонтибонус, автор и произведение, почти непознати на съвременния българския читател, но и на европейския, поне до 1936 г., когато в австрийския град Грац е намерен по „чудодеен” начин крайно съмнителен му ръкопис от 137 листа, писан с различните почерци на няколко лица. Тук трябва веднага да отбележа, защо книгата на Галонифонтибонус е екстремно съмнителна от научна гледна точка: основното обстоятелство за такова мое заключение е твърдението на автора, че кримските готи произхождат от шотландците и говорят както англичаните. А ние вече знаем, че гото-германската лудост, модерирана от Ватикана,  възниква след Базелския събор от 1434 г., т.е. текста е записан или вмъкнат в оригиналния трактат, ако изобщо някога е съществувал такъв,  много години след като автора е напуснал земния свят. Както и да е, сега ни интересува следния компрометиращ текст на Йоан де Галонифонтибонус: „ ... През тази страна тече известната река Едил (Волга) , която се влива в Каспийско море и се разклонява на четиридесет ръкава, един от които  е река Дон, която тече в Азовско море, а оттам в Черно море”(руско издание – Книга познание мира, § 8). Както се казва, този цитат е „удар в десетката” – поразява удивителната прилика с текста на Теофан за Волго-Донската небивалица.

Франческо Де Колло

Италианец по рождение, посланик на имп. Максимилиан I, император на Свещената Римска империя  (1508 – 1519) от династията на Хабсбургите в Московското княжество, пребивава в Москва през периода юли 1518 - януари 1519 г. Де Колло е автор на трактат за московската си мисия, който съдържа интересна етнографска, историческа и географска информация, публикуван под   заглавието "Relatione sulla Moscovia" (Доклад за Московия). Минавайки през съдържанието на книгата, попадаме на поредния волго-донски „шедьовър”:  „ ... Река Волга, най-значимата, също произхожда от наречените Рифейски планини, както научих, и тече първо на запад, след това на изток и след това на юг, тече през Новгород, река Ока - също важна - и други реки и , преминавайки през територията на Московия и Татария, се пресича от река Дон и губи името си, вливайки се с нея в Черно море.” Както се казва – класика в жанра и няма нужда от коментар.

Джовани да Плано Карпини

Францискански монах, уж изпратен през 1245 г. от папа Инокентий IV  на голяма дипломатическа мисия до великия монголски Гуюк хан. След завръщането си в Рим през 1249 описва тригодишното си приключение в Евразия в трактата „Historia Mongalorum quos nos Tartaros appellamus“  („Историята на монгалите, които ние наричаме татари”). Работата е там, че трактата на Джовани Карпини е публикуван едва през 1598 г., което за католическо издание в онази епоха, в която са създадени ватиканските фалшификати за Кирил и Методий, Борис Покръстителя и Стара голяма България, е крайно съмнителен факт, тъй като ние не можем да знаем какво в действителност е написал автора, ако изобщо е написал нещо,  и какво е излязло от печат 350 години след написването. Второто тревожно обстоятелство е, че през 1598 г. работата на Карпини е отпечатана заедно с друг знаково-съмнителен  трактат на не по-малко известния францисканец Вилхелм де Рубрук, изпратен през 1252 г. от крал Луй IX почти със същата цел в Монголската империя. Рубрук също уж пише доклад за пътешествието си през 1253 г. И двата трактата – на Карпини и Рубрук съдържат компрометираща невярна информация за т.н. Голяма България на Волга, каквато не е съществувала в материалния свят никога. Т.е. и двата трактата гарантирано са фалшифицирани в частта за „Волжка България”, а на Рубрук е подпъхнат и „обичайния” текст, че кримските готи говорят немски език. Но сега нашата цел е съвсем друга: волго-донската фантазия на Карпини: „...На Днепър карахме по лед много дни. Тези реки са големи и пълни с риба, особено Волга; тези реки се вливат в Гръцкото море, наречено Велико море (б.м. – Черно море)”. Тук искам да отбележа съществената разлика в статуса на авторите: патр. Никифор и Теофан са кабинетни писатели и при тях може да мине „номера” с ползването на „недостоверен” извор, докато Рубрук и Карпини са легендирани като „пътешественици”.  И тук ще задам риторични въпроси: бихте ли повярвали на „пътешественик”, който е прекосил р. Волга, но който твърди, че Волга се влива в Черно море, освен, че допълнително разказва за несъществуващата страна Голяма България на Волга? Как ще възприемете днес информация от съвременен „пътешественик”, който пътува от Русе до Букурещ и споделя информацията, че Дунав се влива в Балтийско море? Впрочем мисиите на Карпини и Рубрук завършват без резултат, но какъв по-добър повод да разкажеш от името на „пътешественик” на наивния читател за Голяма България на Волга и за кримските готи, които говорят ту немски, ту английски или шотландски език, а дори и  тевтонски език, каквото и да означава това.

