Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2023 08:57 - Славяноезичието на древна Скития
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 402 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 14.12.2023 08:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Скития

От времето на Херодот до ранното средновековие Скития е най-голямата географска област в Европа, разположена между изворите на Дунав и левия му бряг, река Дон, Балтийско и Черно море. В трактата си „География” Страбон разказва  за скитите, които дори по негово време все още скитали из Европа, живеейки в коли (фургони) и препитавайки се единствено от стадата си „ ... Как прочие са могли да го нарекат Аксенос, ако не са знаели за свирепостта или за най-свирепия народ? А това, разбира се, са скитите. И не са ли били хората, живеещи отвъд мизите, траките и гетите също така „хипемолги” , не са ли били и „галактофаги” и „абии” ? Всъщност, дори до днес съществуват така наречените „живеещи в коли” и „номади”, които се препитават от стадата си, с мляко и сирене, и най вече от кобилешко, и нищо не разбират от съхраняването на храна или от търговия на дребно, освен от размяна на стоки срещу стоки. ...Защото между скитите номади има някои, които се хранят само с кобилешко мляко и превъзхождат всички други хора по справедливост.”. Преводача на Страбоновата „География” на  български език Валерий Русинов на две места нарича скитите  - „номади”, което е езиков парадокс: думата „номад”( νομάδας) определено не е българска. Тя навлиза в много европейски езици от старогръцката дума „νομᾰ́ς”  и означава „скитане за намиране на паша”, а тя от своя страна от друга старогръцка дума „νομός” т.е. пасище.  Русинов нарушава добрата преводаческа практика и превежда  думите „номади” от гръцки отново на гръцки език. Всъщност, ако трябваше да спазва добрата преводаческа практика, Валерий Русинов трябваше да напише, че скитите са ... скитници. Незнайно защо съм сигурен, че точно в този момент на нашия смутен преводач е проблеснало откритието:  думите „Скития” и „скити” имат славяноезичен произход, а цялата скитска общност в Европейска Скития много вероятно е говорила славянско наречие. Думите „скитам, скиторя, скитник, скитница” все още активно и без промяна се използват от българите със същото значение, с което Страбон е описал източноевропейските номади. Дори народното наименование на един често срещан пернат хищник в близкото минало на  България е „сокол скитник” (Falco peregrinus). Намираме думата в Старобългарския речник под формата „скутъ”  и значение  „представител на скитите у номадски племена на север от Дунав, новобългарски – скит”( Старобългарски речник, БАН Институт по български език, 2009 том. 2, стр. 694). Думата претърпява козметична промяна и в Речника на патриарх Евтимий вече се среща като глагола „скытатн”  – скитам се, бродя. Думата „скитник/скитница” се използва също в сръбския, македонския и хърватския език. В Русия и Украйна днес почти не се използва, тъй като е заместена от думата „бродник”, но в недалечното минало ситуацията е била съвсем различна. Научаваме го от Речник на руския език от XI – XVII век където съществува като глагол и съществително във формите „скитание”, „скитатися” „скитатель” (Словарь руского языка XI-XVII вв., Российская академия наук, 2000 г., т. 24, стр. 200).

Карпати (Скалисти планини)

