Научното противопоставяне на гото-германската измама в Европа е свързано с неколцина учени, оказали се по странно стечение на обстоятелствата българи по произход: д-р Ганчо Ценов, д-р Георги Сотиров, д-р Асен Чилингиров, Юлия Хаджидимова, Петър Георгиев. Този списък ще бъде несправедливо кратък, ако не прибавя към него и д-р Боян Думанов, който освети по блестящ начин възникването на гототоманията и готского фентъзи в Европа на Базелския събор през 1434 г. под егидата на Ватикана. Още през далечната 1910 г. в студията си „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, д-р Ценов излага революционната си за онова време теза, че готите са старите Херодотови и Страбонови гети и нямат нищо общо с германците и германоезичните народи. Тезата е доказана с блестящо подбрани извори и общо взето след този негов труд до днес почти няма какво още да се добави. През 1930 г. теорията му, достатъчно обогатена за изминалите години е включена и публикувана в „бърлогата на звяра” Германия в научно изследване със заглавие „Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. Eine historisch-philologische Unteruchung ьber die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u. A”, Berlin und Leipzig: Walter de Gruyter & Co, 1930, Kapitel 2, c. 123-132.( „Произходът на българите и прародината на славяните. Историко-филологическо изследване върху историята на древните тракоилири, скити, готи, хуни, келти и др.”). Действие, твърде опасно за живота и здравето на автора, предвид надигащата се вълна на германски националсоциализъм, който впоследствие ще се окаже твърде чувствителен за гото-германския проблем. Безспорна е заслугата на Петър Георгиев, 2009 („Траки.Готи.Славяни”), който подкрепи изворите на д-р Ценов и обогати доказателствата на тезата му с данни от археологическите изследвания. Заслуга на Юлия Хаджидимитрова, 2012 ("Gothi, qui et Getae" Готи, сиреч Гети") е с принос към окончателно погребване на затрогващо глупава идея, че т.н. Сребърен кодекс (Codex Argenteus) е мечтаната от гото-маниаците „Библия на Вулфила”. Безценна е заслугата и на д-р Асен Чилингиров, 2008 („Готи и гети. Изследвания по история на културата”), който с възрожденски ентусиазъм събра под един покрив освен своите собствени и тези на д-р Ганчо Ценов и проф. Георги Сотиров изследвания. Посочените по-горе учени и техните изследвания имат един-единствен порок: никой от тях не посочва точния исторически момент, мотивите и технологията на възникването на новото народностно името „готи”. Днес по детски наивно изглежда опита на д-р Ценов да го обясни с лексикалните особености на българския език: „... Ние имаме тук проява на една лексическа закономерност в българския език, при която звукът „е” след време се превръща в „o”. Така се получава например при думата ῥέω / река, от която става рой/по-рой. Или при meus/мой, veho/возя и други подобни. Напълно естествено е за траките да казват „готи” там, където гърците казват „гети”.” (Чилингиров, „Готи и гети”, стр.108) Целта на това изследване е да отстрани пропуска на нашите учени и да даде ясен и категоричен отговор на есенциалния въпрос: кога, как и защо бе изобретено името „готи”.
Липсата на готи в историко-географските извори до III век
Инвентаризацията на по-известните извори с географско-историческо съдържание (Херодот, Тацит, Помпоний Мела, Плиний Стари, Страбон, Клавдий Птолемей) показва по категоричен начин констатацията: народ, племе, етностна група с наименованието „готи” не съществува в Европа до средата на III век. Как толкова голям и могъщ народ, могъл многократно да обърне с хастара навън военно-политическа и икономическа суперсила като Римската империя, е успял да се маскира в продължение на векове толкова успешно в източната част на Европа, че да бъде забелязан едва през средата на III век? Ето една научна загадка, чиито правилен отговор е достоен за Нобелова награда.
За сметка на тази енигма старите географи описват народа гети, обитаващ от двете страни долното течение на Дунав. От споменатите автори само Клавдий Птолемей не споменава гетите в Долна Мизия, но споменава „тирагетите” - един от източните им клонове, обитаващи скитските предели около река Днестър (Тирас). Птолемей обаче описва огромната област Дакия, която обхваща територията между левия бряг на Дунав и Карпатите, наричани по онова време Сарматски планини. Трябва да проявим разбиране към великия географ, астроном и математик – по негово време и двете страни на Дунав (Мизия и Дакия) между Стара планина и Карпатите са римски владения и факта, че Дакия се населява от даки е бил ноторно известен на всеки среднограмотен римлянин.
