Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.12.2023 14:51 - Европейските алани – изгарящия срам на историческата наука
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 850 Коментари: 7 Гласове:
2

Последна промяна: 04.12.2023 19:21

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
              Фонетичната близост и еднаквост на имената в изворите

 

Ако избера чрез случаен подбор името на жив европейски историк, автор на наукоподобно писание, че готите са германци или шведи по произход, и му задам въпрос дали тацитовите „готини” или „гутони” са някогашните късноантични готи, с увереност мога да предположа, че ще получа категоричен утвърдителен отговор. Без значение на обстоятелството, че сам Тацит е обяснил изрично в географския си трактат   „Германия” – готините не са германци. Ако обаче попитам същия научен ретранслатор дали „Мазда” и „Мазерати” са една и съща марка автомобили имам още по-голяма увереност, че отговора ще бъде отрицателен.  С очакван отрицателен  резултат мога да повторя експерименталната анкета с други две автомобилни марки – „Волво” и „Волга”.

            Класически пример за обърквания, грешки и манипулации от фонетична близост в историческата наука са т.н. волжки булгари и едноименния град „Булгар”. Заради несъвършенствата на куфическата арабска писменост и неопитността на персийския преписвач на фрагмента на Ибн Фаблан, оригиналното татарско наименование „Пълхар” се превръща първо в „Булфар”, по-късно в „Булгар”, а посредством общоизвестния логопедически дефект на рускоговорeщите – в „Болгар”.  За да изглежда величествен господар в очите на слепите, през 1583 г. руския цар Иван Грозни си накичил „величествения” печат с имената и измислените от придворните му дизайнери гербове на 14 града и области в Московията, между които блести и името на град „Болгар”. „Болгар”, който към момента на „накичването” е бил разрушен и унищожен повече от век преди това поради вътрешни междуособици в Златната орда. Факт неизвестен на повечето научни радиоточки, които споменават печата на Грозни като доказателство за съществуването на „Волжка България” и „волжките българи” (не без грубиянска ирония вметвам, че със същия ефект Иван Грозни би могъл да добави върху печата си и името на хазарския град Саркел, унищожен от куманите в началото на XII век). През XVI век тази фонетична близост ще послужи на ватиканските исторически измамници да създадат купища фалшификати за етническото и езиково еднородство на Голямата и Малката България и за Стара велика България на семейство Кубратови. Пак от пътеписа на Ибн Фаблан научаваме, че един от тюркските народи край Волга носи името Суваз (Сувар), град спряган в съмнителни жълти източници на дезинформация за „политически, икономически и търговски център” на несъщестувалата държава Волжка България. На повече от 10000 км южно от волжката поляна, наречена Суваз, живее южноафриканския народ „суваз”, който е основен етнически компонент на държавата Суазиленд (до 2018 г.). Но това определено не е основание да твърдим, че волжките сувази (днешни чуваши) и южноафриканските им „съименници” за един и същ или родствен народ с общи исторически корени. Европейските албанци и страната им Албания нямат нищо общо  с южнокавказка Албания и южнокавказките албанци в древността, освен че двата народа живеят основно в планини. Същото важи за европейска Иберия и Иберийски полуостров и кавказка Иберия. Две Мизии – една на Балканите и друга в Мала Азия има до късната античност.  През II  век в своята „География” Птолемей описва централноевропейския народ „аварини”, за който почти нищо не се чува през вековете, докато към края на VI век приблизително на същото място в Централна Европа се появяват сякаш от космическия вакуум всеобщоизвестните късноантични авари. Аварите и до днес са пълна културна, историческа и етническа загадка за европейските историци. Загадката очевидно е витаела във въздуха и за тогавашните хронисти, тъй като византийския писател Теофилакт Симоката (580-630) пише за истински авари и псевдоавари.

Аланите – европейски и азиатски „съименници”

Европейските и азиатските кавказки алани са един от най-крещящите примери за грешки в историографията, породени от фонетична близост, а в случая – фонетична еднаквост. По въпроса за аланите са написани великолепни обзорни изследвания от няколко учени с иначе добра професионална репутация в собствените си страни. Едно от най-добрите изследвания принадлежи на американския учен и преподавател в Университета на Минесота Бърнард Бачрак  - Bernard S. Bachrach, 1973 „A History of the Alans in the West, from their first appearance in the sources of classical antiquity through the early middle ages, University of Minnesota Press, 1973”(История на аланите на Запад, от първата им поява в източниците на класическата античност през ранното средновековие”). Другия известен автор е испанския историк Агусти Алемани - Agustн Alemany, 2000 Sources on the Alans: a Critical Compilation („Източници за аланите – критическа компилация”). И двата основни научни труда са свободно достъпни за читателя: на Алемани в интернет на английски  и руски, на Бачрак – също в интернет, но в превод само на руски език; поради специфично големия интерес и двете изследвания са издадени в Русия като печатни издания. По отношение на събраната на едно място фактологична информация за аланите и двата научни труда са невъобразимо подробни и в това отношение повече не е възможно да бъде постигнато от друг учен. За съжаление и двете научни изследвания страдат от общ порок, генерален и за цялата европейска историография, включително българската – авторите дори не проявяват признаци за  разбиране на обстоятелството, че всъщност става дума за два различни народа, които нямат нищо общо и никакви допирни точки в своите исторически пътища на развитие.  