Преди двадесетина години трябваше да се погрижа за една полусъборена ограда от необработен камък с естествени форми  в село Червен, Русенско. Намерих майстор – местен човек, около петдесетгодишен мъж, който след като прие поръчката я резюмира така: „значи от мен искаш да изкарпя оградата”. Думата „изкарпя” веднага ме впечатли и първото нещо, което ми мина през ума бе името на Карпатите. Впоследствие разговарях с други по-възрастни хора за тази дума и се оказа, че тя често е използвана в близкото минало със значение „изграждане или възстановяване на нещо от необработен или обработен камък”. Със значение „скала” думата е използвана в Прилепско, Долновардарско, Родопите, Странджа; със значение „голяма скала” в Кюстендилско и Банско; учения Владимир Георгиев твърди, че думата има „дако-мизийски” произход (Български етимологичен речник, том 2, стр. 252). Думата „карпа” със значение „скала” се ползва в съвременната официална македонска езикова норма. Много скалисти местности в Северна Македония и днес носят името „карпа” (Вуевска карпа, Шуплива карпа, Косотоперска карпа). Среща се също в Албания като  „karpл” -  „скалист хълм с остър връх“. Старата полска дума „skarpa”  се вмества чудесно към балканското значение на думата, защото означава „остра скала или друг отвесен терен”.  Очаквано статията в българската уикипедия деликатно пропуска въпроса за етимологията на планинското наименование. За разлика от английската, където се споменават най-причудливи и забавни версии, в т.ч. издържаните в духа на гото-германската маниакалност скандинавски и германски произход. Също така очаквано неизвестните езиковедски капацитети, написали статийката, са пропуснали българската и македонска връзка, а албанската са я определили като „съмнителна”. Все в рамките на същите очаквания, румънските „специалисти” също са били в неведение за славянския произход на думата и съвременното и използване в България и Северна Македония. В края на краища, въпреки, че името на Карпатите и тясно свързания с нея народ „карпи” са упоменати преди почти две хилядолетия от Птолемей, авторите заключават , че наименованието е неологизъм в повечето езици. Румънските карпатите дават началото на множество реки със славянски имена – Бистрица, Търнава, Тополница, Бега, Черна, Видра. Имената на някои върхове на Южните Карпати – Вълкан, Локва, Езер и Семеник – определено не са германо-шведски или „румънски” и са разбираеми за всяко славянско ухо. Същото се отнася и за прохода Чумърна в Източни Карпати. Видно от стотиците запазени влахо-молдавски грамоти, предшествениците на днешните „румънци” са говорили чист български средновековен език без нито една „румънска” дума в речника им поне до края на XV век и мога да направя обосновано предположение, че славянската топония и хидронимия на Карпатите в миналото е била много по-многобройна, а вероятно преобладаваща. Дали пък в тая история отново не са замесени извънземни същества от съзвездието „Карпати”, подобно на  появата на готите през втората половина на III век от съзвездието „Готи”?

 Да, да, да – Дакия?

Според Йорданис в „Гетика”, Дакия се намира между трите реки Тиса, Дунав, Олт и скалистите Алпи. Грешката му за Алпите по-скоро е техническа и невинна, той определено е имал предвид Карпатите. Няма нищо по-естествено Дакия да се обитава от даки. Страбон уточнява, че даки и гети е един и същ народ с общ език, а също че името „гети” е дадено от гърците, а самоназванието (и оригинално име) на този народ всъщност е „даки”. Сведението се подкрепя и от Дион Касий. В контекста на роднинството между даки и гети, Помпей Трог пише, че даките са потомци на гетите. На Страбон обаче дължим сведението, че по-старото име на даките - „даои”, откъдето в Атика преобладавало робското име „Даос”(„География”, книга 7, глава 3). В трите имена – „даки”, „даои” и „Даос” се очертава видимата и от съзвездието „Даки” обща основа „ДА”. Българския историк д-р Чавдар Бонев прави опит за обяснение на етимологията на името „даки” чрез българския език: „ ... Смятам, че названието DAKI се състои от представка-предлог DA (бълг. до) и корен 112 AKA. Праславянската дума АКА (бълг. око), е била използвана като специално название на солените извори (солници) в Дакия. Той се съдържа и в дакийското селищно название АКИДАВА (Acidava): 1) при с. Еношещ на р. Олт; 2) на пътя за Апулум [Tab. Peut., VII, 5; VIII, 1; Izvoare, I, 741]. Има значение ‘крепост до соления извор’ (на праславянския термин АКА ще отделя място в друго изследване). По-късно терминът АКА претърпял развитие: промяна в началната гласна A > O и добавяне на наставка -NA: AK-NA (срв. унг. akna) > OKNA (срв. рус. окно ‘прозорец’). Терминът OKNA ‘солница, солен извор’ се съдържа в много местни и селищни названия, запазени до днес в карпатските земи. Тези названия винаги се отнасят до места, където има солни находища (Окна Сибиулуй, Окна Дежулуй и т. н.). Както беше изяснено по-горе, с праславянската дума АКА са били наричани солните находища. Те са били съсредоточени най-вече във вътрешната, средищна част на дн. Трансилвания. Вероятно именно за тази област съчетанието DA-AKA > DAKA, т. е. ‘до солницата’, е започнало да се използва най-рано като местно (областно) название и съответно като жителско име. Така тази част от гетските земи, богата на солни находища, получила името DAKA (DAKIA), а местните жители – DAKI.”(Ч.Бонев, „Праславянски племена”, част 2, стр. 110-111)