Заключение

Изложените факти сочат категорично, че през периода XV-XVI век във Ватикана разполагат със солидно изглеждаща , но абсурдно невярна информация, че част от река Волга се съединява с Дон и съединените реки се вливат в Азовско и Черно море. Тази информация би могла да достигне до Западна Европа чрез непроверени сведения от персийски и арабски пътешественици или търговци.  Например чрез известния арабски пътешественик и компилатор на  географско-исторически сведения от X век Абу Хасан ал Масуди, наричан още „арабския Херодот”. И момчетата от площад „Св. Петър” в Рим решават да бъдат номер едно, потвърждавайки мисълта на един руски драматург, че  „и най-умния си е малко прост”. Европейските учени още през XVIII- XIX век забелязват, че „арабския Херодот” не се съобразява с великия Птолемей, пишейки за връзка между Черно (включително Азовско) и Каспийско море. Ал Масуди оставя много ценни сведения за русите, поради което неговото творчество попада често под прожекторите на руските историци. Ето какво е цитирал от работите на Ал Масуди през 1835 г. руския учен Григориев: „ ... Русите след 300 г. (912/13 г.) пристигнаха на 500 кораба, по 100 души на всеки, и навлязоха в ръкава Бонтус (Черно море), свързващ се с Хазарско море (Каспийско море), а там са разположени специално назначени от хазарския цар добре въоръжени хора, за да отблъснат тези, които идват от морето и тези, които идват от сушата, имайки разклонение от река Хазар (Волга), достигащо до Бонтово море (Черно море).”(Извлечение от Китаб мурудж аз-захаб, „О древних походах руссов на Восток”,  Журнал министерства народного просвещения, № 2. ,1835 Григорьев В. В.).  Ето още два текста на Ал Масуди от френското му издание "Les Prairies d"or", Sociйtй asiatique, 1861 -1877: „7. Масуди каза: някои хора се заблуждаваха и смятаха, че Хазарско море (Каспийско) е свързано с морето Майотас (Азовско); но не видях сред търговците, които отиват в страната на Хазарите и да пътуват по морето Майотас и Найтас до страната на Рус и Бургар, нито един, който да мисли, че едно от тези морета, или част от техните води, или едно от техните разклонения, с изключение на река Хазар (Волга), е свързано с Хазарско море” или „ 11. „В горното течение на река Хазар (Волга) има устие, свързващо се с ръкава на Найтаско море , което е Руското море (Азовско море); никой освен тях (русите) не плува по него и те живеят на един от неговите брегове.” Волго-Донската фантазия е много надежден индикатор, че пътеписите на двамата монаси-францисканци Рубрук и Карпини също са фалшификати. Връзката на фалшифицираните текстове за „Стара голяма България” на патр. Никифор и Теофан с отбелязаните волго-донски глупости в трактатите на Франческо да Колло, Йоан де Галонифонтибонус, Рубрук и Карпини са абсолютна гаранция за фалшификация, да не говорим за пряката връзка с научно доказания ватикански фалшификат  „Арменска география”. Връзките с втория маркер за фалшификация – голямата България на Волга прави гаранцията за фалшификация  200% сигурна.