Европейските алани

Най-ранния гръцки географски източник за европейските алани, споменати с името „роксолани” е Страбон„...Всъщност цялата земя на север от Германия до Каспийско море, доколкото я познаваме, е равнинна. Дали на север от роксоланите има обитатели, не знаем. Роксоланите под водачеството на Тасий са воювали и със стратезите на Митридат Евпатор; дошли са в помощ на Палакос, сина на Скилур, като негови съюзници и са имали славата на войнствени хора; но варварите и леко въоръжените воини са слаби в сравнение с добре подредената и въоръжена фаланга. Прочие те, на брой около петдесет хиляди, не са могли да се противопоставят на бойците на Диофант, стратега на Митридат, и повечето били избити. Използват щитове и ризници, изработени от волски кожи и носят плетени от пръти щитове, а за оръжия имат копия, лък и меч; и повечето от другите варвари са въоръжени по същия начин. Колкото до номадите, техните шатри, направени от плъст са вързани на колите, в които прекарват живота си; а около шатрите са стадата, които осигуряват млякото, сиренето и месото, с които преживяват; и те следват пасящите стада, като от време на време се местят по други места, където има трева и зиме живеят само в блатистите ливади около езерото Меотида, а лете и в равнините.”( „География”, книга VII, глава 3). Птолемей общо взето потвърждава Страбон, макар да е съвсем лаконичен: „ Сарматия е заселена  с твърде многочислени племена: венеди по целия Венедски залив, над Дакия певкини и бастарни, по целия бряг на Меотида язиги и роксалани, по-нататък навътре в страната хамаксобии и скитите-алани” („География, книгаV, глава 3). Кратко, но достатъчно ясно е описал европейска Алания Паоло Орозий: „ Границите на Европа започват от Рифейските планини, реката Танаис и Меотидските блата, които са на изток, слизат по брега на северния океан чак до белгийска Галия и до реката Рейн, която е на запад, а след това чак до Дунав, която се нарича и Истър... На изток се намира Алания, по средата Дакия, където е и Готия. По нататък следва Германия, по-голямата част от която владеят свевите.”. Ранните римските източници също са впечатляващо много – Сенека, Лукиан, Йосиф Флавий, Плиний Стари. Сенека пише за „свирепите” алани при Дунав през средата на I век, Лукан ги споменава като участници в битки срещу Гней Помпей в Кавказ през 66 г.пр.н.е., а Йосиф Флавий като съюзници на Рим против партите по времето на имп. Тиберий (ок. 35 г.). На прословутата Табула певтингера аланите са посочени северно от Черно море, между неврите и аспургианите. На емблематичната за българската история карта от края на IV век, св. Йероним  отбелязва река Днепър като „аланска река”, изписвайки едно под друго наименованията „алани” и „гети”, т.е. Днепър е граница между гети и алани. Според Йорданис аланите най-общо са народ, който обитава земите около западното крайбрежие на Азовско море. Можем да обобщим сведенията, че според изворите европейските алани са степен скитски народ, който обитава ареала между реките Дон и Днепър, през зимата около западното крайбрежие на Азовско море, през останалите сезони навътре в степта, тъй като поминъка им е пасищно животновъдство. Поради скитническия си начин на живот многото хронисти или географи ги описват понякога по-близо до устието на Дунав, а друг път до Дон, но винаги в тези степни граници.

Аланите са описани  като опитни и дори свирепи войни, които воюват само с копия и лъкове, но винаги на коне. За феноменалните със своята издръжливост и бързина алански коне пише Флавий Арриан и Марциал, според последния аланските коне могат да вземат преход от 100 мили на ден и да запазят тази работоспособност в продължение на 7-8 дни; на своя алански кон с име „Бористен”(т.е. с името на река Днепър) е посветил стих самия император Адриан (117-138): „Бористен аланския кон на цезара, можеше да лети през равнини, блата и тоскански планини. И никога по време на лов на панонския глиган  нито един преследван звяр с бели зъби не смееше да го доближи. Случвало се е слюнката да изпръска опашката му по време на преследването. Той обаче умря много рано, със силни крака, неотслабен от възрастта. Той падна в деня на раждането си и беше заровен тук в земята”; поради множеството описания от римските автори на великолепните алански коне, към втората половина на IV век сред римляните съществува почти свръхестествена представа за тях. (Бачрак, 1973)