Етимологическата версия на д-р Бонев  за името „даки” стъпва върху странно неадекватни условности. Първата и най-важната за мен е грешния според учения корен „АКА”, а той очевадно е „ДА”. Втората е, че частицата „ДА” се трансформира в предлога „ДО”. Не по-малко неадекватна е връзката на името със солници (находища на каменна сол), тъй като думата „сол” на всички славянски езици не се е променила през хилядолетията (украински - сiль). В науката е прието след критиката срещу дадено „становище” (а при Ч. Бонев е именно  „становище” или „мнение”, незащитено от научна аргументация) да се представи алтернативна теза.

В лингвистичен контекст славяноезичния свят започва от западните граници на древна Скития. Краят на този свят е определен от античната източна граница на Европа – река Дон. Волга-Атил със своето двуезично име пък е детерминираната западна граница на тюркоезичния свят, а територия между нея и Дон поне до края VI век е „ничия”, населена от двете езикови групи. Тези граници са прекрасно маркирани от византийския писател Менандър Протектор в неговите „Пратеничества” ( Excerpta de legationibus , ГИБИ 2, стр. 219-256), в които описва първите живи контакти чрез специални пратеници между Византия и света на азиатските тюрки отвъд Атил. От времето на Херодот до днес славяноезичния свят е териториално непроменен, с две изключения, които потвърждават правилото. Първото е трайната инвазия на унгарския език, извършена открито и публично пред очите на цяла Европа през третата третина на IX век. Второто е доста „по-засукано” и по силата на ред причини от политическо естество несправедливо е останало неизучено от европейската наука: възникването на румънския език, тъй като стотици автентични и съхранени до днес официални и частни документи, славянски топоними и значителни български езикови остатъци в румънския език доказват, че предците на румънците до края на XV век са говорели и пишели на „славянско наречие”; използвам израза „славянско наречие”, вместо по-правилния „български средновековен език” заради прословутата силна раздразнителност на румънските историчари към всичко българско в тяхната захаросана  и напудрена с наукоподобни  клишета национална история.

В лингвистичен контекст Дакия е западното начало на славянския езиковия свят в Европа, в който  отговора за изразяване на утвърждение или съгласие е частицата „ДА” (хърватски, сръбски, български, украински, румънски, руски; в украинския се ползват две частици за утвърждаване – повече „так” и по-малко „да”). Именно в Дакия света на европейските „SI”, YES” , „JA” и дори западнославянските „ANO и „TAK” е място за среща с „ДА”. Но Дакия е място за среща и на още нещо необичайно за западноевропейските култури: даките (гетите, готите, скитите) кимали с глава в знак на съгласие или несъгласие, обратно на установеното в другата част на Европа. Този феномен все още е валиден за огромна част от българите, при които кимането с обратно на приетото в културите на  Европа и голяма част  от останалия свят. И това се споменава в много европейски туристически справочници за България. Научен принос за изясняване произхода на този поведенчески феномен има българския историк д-р Атанас Орачев. Той разглежда случая през една творба на древноримския поет Публий Овидий Назон, заточен през 8 г. от имп. Октавиан Август в мизийския черноморски град Томи (Констанца). Текста се намира в десетата елегия на петата книга «Скръбни елегии» (Tristia 5.10), и е преведен от д-р Орачев по следния начин: „Случва се, щото — когато някаква лъжа за мен да казват, всеки път, когато с кимане отричам,че се съгласявам те разбират.“ (Атанас Орачев, 2019  „Българският поведенчески стереотип —кимане с глава в знак на съгласие у гетите в Tristia на Овидий”).

