Ред е обаче да излезем от иронично-саркастичното въведение и да преминем към безмилостно жестоките факти на историческата наука. Какво всъщност знаем за Аспарух? Оказва се - нищожно малко: третия от общо петте сина на кир Кубрат, роден в неустановено от науката място по неустановено от науката време, тръгнал след смъртта на баща си да търси щастието към евроатлантическия Запад, уж поради неустановения от науката натиск на хазарите; харесал тихия бял Дунав и поспрял на неустановено от науката място между Днестър и Дунав, наречено Огъл, за да огледа наоколо дали има нещо забравено за прибиране; преминал реката без работни византийски визи за хората си, но имал късмет, че в този момент ромейския император получил криза на хроничната си подагра и заминал спешно за спа-процедури в Месемврия, а огромната византийска армия разбрала грешно идеята му за балнеологичното лечение и хукнала да се прибира по родните си места, оставяйки мръсните и нечисти мигранти да се настанят уютно в Мизия, съблазнително близо до още незастроените „Златните пясъци” и „Св. св. Константин и Елена”. И както са споменавали и други преди мен – поспрял човека в Мизия, ама защо после не е продължил поне още 1000 километра на запад, някъде към изворите на Дунав?
А всъщност се оказва, че ние, съвременните българи знаем за Аспарух много повече, в сравнение с нашите предци до средата на XIV век. В една научна дискусия преди десетина години изразих тезата, че „Манасиевата хроника” е първия представител на българската историография. Наистина, тя далеч не е обикновен превод на хрониката на Константин Манасий. Със своите 19 оригинални добавки и толкова на брой цветни миниатюри, българския превод вече е различно от първообраза си произведение на историографията. Особено интересна е концепцията на средновековните българи през средата на XIV век за тяхната начална история. Определено те не са подозирали, че са централноазиатски екскурзианти, а са били убедени, че са част от историята на Източната римска империя и началото на тяхното ромейско битие е поставено при управлението на император Анастасий I: „ При императора Анастасия наченаха българите да поемат тази земя, като преминаха в Бдин и първом почнаха да поемат долната земя Охридска, а след това цялата земя. От изхода на българите досега има 870 години.”; историята на ромеите е и тяхна история до царуването на Симеон, историческия разказ е успореден – първо се отбелязва управлението на съответния ромейски император и ако има историческо събитие с интересно българско участие, то се записва, но на втори план.
И в това първо и всъщност най-важно произведение на българската историография няма дори намек за съществуването и героичните подвизи на кир Кубрат и неговия знаменит син.Твърде многозначителна и обезпокоителна липса, за която българските историци оглушително мълчат вече повече от 130 години. Както вече знаят мнозина читатели, историята на татко Кубрат и предприемчивия му син Аспарухчо е включена в произведения на тримата емблематични автори от IX век: патр. Никифор, Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар, чиито летописи са ползвани от десетки други автори през вековете след тях. Кратък поменик на по-известни хронисти, които са писали за историята на българите, но не са познавали строго засекретените сведения на патр. Никифор, Теофан и Анастасий Библиотекар за семейство Кубратови: Лъв Дякон, Лъв Граматик, Продължителя на Теофан, Георги Амартол, Симеон Метафраст и Логотет, Георги Кедрин, Йоан Скилица, Зигеберт, Йоан Зонара. Сред тези имена особено значимо е името на Симеон Метафраст, който е имал за основа именно хрониката на най-важния източник на сем. Кубратови – Теофан Изповедник, както и славянския превод на тази хроника, датиран също по времето на цар Йоан Александър (вж. Васил Златарски, „Избрани произведения”, т.1, „Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст”, стр.361 и 362). Не по-малко интересни са фактите, че възрожденските ни историци Паисий Хилендарски и Спиридон Габровски дори след средата на XVIII век не знаят името на Аспарух. Липсата на информация в „Манасиевата хроника” и в десетките летописи, съставени след IX век означава категорично, че към датата на създаване на Манасиевата хроника – 1341 г., историческите образи на Кубрат, Аспарух, стара някога голяма България и Огъла още не са били сътворени в материалната действителност, така както не са били създадени образите на Котарака в чизми и Червената шапчица.
Заключение, което би било разбрано от деца до 10 годишна възраст. Ноторно известен факт е, че първия автор, който след секретните сведения на „тримата тенори” публично разказва приказната история на Аспарух е католическия поръчков писател Мавро Орбини през 1601 година. Логично е да изкажа аргументираното предположение, че легендарния разказ за Аспарух Кубратов Дуловски е фалшификат, създаден в периода между 1341 и 1601 г. Тази констатация слага край и на тежките многогодишни съмнения, които витаят около т.н. „Именник на българските владетели”, открит по „чудодеен” начин в Московията през 1861 г., малко преди българите да получат свободата си от същата Московия. Дотолкова, доколкото Аспарух и Есперих/Есперерих са една и съща личност, т.н. „Именник на българските владетели”, в който липсват думите „българи” и „България” е категоричен късен фалшификат, който не би могъл да бъде сътворен преди 1601 г.
Ватиканските автори на ментето „Аспарух Кубратов Дуловски”
Не са много на брой местата в Европа, които разполагат с технологични и експертни възможности да създадат толкова нагъл и брутален исторически фалшификат и да го инкорпорират в произведенията на тримата „тенори” в европейската историография на IX век - патр. Никифор, Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар. Това е папската институция в Рим, в чиито структури се съхраняват най-старите преписи не само на тримата фалшифицирани автори, но и поне на 99.99% от всички извори за българската и европейската история. Факта, че фалшивите сведения за Аспарух и стара някога голяма България са публикувани първо в пропагандната книга на ватиканския поръчков писател Мавро Орбини е потвърждение, че моето заключение указва правилната посока на логическите съждения . През август 1603 г., само две години след издаването на „Царството на славяните”, книгата влиза в „Индекса на забранените книги” и става временно забранена за четене от Римо-католическата църква до изправянето на „греховното съдържание”. Учените все още не знаят, защо книгата на Орбини попада със закъснение от две години под цензурата на Ватикана. Тя не съдържа тъй опасното за Римската църква богословско или еретическо съдържание, а само и единствено исторически и географски сведения. Книгата е написана по тогавашните правила на Ватикана и още в началото са поименно изброени авторите, които са ползвани. Наистина сред тях има споменати имена на неколцина еретици, но те определено не са били проблемни преди отпечатването на първото издание от 1601 г. Между 1601 г. и август 1603 г. някой е открил нещо „греховно” и се е стигнало до нейната временна забрана. Интересни сведения за труда на Орбини е събрал българския учен Йордан Табов. Той е намерил доказателства, че „Царството на славяните” все пак е било „поправена” и издадена повторно през 1606 година. Ето едно предизвикателство пред науката – да разбере „греха” на Мавро Орбини, като установи разликите между двете издания от 1601 и 1606 година.( Йордан Табов, 2014 „Запрет и исправление Славянского Царства”).
Именникът на българските князе - пренаре...
Династията Дуло – забравените владетели ...
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 70 Многообразие на ви...
Открито е древно славянско пристанище на...