Всички ранни гръцки и римски източници без нито едно изключение определят аланите като типичен скитски народ, а местообитанията им единствено в границите на Европейска Скития – от Дон до Днепър. Същевременно още Птолемей и Дионисий Перигет споменават най-общо, но без никаква конкретна информация за други алани, живеещи в Азиатска Сарматия, на изток от Дон, но без да посочват ясна географска локация. Неколцина римски автори, сред които Флавий Арриан и Йосиф Флавий отбелязват аланите като участници в няколко войни в Мала Азия южно от Кавказ; Арриан, който лично се бие срещу аланите,  дори пише трактат „Против аланите”            ( Contra Alanos); автора не различава аланите от другите скити. Йосиф Флавий обаче изрично посочва, че аланите са онези именно скити, които живеят в Европейска Скития около река Дон и Азовско море. Витаещия в римския въздух слух за други алани освен европейските  е накарало друг виден римски историк да обърне специално внимание на това обстоятелство. В своята „Римска история” (ЛИБИ 1, стр. 142 - 160) бившия римски офицер Амиан Марцелин описва доста подробно хуните и аланите. Марцелин (330 - 395) е първия, единствен и вероятно последен  автор, който използва понятието „европейски алани”; той изрично споменава, че по въпроса за аланите съществуват спорове, различни мнения и географска обърканост. Марцелин пише, че другите алани (неевропейските) живеят в Азиатска Скития, източно от Дон, но сам не знае къде точно, някъде в безкрайната азиатска пустош чак до Китай, а вероятно и до Индия. Другото ценно сведение на Марцелин е, че азиатските алани носят името си от Аланските планини или може би обратното – Аланските планини, където и да се намират са взели името си от аланите. С други думи, Марцелин  ни съобщава по елегантен начин, че азиатските алани са планински народ или са тясно свързани с планина. И още нещо – неясните и объркани слухове карат историка да предположи, че двете групи алани са подчинили много други скитски народи и тяхната съвкупност представлява един мегаалански народ.

 Амиан Марцелин е единствения автор, който прави особено важното описание на характерния външен вид на европейските алани. Описанието на аланите не е включено в публикуваните в ЛИБИ фрагменти от „Римска история”, тъй като очевидно редактора Иван Дуйчев и отговорния редактор проф. Борис Геров са преценили, че текста няма отношение към българската история: „ Moreover, almost all the Halani are tall and handsome, their hair inclines to blond, by the ferocity of their glance they inspire dread, subdued though it is. They are light and active in the use of arms. In all respects they are somewhat like the Huns” Am.XXXI.2., („Нещо повече, почти всички алани са високи и красиви, косите им клонят към руси, със свирепостта на погледа си те вдъхват ужас, макар и сдържан. Те са леки и сръчни в използването на оръжие. Във всички отношения те са донякъде като хуните.”) Лукиан го допълва с уточнението,  че за разлика от останалите  скити, аланите носели по-къси коси. А как изглеждат останалите скити ние знаем от стотиците уникални скитски артефакти, открити при археологическите разкопки в могилните некрополи между Днепър и Дон: типични европеиди; мъжете – воини, ловци, царе или просто фермери, грижещи се за дребен и едър добитък, със сурово „варварско” изражение, дълги невчесани коси и неподдържани буйни бради; женските прически впечатляват с множество много малки плитки. Марцелин пише, че аланите преди са наричани „масагети”; наименование, в което избожда очите думата „гети”, а според повечето изброени досега автори, аланите са източните съседи на другия известен скитски народ – гетите, обстоятелство дебело подчертано от картата на св. Йероним, а река Днепър е условната граница между двата скитски народа. Св. Йероним обаче ни е оставил изключително ценно, макар и най-общо по характер описание на гетите към края на IV век, към който момент е направено и описанието на аланите от Марцелин: „Хуните учат псалтира и топлят скитския студ с топлината на вярата: златорусата и русата гетска  войска е обкръжена с църковни палатки. Те  може би за това се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра“. Гетите са руси-златоруси, почти като техните съседи аланите, които обаче си поддържали косите по-къси, в сравнение с останалите скити.

Сведението на Амиан Марцелин за външния вид на аланите разбива на пух и прах стотиците страници наукоподни глупости, излезли изпод перото на европейските „учени” за иранския произход на  аланите, дошли според британската версия на уикипедия  в Европа дори от степите на Централна Азия. Мисълта, че бели руси хора са пришълци от Централна Азия и Кавказ е точно толкова адекватна, колкото мисълта, че екваториална Африка се обитава от негри-блондини. Нещо в аланския разказ не ви ли напомня на легендарната приказка  за „прабългарите” на Аспарух Кубратов Дулов, дошли на европейски гурбет от степите на Централна Азия? Но сведението на големия римски историк далеч не е пренебрегнато само от българските историци.  В статията за външния вид на аланите в английската версия на уикипедия, неизвестния автор е цитирал  краткото сведение на Марцелин по сравнително стар превод на C. D. Yonge  от 1862 г.: „ ...Nearly all the Alani are men of great stature and beauty; their hair is somewhat yellow, their eyes are terribly fierce”. Сравнете първия английски превод например  с този на John C. Rolfe от 1935 г. : Moreover, almost all the Halani are tall and handsome, their hair inclines to blond, by the ferocity of their glance they inspire dread, subdued though it is.” Не е необходимо да сте завършили средната си образователна степен в учебно заведение със засилено преподаване на английски език, за да разберете разликата и целта на избора на доста семплия вариант на превод. Всъщност краткия цитат на Марцелин е единствената информация по въпроса за външния вид на аланите, без никакъв коментар или допълнителна информация, каквато читателя чете в това скромно изследване.  Напълно според моите предварителни очаквания, в българската, както и в руска версия изобщо липсва текст за външния вид на аланите - съвсем в духа на доскорошната безкористна дружба между народите на Народна република България и великия Съветски съюз.