  Балтийско (Блатно) море

За разлика от Карпатите, славянската етимология на Балтийско море е ясно видима и от Международната космическа станция. Морето е вътрешно европейско, до което имат излаз Дания, Германия, Швеция, Финландия, Естония, Полша, Русия, Литва и Латвия. За неславянско говорещите страни името на морето е тясно свързано с посоките на света: за Дания, Германия, Швеция и Финландия то е „Източно море” или „Източно езеро”: Шstersшen, Ostsee, Цstersjцn, Itдmeri, а по обясними географски причини  за естонците е „Западно море” – Lддnemeri. За всички останали името варира фонетично около общославянската дума „балто, блато, балта”. В българския, македонския, сръбския (Войводина - Велико блато, Бело блато), руския, украински, дори румънския език със значение „блато, мочурлив водоем”, а в чешкия, словешки и  полски  (blбto, błoto) – кал, тиня. Именно праславянска дума „блато, балто” прави етимологическата близост между Балтийско море и езерото Балатон в Унгария, около което през средата на IX век за кратък исторически период съществува Блатненското княжество. От времето на Помпония Мела, Плиний Стари и Птоломей до наши дни морето е наричано просто Океан, Сарматски океан, Северен океан, Атлантическо море, а Плиний Стари нарича западната половина с уточняващо „залив Кодан”, а  най-южните части на Балтика – „Скитски бряг”. Тук съм задължен да  отбележа две глупави лъжи, които повсеместно се разпространяват за името на Балтийско море, в т.ч. и в българската статия на уикипедия. Морето никога не е носило наименованието „Варяжко море”, още по-малко то е „старобългарското му наименование”. Източник за „варяжко море” е научно доказания исторически фалшификат – „най-стар руски летопис”  „Повест временных лет”(Хроника на Нестор), съставен в началото на XVIII век по заповед на новоизлюпения руски император Петър I, с цел да се придаде модния в цяла Европа  скандинавски произход на русите, т.е. на днепърските речни търговци, наречени „варяги” или „воряги”. Другото невярно твърдение, че морето се е наричало някога  „Германско” принадлежи също на един-единствен съмнителен източник – Йордановата „Гетика”. „Твърде учения хронограф Йорданис” е ползвал за източници споменатите по-горе антични географи и просто няма откъде да вземе името „Германско море”, от което следва, че тази фалшива информация е „обогатила”   „Гетика” след  1434 г., когато на Базелския църковен събор се поставя началото на готоманията и готската фантазия в Европа.

Водата на Балтийско море е една от най-слабосолените морски води в света. В най-източната част е едва 0.3% и стига до 0.7% в западната (за сравнение - Черно море – 1.7%, Атлантически океан 3.4%). Поради тази причина през зимата (февруари – начало на март) големи части от Балтийско море замръзват, а веднъж на всеки 10-15 години може да замръзне и цялата му площ. Друга характерна особеност е мътността на водата, особено около бреговете. Водата изглежда сиво-кафеникава, кална, откъдето морето носи собствено името си – блатно море.

Гърците са имали бегла и смътна географска информация за района на Балтика. За разлика от тях римляните са много по-добре запознати, тъй като те завоюват Британия и малка част от Германия  и вероятно някои римски търговци или пътешественици  успяват да видят калните води на Балтийско море по времето  на имп. Траян. Неслучайно най-подробните сведения за Германия, написани от Тацит произхождат точно от времето на имп. Траян. Най-ранните римски монетни находки край балтийските крайбрежия са от втората половина на I век, количествата им нарастват значително през II век и това е свързано с търговията на най-ценната балтийска стока от онази епоха – кехлибара. Затова и информацията на римляните относно балтийския регион е най-ценна за нас. Плиний Стари е оставил най-важното сведение за  славянското наименования на  Балтийско море в древността: „...Всички други сведения за това крайбрежие се свеждат до ненадеждни слухове: Северният океан, Хекатей го нарича Амалхийски в частта, която започва от река Паропамис, измива Скития, тази дума на езика на този народ означава „замръзнал“. Филимон казва, че кимврите наричат ​​частта от океана от Рипейските планини до нос Рубеас „Моримаруза”, което означава „Мъртво море”. По-нататък океанът се нарича Крониум. Ксенофонт от Лампсакус съобщава, че на три дни плаване от скитския бряг има остров Балтия, с огромни размери; Питей го нарича Базилия.”(„Естествена история”, книга IV, § 94,§95). Според Плиний Стари кимврите наричали морето „моримаруза”, т.е. „морето на мраза”, което означамало „мъртво море”, т.е замръзнало море, покрито с лед и сняг. Това е най-ранното славянско наименование на Балтика в европейската история, но Плиний изрично споменава и за голям остров, който се нарича „Балтия”. Т.е. можем аргументирано да предположим, че още по времето на Плиний Стари околните сарматски или скитски народи са го наричали Балтийско, блатно, кално море.

