По брой „Българии”  на глава от населението през периода V-VII век, ние се нареждаме вероятно на първо място в познаваемия свят: Кавказка България, Волжка България, Стара Велика България, Панонска България, Алцекова България,  Дунавско-Аспарухова България. С това изследване ще се занимаем  с поредната и метаморфоза „Куберова България”. Органично тя е свързана с не по-малко илюзорната  „Стара велика България”. „Хан” Кубер е нарочен за син на хан Кубрат и по-малък брат на хан Аспарух без да има исторически извор за роднинската връзка, логично е да започнем с  въвеждаща информация за творението на семейство Кубратови от рода Дуло. Красивата, не толкова за деца, колкото за непораснали възрастни приказка  „Стара велика България” се крепи на  три извора, за които европейската историография твърди, че са творби на автори със солиден авторитет и интелектуален потенциал: константинополския патриарх Никифор и бивщ императорски нотарий (758 - 828), хрониста Теофан Изповедник (759 - 817) и антипапата и библиотекар на апостолическия престол Анастасий Библиотекар (800 - 879). Третият не се приема от историографската гилдия за пълноценен извор (Chronographia tripertita), тъй като е превод от гръцки на латински език на хрониката на Теофан. За най-ранен се приема една кратка хроника от патр. Никифор, писана през периода 775 - 787 г., когато автора е бил императорски нотарий и е имал неограничен достъп до архивите на Константинопол. За науката хрониката е известна в два варианта. Лондонския  ръкопис обхваща периода от началото на  властване на имп. Ираклий (610 г.)   до  ослепяването на имп. Филипик Вардан (713 г.), а Ватиканския – до 769 г. Не разликата в обема на двата основни преписа буди особен повод за безпокойство, колкото обстоятелството, че „Лондонският текст значително се различава от Ватиканския както в езиково и стилно отношение (отделни изречения и цели пасажи са написани по различен начин, най-често на принципа "пиши, както говориш", и са много далеч от изящната словесност на Ватиканския кодекс), така и с многото неволни правописни грешки и пропуски.”(Веселин Иванов, 1997, „Никифор Патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий”,  стр. 11). Казано на разговорен език, не може да има и капка съмнение, че двата преписа не са произведения на един и същ автор.  Още по-смущаващо обстоятелство е, че съставените върху пергамент преписи са датирани XI-XII век чрез косвения,  не особено точен и същевременно  лесен за имитиране палеографски метод. С други думи, всеки мераклия, който притежава запаси от пергамент и добра колекция от истински документи, писани през периода IХ-XII век,  може да направи преписа на хрониката на патр. Никифор да изглежда „истински” с неограничени възможности за неговото датирането. Същото се отнася и за хрониките на Теофан и Анастасий Библиотекар.

 

            Този панонски Кубрат, не е онзи волжко-донски Кобрат

            Именно патр. Никифор е първият автор, който ни запознава със знаковата за българската история личност. Сведението е записано за година 635, то е кратко и би могло да се осмисли от ученик в 6-ти клас: „По същото това време владетелят на уногундурите Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу хагана на аварите и подхвърлил на много оскърбления оставените от него хора и ги прогонил от своята земя. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патрикий.” (Веселин Иванов, 1997) Превода на Веселин Бешевлиев (ГИБИ 3, стр. 294) се различава смислово, Кубрат не е владетел, а господар (началник) на уногундурите,  подчината му войската всъщност е аварска и в този контекст „уногундурите” вероятно са аварски войници: "По същото време се надигнал Кубрат, племенникът на Органас, господарят на уногундурите, срещу хагана на аварите и войската, която той имал от него, след като постъпил много зле с нея, изгонил я от собствената си земя. Па изпраща посланици при Хераклий и сключва с него мир, който запазили до края на живота им. Че и императорът му изпратил дарове и го почел със сана патриций." Този откъс е уникален за патр. Никифор. Той не се среща при Теофан, Анастасий Библиотекар и други извори.