След началото на III век европейските алани излизат от тъмните сенки на историята и заедно с готи и  вандали стават основна движеща сила на историческите събития в Римската империя през цялата късна античност, а делата им са документирани в десетки извори. Още през втората половина на II век те масово, легално и мирно се заселват в провинция  Мизия и Дакия. Всеизвестно е, че имп. Максимин Тракиец, дете от смесен „варварски” брак между баща – гот/гет и майка – аланка, е роден в Мизия. В „История на императорите”  Максимин е описан като мъж, който поразява с грамадния си ръст, големи очи и с белотата на кожата си. Белотата на кожата му е в реда на нещата, след като вече знаем, че както гетите, така и аланите са предимно руси и светлокоси хора. Още един текст от неговата биография прави впечатление: „...Но при Макрин, когото мразеше горчиво, защото беше убил сина на своя император, той напусна службата и придоби имение в Тракия, в селото, където се роди, и тук непрекъснато търгуваше с готите. Нещо повече, той беше изключително обичан от гетите, сякаш беше един от тях. И аланите, или поне онези от тях, които идваха на брега на реката, непрекъснато разменяха подаръци с него и го приветстваха като приятел.”(ЛИБИ 1, стр. 55 ) От фрагмента става ясно, че майката-аланка и бащата-гот едва ли се срещат в живота чрез услугите на агенция за запознанства. Такова е било преобладаващото население както в Мизия, така и от другата страна на реката в Дакия и това население едва ли е ползвало услугите на преводачи в ежедневието си.

След времето на имп. Максимин готи и алани имат за векове общ исторически път и са почти винаги в симбиоза.  През 375 г. готи, алани и хуни поставят уникален исторически спектакъл пред Източната римска империя и имп. Валент. В главната роля са готите на рикса Фритигерн, а второстепенната е отредена на незначителното и неизвестно до онзи момент скитско племе хуни, споменати още в „География” на Птолемей. Фритигерн иска от Константинопол хората му да получи статут на римски колонисти, редовна държавна практика въведена още от имп. Константин Велики. Формален предлог за искането е нападение на „чудовищно страховитите” европейски хуни, които до онзи момент мирно пасат стадата си около устието на река Дон и източния бряг на Азовско море. Следва приказката за наивници, как хуните, които живеят от дясната страна на Кимерийския проток (широк едва 4 км) се възползват от случая, преминават плиткия от речните наноси  проток и организират страховито клане на живеещите от другата страна. След това прогонват оцелелите от клането готи и се настаняват на аванта в техните опразнени недвижими имоти, а уплашените готи хукват да „бягат с двеста”  към римския лимес по Дунава.

В действителност историята е съвсем различна. Имп. Валент дава съгласие, готите  напускат организирано селищата си между реките Днестър и Прут и започват да се настаняват в Мизия, при главното условие да преминат през римския граничен контролно-пропусквателен пункт без оръжие, строгото спазване на което е поверено на римската гранична полиция. Впоследствие възникват „логистични” проблеми с изхранването на новите колонисти, които не са решени задоволително и се стига до въоръжен метеж срещу корумпираната римската власт. Изведнъж се оказва, че „невъоръжените” готи-колонисти са по-добре въоръжени от римската армия – обстоятелство, което говори единствено за равнището на корупция сред римските чиновници. Метежа се разраства до война, подпомогната от странни и неочаквани за империята  съюзници: рамо до рамо готи, алани и хуни, т.е. според предварителния план и сценарий „жертви” и „агресори” се бият заедно срещу „гостоприемните” римляни. Резултата е катастрофален за империята и води до убийството на имп. Валент край Адрианопол през 378 година, както и до масово заселване на новопристигналите „туристи” без туристически визи в Мизия и Тракия, каквато била крайната цел на предварителния план. Археологическите разкопки през ХХ век, проведени в т.н черняховски  културен район на днешна Молдова и Украйна, не намират потвърждение  на легендата, че миграцията на готите е предизвикана от въоръжения натиск на хуните. Селищата са напуснати организирано, а не са установени нови заселници на мястото на емигриралите готи. Няма следи от разрушения и пожари. Миграцията е била добре планирана и организирана по предварителния сценарий. „Голямата екскурзия” през 376-378 г. и масовото заселване на големи маси селско варварско население от Скития остава известно в европейската история като „голямата вулгаризация” на империята; процеса на тази масова миграция, който далеч не се ограничава само с готите на Фритигерн и бизнес-партньорите му алани и хуни, е описан великолепно от св. Йероним, който по този повод ще напише върху емблематичната си карта от 388 г.  известния текст „Мизия, тук и Вулгария”. Новите гото-алански колонисти прибавят свежа кръв към онази на  старите преселници, по щастливо стечение на обстоятелствата оказали се след декрета на имп. Каракала от 222 г. свободни римски граждани – онези същите, които още от времето на имп. Марк Аврелий се бяха заселили в Мизия и Дакия, бяха понаучили простонароден (вулгарен) латински дотолкова, че децата им да стават римски императори. Тази гото-аланска маса след още няколко колонистки кампании през вековете ще оформи етническия състав на римските архонтства „вулгарии” и „склавинии” и по същество ще стане предтеча на съвременния български народ.