Река Волга

Подобно на двуименния Дунав - Истър, голямата евразийска река има две имена. Горната половина се нарича Волга, а долната Идел (Атъл). На татарски и чувашки Идел-Атъл означава просто река, голяма река. Подобно безлично е и протославянското наименование „влога, волга”, т.е. влага или в общ смисъл вода, река. Птолемей я нарича с измисленото от него име Ра (Rha), каквото в действителност никога не е съществувало. Европейската наука доста късно научава името „Волга” – то е упоменато за пръв път едва през 1521 г. в „Трактат за двете Сарматии” на полския учен Матвей Меховский под името „Волха”. Думата „влага” можем да я намерим без никакво изменение в Старобългарски речник ( БАН -  Институт по български език т.1, стр. 170). На полски думата „влага” -   е „wilgoć” (вильгоч).  В сръбския език „вуга” означава както влага, така и влаголюбива птица. Налични са езикови примери в сръбския език като „вугин смрад” със значение – миризма на влага.

Дунав, Днепър, Днестър, Дон, Донец 

Големите реки на Скития. Йоан Лидийски казва, че след като завие към Тракия реката променя името си на Данувиос. Това всъщност е тракийското му име. Но „Данувио” е и готското му име, казва Лидийски. Същото твърди и Страбон, но той казва, че името е дадено от даките, които са една етническа и езикова същност с гетите или готите. Псевдокесарей, брат на Григорий Богослов, пише, че илирите, които живеят край реката я наричат Данувис, а готите – Дунавис. От сведенията на Лидийски и Кесарий  се очертава заключението, че  траки, илири и готи (а те са бивши „гети” и „даки”) говорят общ език и той определено не е от германска или иранска езикова група, а от славянска. Но Дунав не е самотно име в европейската хидронимия. На 700 км северно, в днешна Словакия и Полша тече един негов по-малък побратим. Река Дунаец, която минава покрай полския град Тарнов и се влива във Висла. Още по-малък побратим на Дунав тече през околностите  на източния албански град Корчъ (Korзл, т.е. Горица), който се нарича Дунавец. Към този  списък можем да добавим още скитски реки: Донец (Украйна), Донинка (Московска област), Дунайка (Русия, Краснодарски край), Дунайка (Русия, Ярославска област), Дунайка (Русия, Астраханска област). Някой може да помисли, че  по странно съвпадение имената на четирите големи реки на Скития започват с буквата „Д”. Всъщност това, което ги обединява много по-категорично е праславянския корен на четирите наименования „дне, дно, дна, дъно”. Очевидно  тази дума в праисторическа Скития е означавала „речно корито, русло или дълбока, дънеста река” – думи, все още свързани с речното корито, които се използват в съвременния български, словенски, хърватски, сръбски, украински и руски език. Днес много реки в Украйна и Южна Русия носят тюркски наименования, получени след експанзията X – XIII век на тюркските номади печенеги, узи, кумани и татари и заменили старите славянски, т.е. имам обосновано предположение, че списъка с тези реки, които носят славянския корен „дъно” в името си някога е бил доста по-обширен.

               Изброените славяноезични макротопоними в Древна Скития ми дават основане да направя аргументираното предположение, че жителите на Скития, т.е. територията от изворите на Дунав до река Дон и от Балтийско до Черно море са говорели славянски наречия, каквито продължават да говорят и до днес.    

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 382640
Постинги: 71
Коментари: 446
Гласове: 234
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031