От краткия текст разбираме няколко важни обстоятелства. Първо – в откъса няма сведение за българи. Второ, фамозния Кубрат, племенник на Орган, извършва бунт срещу аварите, т.е. събитието се случва в Средна Европа. През VI –VIII век аварите обитават византийския краен Запад, бившата римска провинция Панония.  Това е заявено не само от същия автор, но и от Теофан и Анастасий Библиотекар,  един от най-малките синове на „хан” Кубрат „...четвъртият преминал през река Истър в Панония, която днес се намира под властта на аварите”. Трето, Кубрат е господар на „уногундури”. „Уногундури” е дума уникат. Тя се среща за пръв, единствен и последен път в европейската историография чак до 1601 г., когато е използвана от ватиканския поръчков писател дон Мавро Орбини, който обявява уногундурите и котрагите за ... българи. Четвърто, далеч не е сигурно, че „уногундури” означава наименование на племе или отделен народ, обитавал Панония. Ако беше така, все някой някога някъде би го споменал. Следователно, думата „уногундури” може да означава всичко друго, но не и име на народ или племе. Пето, може обосновано да се предположи, че в думата „уногундури” са слети  две или три отделни думи, още повече, че вече споменахме съмнителни редакции на хрониката и драстичните стилови и правописни различия и грешки в двата основни преписа. Още повече, че в късноантичните и ранносредновековни извори между отделните думи няма празно пространство и те се пишат изцяло слято. В тази дума например се открояват две или три съставки,  първата от която е  „уни” (хуни) – обобщаващо наименование през късната античност и ранното средновековие за хора и народи, които обитават европейска Скития или просто земите отвъд Дунав и римския лимес. Срещаме го още в Кодекса на имп. Теодосий (IV век ) като„хунски маси”, Приск Панийски (V век) нарича гепидите на Атила още с две допълнителни равнозначни  наименования – „скити” и „хуни”, а  панонските авари според имп. Константин Багренородни и  Монемвасийската хроника (XI век) са „хунски народ”. Така че, когато самия патр. Никифор използва същата дума за година 619, ние не можем да разберем конкретния етнически произход на „хунския народ” и неговия господар, който поискал да стане християнин, но най-вероятно става дума за авари. Характерна особеност на византийските автори е честото използване на точно такива обобщаващи наименование и архаизми, тъй като обикновените им читатели слабо се интересуват от конкретния етнос на историческия персонаж. Например печенегите, узите и куманите през XI, XII и XIII век са наричани „мизи”, „скити”, „савромати” и дори „гети”. Друга съставка може да е последната част на думата -  „дурос” или „дорус” – гръцка дума, която е използвана за означение на „копие”. С други думи Кубрат е началник на някакви хуни, които воюват с копия, копиеносци. Още повече, че в хрониката на патр. Никифор наистина има текст за година 619, в който е използва думата „копиеносци - доруфори”: „Изминало се известно време и господаря на хунския народ заедно с първенците си и копиеносци дошъл във Византион и поискал от императора да бъде посветен в християнството” („Бревиарий” или „Кратка хроника”, ГИБИ 3, стр. 291).