Азиатските алани

След терзанията на Амиан Марцелин, по хронология последния съмняващ се в обърканите сведения за аланите, за азиатските им „братовчеди” минават векове почти в пълна изворова тишина и информационно затъмнение. Все пак имаме налични няколко най-общи и кратки споменавания  на алани в района на Кавказ, основно по времето на имп. Юстиниан Велики (527 - 565) и имп. Юстин II (565 - 578). Теофан Византиец споменава кавказките алани като съюзници на Византия срещу Персия, Йоан Епифанийски само ги отбелязва в Кавказ, Прокопий Кесарийски обаче внася географска конкретика и ги отбелязва като приятели на Византия и съседи на абасгите, нещо кото прави и Агатий Миринейски, според когото аланите са приятели на Византия, заради което получават заплащане от имп. Юстиниан и обитават Лазика, т.е. Абасгия. (А. Алемани, 2003 „Аланы в древниых и средновековых  писменных источников”стр. 237, 245, 264, 275)

Тишината е нарушена сериозно едва в началото на VIII век и заслуга за това има византийския историк Теофан Изповедник, който е отразил сведенията в своята „Хронография” за 709 г. Той разказва за една дипломатическа мисия с участието на бъдещия византийски император Лъв III Исавър, тогава спатарий (почетна титла) в императорската гвардия до Алания в Кавказ: „Юстиниан не искаше да го нарани открито, но остана тайно подозрителен към Лъв, когото изпрати в Алания с пари, за да подтикне аланите срещу Абазгия, Лазика и Иберия. Пристигайки в Лазика, той скрил парите си във Фазис (бел.  моя - град Фазис, днес Поти в Грузия) и с няколко местни жители отишъл в Дафилия и прекосявайки Кавказките планини, стигнал до Алания. Юстиниан, за да го погуби, изпрати [човек] и взе парите от Фазис. Аланите приели оръженосеца с голяма чест и като повярвали на думите му, нахлули в Абазгия и пленили мнозина.” От текста на Теофан можем приблизително да локализираме страната Алания. Лъв тръгва от черноморския Фазис (Поти) в Абазгия, преминава през хребета на Кавказ и стига до Алания, която е някъде в подножието на планината. Сведението на Теофан, колкото и да е общо, показва не само приблизителната локация на Алания, но потвърждава прозорливото предположение на Амиан Марцелин – аланите са хора, тясно свързани с планината Кавказ, а не с азиатската степ. Още веднъж след Теофан Алания влиза под светлината на изворовите прожектори чрез кратко твърде общо сведение на имп. Константин VII Багренородни: „Над Зихия се намира страна, наречена Папагия, над страната Папагия има страна, наречена Касахия, над Касахия са Кавказките планини , а над тези планини е страната Алания.”(„За управлението на империята, § 42). Информацията на Багренородни, че  Алания се намира „над Кавказ” означава „от другата, северната страна на Кавказкия хребет”. Израза „страната Алания” всъщност означава географска област, регион, територия, но не и държавно образувание. Авторът споменава още веднъж Алания в § 10: „Знай, че узите са способни да воюват с хазарите, тъй като са техни съседи, точно както ексусиократора на Алания.” С титлата „ексусиократор” византийците наричат управителя на аланската общност, отвъд хребета на северозападен Голям Кавказ. Вероятно през XI-XII век тази общност  продължава да е васална на империята. Такъв е контекста и на сведението на Теофан Изповедник. Византийския легат Лъв не се среща с легитимен владетел на държава, той просто води преговори с хора от местната аланска общност. Двете аналогични сведения, както и късноантичните от Агатий Миринейски и Прокопий Кесарийски  позволяват да направим аргументираното предположение, че до средата на Х век кавказките алани нямат своя държава и вероятно през VII – VIII век са били политически зависими от други съседни по-мощни и държавно-организирани общности като Хазария. Нататък наратива за историята на азиатските (кавказките) алани не представлява интерес за целите на това изследване. Европейските алани не могат да имат културно-исторически и расово-генетични връзки с кавказките планинци. Нещо повече – историческите извори и данните от археологическите изследвания не намират данни за наличие на Аланска държава Съвкупността от всички изворови данни за малката предпланинска общност, наречена страна Алания, както и запазените културно-исторически паметници от покръстването на аланския елит и краткия период на изповядване на православното християнство ни позволят да определим съвсем точно  местоположението и:  това не е територията на днешния субект на Руската федерация Република Северна Осетия , а друг субект на федерацията -  Карачаево-Черкезка република;  която отстои от Северна Осетия на повече от 200 км западно; между двата субекта днес се намира трети – Кабардино-Балкарската република; наследниците на средновековните кавказки  алани ще се окажат не ираноезичните осетинци, а тюркоезичните черкези, карачаевци и абазини. Както се казваше в един забавен анекдот от времето на зрелия български „соц”: "Не били компютриа били компоти. И не ги изнесли, а са ни ги върнали”