 

Унгарците го познават като Алмос, а Арбат - като Арпад.
Ибн Фадлан и той пълен мошеник, нали?
Като всички арабски автори...
Би ли обяснил наличието на България на Волга, за която има десетки ПИСМЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА?

Ами така е, при такова недофинансиране и нереформиране на здравно-осигурителната система...

На Илиан Вълчанов с извора "Арменска география"! Това е и последното ми участие в Блог.БГ, админите на който толерират арменофобията, ксенофобията и бълг. аграрфашизъм. Ако го изтрият, както постъпиха некплкокрстно досега с мои стойностни публикации, ще си останат, останете невежи, необразовани и заблудени. Никъде досега не съм чел и слушал за хипотезата, че Мовсес Хоренаци е автор на т.нар. "Арменска география", а аз все пак съм преподаеал арменология поне 2 десетилетия. Имаше спор по повод авторството на Анания Ширакаци, който в крайна сметка приключи с потвърждение, че теорбата е негова! Приведеният тук от ilianv като цитат текст не съответства на оригинала. За сведение на незапознатите - това е руският превод от 80-те години на XIX в., направен от Геворг Емин в Санкт-Петербург по един късен препис и по-точно вариант на оригинала. Виждал съм и съм разгръщал подобни, които са дописвани и към тях дори има пришити сборници с математически задачи. Те са използвани чак до късното средновековие като учебници и учебни помагала. Не ми е известен преводачът от руски на български, но или е Путьо Голийски или е от неговата школа от неграмотници, защото само те си позволяват такова словоблудство със староарменските текстове - да транслитерират вместо да транскрибират и нормализират имена и думи. Само един пример - дзиакер означава и обозначава конеяд. Възможно е да има такъв етноним, защото в арм. език използваме доста наши названия на различни етноси, но е случая не е така, казаното се отнася за сарматите!!! Има поне 2 академични издания на "Арм. география" от последните 30 г., в които под линуя са дадени и разночети и варианти, и добавки! Взимате и превеждате, обаче възниква въпросът кой ще го направи след като унищожихте 15-те арменски училища в България?! Риторичен въпрос, но в момента се закрива и единственото в София училище с факултативно преподаване на арм. език - 76- о осн. уч. "Уилям Сароян". Хвала на таквиз юнаци! Бъл-га-ри, ю-на-ци!!!

Дължа я на читателите повече, отколкото на фотографа-орнитолог, който тук се упражнява да пише нещо си на тема История! Открих източника на мръсната, подла и долна клевета, хвърлена върху източника "Арменска география" и това е академик Йордан Иванов, който в изпълнения с фалшификати сб.."Българите в Македония" пт 1917 г. още на стр.3 споменава "географията на псевдо-Мойсей Хоренски". Несъмнено българският учен не е първият автор на подобно описание и квалификация на нашия арменски средновековен извор. Употребата на порусената форма на арменското име Мовсес Хоренаци посочва, че първоизточник е някой руски имперски кабинетен плъх. Й.Иванов се явява само ретранслатор на плиткоумието му. Социално-политическата картина след 1917 г. се променя и вече съветските арменоведи дават предпочитания в полза на авторството на Анания Ширакаци, но малко след ВСВ се отказват и оттогава досега авторът на творбата се счита за анонимен! КИМЕ СИКИНДЕ, ако разбирате моя френски??? Арменската география е учебник, който е писан от арменци за арменци. По него от V в. насам са учили милиони арменци. Имало грешки?! Ами, осъдете ни, мизерабли такива. Вие кога написахте вашата Словенобългарска или Българска география?! А, извинете - все още нямате такава иначе щяхте да отворите една Арменска Уста, че да оревете орталъка!!!!!