            А сега да направим преглед на сведението за волжко-донския Кубрат, онзи, който създаде „Стара велика България” на неустановено от науката място. Строго научно погледнато такъв прабългарски Кубрат в хрониката на патр. Никифор липсва. В хрониката той се нарича Кобрат. Има известна, макар и малка разлика между Кубрат и Кобрат. Тази разлика обаче е заличена тенденциозно, благодарение на дребните хитрувания на българските преводачи на патр. Никифор – Веселин Бешевлиев и неговия съименник Веселин Иванов. Разликата е така заличена, че  в  интернет браузерите  при търсене на оригиналното име „Кобрат” в по-добрия случай може да  получите информация за боксьора Кубрат Пулев - Кобрата. Мисля, че повечето читатели вече се досещат защо е премахната разликата в имената между двете личности. В случай, че някой все още се колебае да назове правилния отговор - за да се внуши измамно, че панонския Кубрат и волжко-донския Кобрат са едно и също лице. Нищо, че разстоянието между Панония и донското Приазовие по права въздушна линия е над 1800 км, а по реален път – над 2500. Следователно, панонския Кубрат не би могъл да има нищо общо с волжкия Кобрат, разбира се не само заради различните имена. Споделянето на идеята, че Кубрат след бунта си срещу аварите в Панония през 635 г. след това  е извървял с уногондурите си 2500 км за няколко месеца и през същата година пристига поживо-поздраво със сетни сили до река Кубан и основава старата, че и велика България, изглежда сериозен повод да намерите време и да се срещнете с личния си лекар. В европейската история има точен прецедент за придвижване на големи маси население по същата дестинация, но в обратна посока: миграцията на унгарците през втората половина на IX век, осъществена за период, не по-малък от 20-30 години. Още повече, хрониста достатъчно ясно разказва, че след бунта изгонените са аварите, а бунтовника Кубрат е останал в Панония и след това е направил споразумение с ромейския император. В потвърждение на тази теза разполагаме с данни от научни палеоклиматични изследвания, които категорично показват, че за дълъг период от  близо век – от втората половина на VI век до първата половина на VII век степната област между река Днепър и Волга е подложена на продължително засушаване и студени безснежни зими, в резултат на което изчезват благоприятните условия за основния степен поминък – пасищното животновъдство. В резултат на което тази част от Скития буквално опустява, а нейните обитатели драстично намаляват. Неподходящите климатични условия пораждат миграционни потоци от степта, а не към степта. Конкретните данни от тези палеоклиматични изследвания, подкрепени с византийски извори и археологически разкопки ще бъдат разгледани в друго специално изследване.

 

            „Хан” Кубер, „Куберова България”, кубериотите и широко затворените очи на българските историци

            По темата за мнимия „хан Кубер”, мнимия по-малък брат на мнимия „хан Аспарух Кобратов Дулов” и мнимата държава „Куберова България” са се излели реки от наукоподбони фантазии и откровени глупости. Времето на Златарски, Бешевлиев, Гюзелев, Божилов и Рашев отдавна е отминало, но  „куберовите” псевдонаучни реки продължават да текат и в наши дни, за което трябва да „благодарим” на съвременните професионални исторически фантазьори  проф. д-р Пламен Павлов  и д-р Тервел Попов. Божем те са автори на наукоподобните статии „Куберова България (VII – IX в.)” и „Куберова България (ок. 680 - 718)”, грижливо дистрибутирани в десетки средства за масова информация.

            За историческата личност Кубер, подобно на панонския Кубрат и волжко-донски Кобрат, също разполагаме с писмен извор. Но за разлика от разнояйчните близнаци Кубрат-Кобрат, историята се е погрижила да запази за съществуването му, макар косвени, но  първостепенни археологически свидетелства, което е повече от основателна причина да го признаем за реалната историческа личност, за разлика от двамата изворови „претенденти” – панонския Кубрат и особено волжко-донския Кобрат, чиито образ ще се окаже късно ватиканско произведение от жанра „историческа фалшификация.

Кратък разказ за Кубер в извора „Чудесата на св. Димитър”, ГИБИ  3, стр. 93-168, в дилетантски  превод на другарката Василка Тъпкова-Заимова. При едно от мащабните аварски нахлувания в последните години на VI век, големи маси население от ромейска Тракия и околностите на Константинопол са отвлечени отвъд Дунав в Панония, чиито главен град е Сирмиум. Обикновено отвлечените хора се връщат обратно във Византия срещу солиден откуп, често пъти плащан за сметка на имперските финанси, а  когато такива няма в наличност, събирането на средствата за откупа се извършва доброволно в християнските храмове от гражданите на съответната епархия. В този случай очевидно не са намерени необходимите средства за откупа и това население не се връща по родните си места. През годините  отвлечените заложници се смесват с аварите и други варвари с подобна на тях съдба. Неадекватността на преводачката Тъпкова се изразява не само в забавния  превод на наименованието „вулгари” и „склави”, в „българи” и „славяни”, а ние вече прекрасно  знаем за тази масово допускана грешка от идеологически и доктринално промитото съзнание на българските историци. Тя превежда византийската титла на Мавро „ипат” в отдалечената от епохата , макар и аналогична титла „консул” под одобрителния поглед на редактора на сборника проф. Иван Дуйчев.