Руско-съветската аланомания като реплика на гото-германската лудост

Опита за фалшифициране и пренаписване на мащабна част от европейската история, наречен за краткост „алано-осетинската фалшификация не е нито безобиден, нито дребномащабен, както би се сторило на обикновения читател. Хронологията на този дълъг процес е много добре изяснена в статията на съвременния руския историк Алексей Чибиров, 2016 „Еще раз об историографии алан-осетин”(„Още веднъж за историографията на аланите-осетинци”), към която ще се придържам нататък.

 

До средата на XVIII век този проблем не би и могъл да възникне в историографията, поради една проста причина: липса на политически интерес и научни основания. Искрата пламва преднамерено през 1773 г., когато германския придворен историк на руската императрица Екатерина II Герхард Мюлер издава книгата „За народите обитавали древна Русия” („О народах издревле в России обитавших”), в която излага „мнението” си на едноок авторитет сред тълпа слепци, че осетинците са роднини с ранно-средновековните  алански племена „асси”. Мюлер никога не е бил в Кавказ, никога не е виждал жив осетинец, към онзи момент няма сведение, че тюркския народ „асси” има нещо общо с аланите от изворите, наименованието „осетинци” е дадено от грузинците, а самонаименованието на малобройния, наистина ираноезичен народец е „ир, ирътъ, дигоръ”. Но към 1773 г. хер Мюлер е историка, който е официализирал норманската теза за произхода на русите, чиито истински автор е друг негов сънародник и придворен царски историк Готлиб Байер. Норманската теория  определя скандинавския произход на предците на русите – митичните варяги, подобно на тезата за скандинавско-германския произход на античните готи. В нейната основа лежи яркия изворов фалшификат „Повест временных лет”, част от който е написан, както ще се окаже по-късно, върху хартия с водни знаци от първата четвърт на XVIII век, по времето на имп. Петър I, по чиято покана всъщност Готлиб Байер започва поръчковата си работа в Русия. Водните знаци от XVIII век са най-дребния проблем на летописа „Повест временных лет” („Хроника на Нестор”), който изобилства от грамаден брой анахронизми и термини, възникнали в много по-късна епоха и не биха могли да бъдат известни на автора към 1116 г., датата на съставянето и от игумена Силвестър.

През 1802 г. полски пътешественик, историк, писател и почетен член на Руската академия на науките Ян Потоцкий издава в Санкт Петербург книга на френски език „Начална история на народите на Русия” , в която изразява своето „мнение”, че „осетинците са клон на аланите-асси, потомци на „осилите” на Птолемей и „сарматите-мидийци” на Плиний и Диодор Сицилийски”. През 1829 г. неговия германски ученик Юлиус Клапрот издава в Париж  на френски език  книгата му „Пътешествие из астраханските и кавказки степи” и така алано-осетинската измама официално напуска границите на Русия и се настанява уютно в Западна Европа.  „Мнението” на Мюлер получава пълна подкрепа  с „мнението” на Ян Потоцкий, а по онова време в образована Европа две „мнения” на авторитетни учени стават научен постулат.

През 1812-1814 германския изтоковед на руска императорска служба Юлиус Клапрот издава в Германия двутомника „Пътешествие из Кавказ и Грузия през 1807-1808” . В него учения вече не излага „мнение”, а обоснована с „доказателства” научна теза за генетичната връзка между ирано-езичните осетинци и древните скити, сармати и алани. По-късно през 1822 публикува в Париж специална брошура на френски език, в която обяснил подробно връзката между осетинци и алани. По-късно се установява, че Клапрот далеч не е просто издател на френската книга на Ян Полоцкий за Кавказ, а голяма част от информацията за осетинците-алани е предоставена на полския учен от него самия. Клапрот изучава Кавказ надлъж и нашир повече от година и половина. Той е високо ерудиран човек и очевидно познава описанието на европейските алани от Амиан Марцелин като красиви хора с руси коси. Още по-очевадно е, че преките му впечатления от тъмнокосите ярко изявени брюнети, каквито са кавказките народи катастрофират челно с описанието на римския историк. Затова Клапрот стига до екстремна крайност и пише в книгата си брутална, но лесно установима лъжа за външния вид на кавказките туземци: „ Осетинците са доста строен народ, силен и обикновено със среден ръст, мъжете достигат 5 фута 2-4 инча. Осетинците не са дебели, а жилави и стройни, особено жените. Различават се от съседите си най-вече по чертите на лицето, косата и цвета на очите, които напомнят на европейците. Сред осетинците често се срещат сини очи, руса и кафява коса; почти никога не се вижда черна коса. Те са здрави хора и имат голямо потомство.”