Отвлечените запазват общността си в сплотена и многочислена група, и както подчертава извора – запазват мечтите на родителите си за връщане в родината, но също и християнската си вяра. И под ръководството на някой си Кубер, личност от тяхната социална група, успял междувременно да се издигне като техен утвърден от аварския хаган началник.Тук вече ще използвам кратък, но ясен и разбираем цитат от извора: „...Защото вече бяха изминали около 60 години и повече, откакто варварите бяха извършили нападение над родителите им и ето, появи се там друг, нов народ.Мнозинството от тях бяха станали свободни и хаганът на аварите, като ги смяташе за свой народ, както беше обичай, постави им за началник Кубер. Той, като научи от някои, които му били по-близки, че този народ копнее за градовете на бащите си, започна за обмисля. После вдигна целия този прокуден ромейски народ, заедно с други племена, както е разказано за юдеите в Мойсеевата книга „Изход”, т.е. пришълците тръгнаха заедно с покъщнината си и оръжията. Те се вдигнаха и въстанаха, както казахме,  срещу хагана, така че, когато самия хаган узна, започна да ги преследва. Те влязоха в 5 или 6 сражения и във всичките той беше победен от тях. Той удари на бягство с останалите си войски и се оттегли по-навътре в северните места. И тъй Кубер премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керамисийското поле. Те, като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове, главно защото бяха запазили православната си вяра: едни - в нашия, пазен от мъченика град Солун, други пък - в прещастливия град и царица на градовете, а трети - в останалите градове на Тракия... И така благодетелят на всички, убеден от това, което му съобщили, им изпрати веднага писмена заповед за назначение на този Мавър за консул и знаме в знак на благоволение. Той заповяда да се поставят под заповедите на Мавър всички керамисийци, които бяха избягали от хората на казания Кубер. ...”

От изворовия текст се очертават няколко главни момента. Кубер е дете на поробените ромейски граждани, роден е в Панония и с благословията на аварския хаган става началник на ромейската общност. В тази общност няма никакви българи и славяни, както се опитва ди ни внуши другарката Тъпкова. След като преминават Дунав  се връщат обратно във Византия и се установяват в Керамисийско поле – място с неустановено  от науката местоположение предположително на Балканския полуостров. Вероятно  опитват да се споразумеят с ромейската власт, за да се върнат по родните си места в Тракия, в т.ч. градовете Солун и Константинопол. Но това не винаги е възможно, особено в техния случай, когато завръщането става след повече от  60 години. Избора на Керамисийското поле не е техен, а на ромейския император и това обстоятелство определено поражда недоволство сред тях и желание за противопоставяне на височайшото решение.

Широко разпространената теза, че „Керамисийското поле” се намира около днешния македонски град Битоля е чиста белетристика, обоснована с „мнения”, „становища” и „гледища”, с които сериозна наука като историята за съжаление не работи. В българската историография тя е промотирана от руския образователен продукт проф. Васил Златарски. Идеята на промоутъра Златарски за „Куберова България” е идеологическа  и пропагандна и има за цел да послужи при вероятен териториален  спор със Сърбия и Гърция за македонските земи след Първата световна война. Първата световна война отдавна завърши с катастрофален резултат за България, Македония отдавна е независима държава, а българските историци продължават все така ентусиазирано да папагалстват за „Кубер – четвъртия син на Кубрат” и „Куберова България”  край Битоля и Прилеп. Солидните сведения за геолокацията на Керамисийското поле сочат, че то дори не се намира в Европа, а в Мала Азия. Дължим ги на неслучайна личност – имп. Константин Багренородни. В трактата си „За темите” авторът е описал четиринадесета тема, наречена Кивириотска (KIBVPPIAIΩTΩN): „Темата, наречена Кивириотска, започва от Селевкия, която се намира на брега на източното море, и се простира на запад до град Милет, Яса и залива, наречен Варгилииски, иначе Андански, където се намира Миласа, известният град, Варгилия, Миндус, Стробел, Халикарнас, родното място на Херодот и известната Артемизия с гробницата на Мавзол. Тръгвайки оттам на изток, намираме Керамиския залив и едноименния град; в края на този залив се намира град Книд със славния храм на Афродита, в който е имало нейна статуя, неподражаемият паметник на Праксител... ; отвъд Селги е планината Кастелиус, а отвъд нея е Анемурион, след това малката Антиохия, отвъд която е град Кивира, от който регионът е получил обидно и презряно име; след това малкото градче Селин и река със същото име; зад тях е студената река Мелас, зад нея е град Сикис; отвъд Сикис има кей, наречен Стария, а зад него е самата Селевкия. Това са крайбрежните градове, които се управляват от стратега на Кивириотски. По-нагоре към континента и средната земя, където свършва областта на тракизийците, започва областта на кивирите, тоест при Милет; граничната линия, идваща от него, обхваща град Стратоникия, така наречените Моголи и град Писия, също Гагия, Тавропол, Тло, Инияда, след това Филита и самата Подалия, преминава така наречения Анемотих, достига до град Салагас , и завършва в Таурус, където живее племето исаври. Това е обхватът на темата Кивириотска, която получи името си, както казахме, от незначителния град Кивира, наречен така за присмех, а не за възхвала, защото жителите на тази област често бяха нагли и се подиграваха на царските заповеди.” С други думи имп. Константин Багренородни ситуира Керамиския залив и едноименния град Керамис (κεραμείς , κεραμεία – гр. керамика, грънчарство) приблизително по средата между съвременните турски градове Анталия и Бодрум, а под „керамисийско поле” следва да се разбира околностите на града. Другата особено важна информация гласи, че темата Кивириотска е наречена на името на незначително градче Кивира – име, дадено за присмех и презрение, тъй като жителите му са нагли и се подиграват на императорските укази. Освен това повече от очевидно е, че презрителното наименование „Кивира” няма гръцки произход и не може да се преведе през гръцки език и вероятно е свързано с наглите, бунтовно настроени спрямо властта жители. Трактата „За темите” е фрагментарно преведен и публикуван в ГИБИ, том V,  стр. 192 – 198, но текста за Тема Кивириотска не е включен в извадката от преводачите Петър Тивчев и Геновева Петкова-Цанкова, работили под строгия, но справедлив взор на  редактора на тома -  проф. Иван Дуйчев. Читателите може би вече се досещат за причината за тяхната всеобща „разсеяност”.

 Ситуацията с установяването на бегълците в Керамисийското поле е логично обяснима, защото връщането им е съпроводено със сериозен юридически проблем – изминали са над 60 години от тяхното отвличане и техните градски и селски имоти вече са притежание на други собственици. Този проблем не би могъл да получи адекватно  разрешение, освен със санкция на императора или Сената в Константинопол. По всичко изглежда, че решаването на нелекия проблем се проточва във времето, и Кубер и общността от новозавърналите се бивши ромеи, наречени в извора „керамисийци” започват да губят търпение и да  обмислят алтернативни решения, част от които са в разрез с ромейските закони и предвиждат използване на военна сила и противопоставяне на императора. Нататък извора разказва , че Кубер се опитва да реализира своя план чрез доверена нему личност, която се нарича Мавро и която става ръководител на цялостното изпълнение на предварителния изработения план за решаване на юридическите и имуществени проблеми на „керамисийците”. Че новозавърналите се „керамисийци” не са „българи, славяни или авари”, а имат статут на бивши и кандидати за настоящи ромеи доказват и два израза, използвани в извора за описание на възможния конфликт: „междуособна война” и още по-директния „гражданска война” – конфликти между две социални групи на ромейското общество.

            Налице е общо взето елементарен за разбиране текст, който показва Кубер  като личност с ромейски произход, желаещ  да се завърне в родното място и да възвърне собствеността на някогашните имоти на своите родители. Този ромейски Кубер не може да има никаква връзка с някакви българи, още повече с някакъв фантастичен прабългарски брат на „хан Аспарух”, роден според легендата неизвестно къде в евразийските простори. Още по-малко пък може да се говори  за „Куберова България”.