По покана и финансиране от руския император Николай I, през 1843 г. пруския икономист и специалист по аграрни въпроси  барон Август фон Хакстхаузен извършва обиколка на Русия. Някак между аграрните въпроси барон фон Хакстхаузен установява, че кавказките осетинци произхождат от готските и други германски племена, които някога са разбити от хуните и се укрили в труднодостъпните чукари на Кавказ. Това свое прозрение барон Хакстхаузен публикува през 1856 г. в книгата си „Transkaukasia: Reiseerinnerungen u. ges. Notizen”( „Закавказие: спомени от пътуване и др. бележки”). Извън всякакво съмненение, „научното откритие” на пруския барон би стоплило всяко германско и австрийско сърце през средата  на XIX век.

Списъка с европейски учени, които са уверени, че ираноезичните планински осетинци са преки наследници на античния скитски народ алани може да набъбне до неподозирани мащаби: швейцарския археолог и натуралист Фредерик Дюбуа дьо Монпере, Павел Шафарик, Хайнрих Хюбшман, Андреас Шьогрен. Малката снежна топка, направена през 1773 г. от Мюлер започва да се търкаля неудържимо по надолнището на европейската наука, за да се превърне в началото на ХХ век в неудържима алано-осетинска лавина. Единственото приятно изключение в алано-осетинската научна компания са научните изводи на френския географ Вивиен дьо Сен-Мартен. Той установява, че етностното наименование „осети, осетинци” е неправилно; че  грузинците винаги са  наричали ироните „оси”, а страната им „Осетия”, добавяйки  към името на народа окончание, с което в грузинския език се означава територия. По такъв начин „осетия” означава просто „страна”, а не име на народ, „ но руснаците от своя страна дадоха на тази дума формата „осетинци“, жителите на Осетия и други народи на Европа възприеха тази форма, смекчиха я и направиха от нея името „осети“, което остана в употреба.”( Алексей Чибиров, 2016  ). За съжаление здравия разум на учените пренебрегна научното заключение на Вивиен дьо Сен-Мартен и те продължиха да надуват балона на алано-осетинската измама до краен предел.

 Не може да има и капка съмнение, че алано-осетинската измама е изработена по специална поръчка и с финансовата подкрепа на Руската империя. Тази политическа линия в историческата наука е продължена ревностно и в епохата на  Съветския съюз от учени със съмнителна репутация като кавказоведа Николай Мар и филолога Васо Иванъ Абайтъ, известен повече с порусеното си име Василий Иванович Абаев. Съвременна Русия продължава политиката на своите предшественици за налагане на научната измама. През 1995 г. Република Северна Осетия промени името си  и стана Република Северна Осетия – Алания с претенцията, че осетинците са единствени исторически, генетични и езикови наследници на Страбоновите и Птолемееви алани. Осетинската карта беше размахвана  при руската агресия срещу Грузия през 2008 г., когато бяха заграбени около 4000 кв.км  грузинска територия и бе образувана непризнатата от цивилизования свят Република Южна Осетия или Държавата Алания.

Алано-осетинската афера наложи фалшивата и бездоказателствена теза, че всички европейски скити в т.ч.  гети и алани са ираноезични народи. Историческите извори и паметници не са съхранили нито една аланска дума, от която да могат да бъдат направени съответните научни заключения за ираноезичие на аланите, гетите и останалите европейски скити, а полуграмотни осетински „учени” обясняват имената на най-големите реки в Източна Европа с ирански (алано-осетински) произход. Тъкмо обратното – историята е била достатъчно щедра да съхрани няколко готски, скитски и много вандалски думи, заедно с обясненията за техните значения, които дават основание да твърдим, че европейските скити между Дунав и Дон като цяло са говорили славянско наречие и най-вероятно такова са говорили и родствените им не само по външен вид, но и по бит, материална и духовна култура европейски алани.

 

 


 

 




Гласувай:
2



1. dobrodan - В НИТО ЕДИН ЕЗИК ОТ ТЮРКСКИТЕ ГРУПИ ОСВЕН ЧУВАШКИ НЯМА ДА ВИДИМ
04.12.2023 17:20
ЕТНОНИМА "ПЪЛХАР".
Чуваши — по чувашски звучит Сьаваш (Сав-Ас дословно означает “асы(бога) Сав”), булгары — по чувашски пулхар (пулэх-ар — дословно означает “народ (бога) пулэх”).