Археологията и сфрагистиката  срещу българските „учени”

Оловен моливдовул (печат), колекция  „Георгиос Закос”: Лицева страна Μαύρῳ πατρικίῳ  „На Маврос, патрикия”; обратна страна  „[ἄρ]χωντι τῶν Σερμησ[ι]άνων (καί) Βoυλγάρ(ων) и архонта на сермесианите и вулгарите“.  Според неадекватна статия в българската Уикипедия,  притежателя на печата Мавро  е  „прабългарски” първенец, носещ  типичното „прабългарско” име „Мавър”. Ако приемем този пошъл „научен” анекдот за истина, ще трябва да обявим  ромейския император Маврикий (582-682 ) и ватиканския историк Мауро Орбини (1563 - 1614) за несъмнени „прабългари”. А гръцката думата „μαύρος” означава „черен” и вероятно по-късно е навлязла и в латинския език. Този Мавро от печата обаче категорично е онзи Мавро от извора „Чудесата на св. Димитър”. Според печата е носител на висшия ромейски титул „патрикий”, според извора е удостоен от императора с висшия ромейски титул „ипат”. Кубер тръгва с бегълците от Панония с главен град Сирмиум (на гръцки език „Сермион”). Затова те стават нарицателни във Византия като бегълци от Сермион или „сермисиани”. Моливдовула на Мавро подсказва начина на решение на проблема на хората на Кубер, който е еднакъв от времето на имп. Константин Велики до Алексий I Комнин . Те не могат да получат бившата си собственост върху имотите и са  обезщетени от императора групово с обща земя и вероятно добитък в новообразувана административна единица – архонтство с неустановена от науката локация, а Мавро е техния архонт,  назначен от императора. Но това очевидно не е  единствената грижа на хората на Кубер. Всъщност те загубват не само имотите, но и юридическите си права на ромеи. Архонтията на неустановено от науката място  изглежда никак не се е различавала от останалите териториално обособени области в империята, в които императора е настанявал колонисти, останали в историята с неофициалните си наименования „склавиния” и „вулгария”.

Оловен моливдовул (печат), колекция  „Дъмбъртън Оукс”: лицева страна: „Тарасий”; в кръстовиден монограм съкратено  „Богородице помагай”; обратна страна: „ипат и архонт на Кубериоти”; общ текст: „Θεοτόκε  βοήθει Ταρασιο  υπατω  (και)  αρχοντι  των  Κυβεριοτων” – „Богородице помагай на Тарасий ипат и архонт на Кубериоти”. Надписа показва, че Тарасий вероятно е някой от следващите архонти на кубериотите, управлявал ги след Мавро. Липсата на „сермесиани” и „вулгари” показва, че Тарасий управлява след официалното образуване на тема Кивириотска (735 г.). Подобно на своя предшественик патрикия Мавро, Тарасий също е носител на висшия византийски титул „ипат”. Изглежда по негово време повереното му архонтство е имало важно значение за императора. Неслучайно имп. Константин Багренородни споменава, че стратега на Кимериотската тема управлява множество големи крайморски градове, т.е. военно-морските сили на империята, независимо че седалището му е незначително малкото градче с презрителното име Кибира. До края на IX век областта е единствената морска (флотска) тема, където са разположени корабите и военно-морските сили на Византия и това обяснява висшите титли на Мавро и Тарасий – патрикий и ипат.

След почти 120 години системни археологически разкопки в България, Македония и Гърция учените не могат да открият дори молекулярна следа от някакви „куберови” българи. Тази констатация сближава „куберовите” българи до „аспаруховите” им побратими – все още археолозите в България не могат да открият молекулярна следа и от класическите прабългари на „хан” Аспарух. След 120 години системни разкопки археолозите не са открили погребение на нито един прабългарски хан, кан,  кавхан, шаман, канартекин, таркан, багатур, багаин, колобър, ичургубоил и дори обикновен простосмъртен прабългарин или прабългарка. Тази нерадостна за родната историография картинка трудно може да бъде обяснена по друг начин,  освен с вероятен извънземен произход на късноантичните ни прабългарски предци.

Кубер и Кубрат са една и съща личност                                                         

Съвпадение в първите три букви на имената; и двамата живеят в Панония сред авари; и двамата извършват бунт срещу аварския хаган; след бунта и двамата търсят връзка с ромейския император; подставеното лице на Кубер - Мавро и Кубрат получават висшия ромейски титул „патрикий”. Все пак аргументирано се доверявам на извора „Чудесата на св. Димитър” и Кубер, тъй като сведенията са подкрепени от безспорни археологически и изворови доказателства. Сведението на патр. Никифор предава историята на Кубер твърде общо и не намира материална доказателствена подкрепа, поради което се налага заключението, че реалната историческа личност е  сина на отвлечените от аварите  ромеи, който след 60 години заложничество и изгнание организира и осъществява връщане  на цялата ромейска и християнска общност обратно в обетованата земя Византия. Повече от любопитно е и съвпадението между личното име „Кубер” и наименованието на Темата на Кубериотите. Не изключвам вероятността истинското му име да е различно, а съвпадението да е търсено съзнателно от автора (авторите) на „Чудесата на св. Димитър”.

 

 

 

 

 

 

           

 

 

 

 

Хареса ми, разглеждаш проблема от гл. т-ка на българистиката, докато и брат ми и аз сме публикували нашите разработки от гл. т-ка на арменологията. Уточняването и идентификацията на керамисийци с жители на малоазийската област Керамисос е моя. Запиши си го!!! Второ - железният довод че не може в в един надпис да прочетеш в една и съща дума хем сермисианци хем керамисийци - също е наш, на мен и на брат ми. Излагаш се по детски с народната си етимология хуни+дури = уногундури. Я си отвори зъркелите! Кам я сричката " гун"??? И вземи изпиши в търсачката наместници- управители на тема Кибериотис да видиш колко арменци ще ти покажат. Тарас е Торос!!! Ние също не сме безгрешни - разглеждане керамисийците като арменци, но те са и гърци, и сирийци и всякакви малоаз. екзотични туземци. Ще ти се доверя за текстологичните компаративистики, но това са дълбоки води и дори брат ми рядко си ги е позволявал. Изискват висока експертност, каквато надали имаш?! Питам се накрая не плагиатстваш ли леко така?! Риторичен въпрос!

Проверих!!! Гури-гири и дури е една и съща лексема на някакъв джагатайски средноазиатски език, не ми пука какъв, но е основа в унгарския, който днес влючват в тюркските и откъсват от угро- финското семейство. Във всеки случай обозначава племе, народност, народ и демонстрира редукцията на "г" в "д" и обратно, което виждаме в унг. Дьорд от Георги!!! Кстати прабълг.език е имал същия лексикслен слой да го наречем пратюркски-протомаджарски!

към тъпотиите, които бълваш. Най-малко за това, да те видят повечко хора що за стока си. Но личните ви отношения с леонлеонпорно2 ми идват в излишък. Пусни си пост и му кажи каквото ти душа сака.

Ясно, обаче ти преписваш от моите тъпотии, а не обратно. Четеш печата като първокласник - това краесловно "O" e лигатура, съкращение... и името никога не се е чело така. Като славянски зват. падеж! Можеш да потърсиш и да сравниш с други печати на същия. Патетична историкка!

Един добросъвестен учен не може да е подигравчия.

Напълно съгласен - никой "учен" не бива да се ебава с историята на своя народ.

И никога не съм бил. Нямам нищо общо с БАН! Даже съм поправял колеги, които са ме имали за българист, защото българистиката не е наука. Арменологията Е!!! Обаче по силата на различни обстоятелства съм признавал, че съм славист! Относно тона или стила ми - тук не е научен форум и вие не сте ми колеги, а текезесари! Винаги подхождам с адекватен тон и стил, когато е налице активна, агресивна простащина. Кой първи обяви тук, че съм писал тъпотии??? Кой ме нарича Гарабед, вместо Кърк или Киркор, за да прави аналогия с вицовете, измисляни от Шести отдел на КДС??? ГРЕДАТА Е В ОКОТО НА ДРУГ, МАЙ?!

Вие нямате нормално логично и дори научно обяснение, определение или дефиниция на понятието. В момента на официално държавно ниво го тълкувате като нация, българска нация, съставена от българи от български произход и българи от небългарски произход. Аз бях част от този народ, когато там при вас ни даваха статут на арменско нац. малцинство, тоест до 1985 г. Сега съм част от канадския народ. С канадския народ не бих се подигравал, те имат чест, достойство и не са... цигани!!!

Много логика