Така че не се напъвай, може да има страничен ефект.
Начален звук П е крайно неприсъщ за източноазиатските тюркски езици (ама отде да знаеш я).
Чувашите говорят РАЗВАЛЕН БУЛГАРСКИ ЕЗИК, не им е роден.
И това не знаеш.
За аланите ще има постинг, не бързай.
цитирай
2. prado - И
04.12.2023 18:34
Това е логично
цитирай
3. gardener - Всичко това, за което имаш моето уважение,
05.12.2023 12:21
(на лаик и дребен човечец, вървящ по своя си път). Един хубав ден след 50-100 години ще бъде обработено от изкуствен интелект, а всяка кост, която бъде намерена и относително датирана, според начина на "погребването" и наличните артефакти ще бъде изследвана за ДНК (ако има техническа възможност) и ще бъде създадена една истинска картина за "еволюцията" на "народите", кой от къде е и от къде идва. Днес, да доказваш, каквото и да е е губене на време и нерви, би трябвало да се съсредоточите (историците) на ОПАЗВАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКОТО НИ НАСЛЕДСТВО по начин, който не дава на измамниците в историята, за които говорите, да манипулират артефактите, т.е. бори се за своята теза и съхранявай Земята си и Имуществото си ... историческо. Утре може да не съществува, животът е твърде крехък в тези времена на оръжия ... всякакви от лъжа и принуда, до предателства и измами и реални ... войни. "Тапанхас, месфили хсина, кортин, то фарнетдзн, кинтдзи, месфили кайтефуа" изобщо ... език "свещен" на "нашите деди". (поредна редакция) с приблизителен превод на горното: "Добър ден, господарю мой (господарке моя), от къде си господарке, засрами се господарке моя." Те, туй ... интелектът ще има да го мисли, що е това осетински език и има ли той почва в магическата ни реалност, пардон историческата.
цитирай
4. kirk - Не си прав, че между двете Албании
05.12.2023 21:37
Нямало нищо общо. В печ. пер. издание на АН на Югославия, след отцепването на Косово, се появиха 4-5 публикации на тема етногенезиса на балканските албанци. Аз бях скептично настроен, но в тях се посочиха железни аргументи на базата на латински извори, че албанците на Балканите се появяват след Х в , когато там са изпратени по суша и по море колонисти от Кавказка Албания. Специално по море идват с 4 кораба от Сицилия. Черно на бяло, пък и до Ана Комнена никой и никъде не е споменавал за албанци на Балканите. Освен това един от двата им етнически компоненти, а именно гегийците съответстват на кавк.алб. племе кеке!!! По-нататък правиш анализ на "аланската" история и пропускаш факта, че кавказките албанци и тяхната Албания стават известни главно през арменски извори, а арменският етноним не е албан, а ахван, където "х" е съответствие на чуждиезично "л", а "в" е билабиално "у". Следователно реконструираният оригинален етноним е "алуан" или просто алан! Обаче те нямат нищо общо с осетинците, които пък нямат нищо общо с ассите-азите. Последните са населението на Урарту-Арата, която се разделя на северна част - Хаяса (Биайна, Наири...) и южна - Асса или Ази. В последната възниква Асирия!!! Те са семити, а ние - арменците сме хай!!! Фалшификациите на руснаците целят да докажат, че те са не само скити, но и алани, тоест имат права и над Осетия и над кавказка Албания. Даже изфабрикуваха научни трудове през 70-те, че Ереван е основан от викинга Яровид и пр. Много бързо им свихме сармите. По-добре да докажат, че не са тюрки и монголи, щото май мнозина са с епикантус!!!
цитирай
5. iliyanv - Аха, браво на югославските другари
06.12.2023 09:35
И готите според ватиканските другари тръгнали от Скандинавия с три лодки и така нататък. Да ти кажа честно, кавказките албанци не ме интересуват. Ако успееш да се концентрираш за малко повече от 30 секунди, ще разбере евентуално, ,че темата е друга. За историческите измами, една от които е "Арменска география" на Хоренаци-Ширакаци-Севастаци-Ватиканаци.
цитирай
6. iliyanv - Гарабед, вземете се разберете с идиота Добродан взаимно, по идиотски
06.12.2023 11:50
И престани да рекламираш ватиканския фалшификат "Арменската география". Впрочем, един от маркерите за неговата фалшификация е именно ментето "Аспахрук", сина на Хубрат, дето бегал от хазарите, ма те не го гонели. Нещо като ранния Тодор Живков - криел се от полицията, която не го търсела.
цитирай
7. kirk - Като осъзнала какво я чака
07.12.2023 19:57
Ако попадне в ръцете на османците, съпругата на революционера Кочо Чистеменски, раздрала сукмана, разголила гръд и извикала: "Ръгай ма, бай Тотю, аз съм нещастна!" Кандидат-студентски бисер е туй от моя личен архив!!! Та и ти тука си същата работа!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 382662
Постинги: 71
Коментари: 446
Гласове: 234
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031