Страбон разказва в „География”, че гетите обитават двете страни на Дунав и са тракийски народ, по нищо неотличаващ се другите траки. Наименованията „гети” и „даки” са народни синоними, наименования на две части на един народ, говорещ един език. „...12. Но съществуваше и друго разделение на страната, останало от древни времена. Защото някои от хората се наричаха даки, а други гети – гетите са тези, които са към Понта и на изток, а даките – тези, които са в противоположната посока към Германия и изворите на Истър... Езикът на даките е същият като този на гетите.”(Страбон, „География”, кн. 7, гл.3). Има ли някаква причина да се съмняваме в думите на големия пътешественик и географ? В случай, че на някой му хрумне такава идея е добре преди това да хвърли едно око на писателската работа на римския държавник и политик Дион Касий. Служебната му кариера е впечатляваща: наместник за Далмация при имп. Марк Аврелий, сенатор, претор и два пъти консул, втория път през 229 г. заедно с имп. Александър Север. За ключовия проблем даки-гети, Касий пише така, че да бъде разбран от дете в детската градина: „ ... По това време римляните се включили в много сериозна война с даките, чийто цар тогава бил Децебал. .... Наричам хората даки, имена, използвани от самите местни жители, както и от римляните, въпреки, че не съм в неведение, че някои гръцки писатели ги наричат гети, независимо дали това е правилната форма или не; тъй като гетите, за които аз самият знам, са тези, които живеят отвъд веригата Хемус, по поречието на Истър.”( Cassius Dio, Roman history, Epitome of Book LXVII, 6.1, 6.2) Касий ясно казва, че самонаименованието на този народ е „даки” и намеква, че алтернативния синоним „гети” е по-скоро гръцко изобретение. Твърдението изглежда екзотично, но то намира подкрепа отново в известния трактат на Страбон: „ ... Даките според мен в древни времена са се наричали даой. Оттам и робските имена „Гета” и „Даос”, които преобладават в Атика.”(„География”, кн. 7, глава 3). Страбон ни казва, че личното име „Гета” е било толкова популярно сред робите-траки, дори в крайния гръцки Юг, че е станало нарицателно сред жителите на гръцките градове. Моето обосновано предположение е, че наименованието точно по този начин влиза в речника на географи от калибъра на Херодот. Личните имена на хората, особено по-често срещащите се, могат да станат нарицателни и обобщаващи за цели народи или държави. Класически пример е наименованието на Русия в словосъчетанието „Дядо Иван” по време на българското Възраждане. Възникването на този феномен не е трудно за обяснение. През втората половина на XVIII и първата на XIX век българите от североизточна България са имали сравнително чести контакти с руската армия, а името „Иван” или презимето „Иванич” е характерно и вероятно многобройно. Това са го забелязали и войниците на Вермахта през Втората световна война, поради което масово са се обръщали към руските военнопленници с общото нарицателно „Иван”. Чичо Сам е общоприет национален символ на САЩ и неговия прототип е търговеца на месо Самюъл Уилсън. По време на британско-американската война от 1812 г. той е доставял месото си в големи бъчви, собственост на правителството, които са маркирани с буквите U. S. и на шега са изтълкувани от войниците като „Uncle Sam” (чичо Сам). Гърците, и далеч не само те, имат тази „слабост” да кръщават разни негръцки неща. Това е естествено за хора от тяхната кръвна група. Те са търговски колонизатори и основават свои градове- колонии по морските брегове, където им се налага да влизат във взаимоотношения с местните народи и да записват впечатленията си от тях върху хартия. Първото нещо за което се сещам е местното дако-гетско име на най-голямата европейска река - „Дунав” и то е възприето почти без промяна от римляните като „Данувиус”. Но гърците (по-късно възприето и от ромеите) все пак измислят свое име – понякога на цялата река, понякога само на долната половина от течението и го наричат „Истрос”, име, което остава актуално в изворите и географските трактати почти до края на XIII век. ( Псевдокесарий, „Диалози”, ГИБИ 1, стр. 193). Римляните не са търговски колонисти, а империалисти, при това твърде успешни. Поради което също бързичко придобиват навика да слагат свои имена на неримски неща. Първия пример, който ми идва на ум е името на Европейска Скития, което те променят под формата „Сарматия” на името на един скитски народ. Скития и Сарматия са две наименования на една европейска област с един и същ териториален обхват. Второто, което идва в съзнанието ми, понеже има пряка връзка с това изследване, е името „Германия”. Както може би вече се досещате, германско племе „германи” не съществува в материалния свят. Тацит, най-подробния изследовател на антична Германия описва многобройните германски племена и племенца като група народи с подобен начин на живот, религиозни вярвания, материална култура и дори външен вид. Римското наименование „германия” произхожда от латинската дума „germanitas”. Ако искаме да разберем какво означава думата, трябва просто да отворим „Латинско-български речник”, М. Войнов, Ал. Милев, 1937 г. с бонус предговор от проф. д-р В. Бешевлиев, където на стр. 257 получаваме просветление: germanitas - родство, братство. Надявам се в същия контекст да не забравим, че римляните са „кръстници” и на нашите предци – колонисти (вътрешни федерати) на Римската империя, наричайки ги с латинската дума „vulgares” – пренебрежителна дума с леко обидно значение, без етнически или юридически контекст, с която до едикта на имп. Каракала от 212 г. в Римската империя са наричани нискоквалифицираните роби, предназначени за обща ежедневна домашна работа. В споменатия по-горе латинско-български речник ще откриете няколко подобни думи, но точно думите с огромно значение за българската история „vulgar” или „vulgares” двамата ни титани на академичния латински превод и предговарящото светило проф. д-р В. Бешевлиев са пропуснали да включат. Струва ми се, че е трудно да се сетите защо?
Текста на Страбон намира неочаквано потвърждение от науката нумизматика. Едоните са тракийски народ, обитавал долното течение на Струма и земите около устието и. Едни от най-ранните образци на тяхното монетосечене от V век пр.н.е. са великолепно запазени монети с голям номинал - сребърни октодрахми, сечени от едонския базилевс Гета. Това е първото в света регистрирано върху метал използване на тракийската царска титла „базилевс”. Днес монетата може да бъде видяна в Британския музей. Но е много по-практично и евтино да се види в студията на проф. Йорданка Юрукова, 1992 „Монетите на тракийските племена и владетели”, стр. 25. Октодрахмата е сечена с два варианта на надписите върху реверса: „ГEТА ВАΣIЛЕV HΔΩNEΩN” и „NOMIΣMA EΔONEON ГIТА ВАΣIЛЕОΣ ”. Но името „Гета” се оказва изненадващо популярно през II-III век и сред римската аристокрация с по-скромен произход, популярно дотам, че от 209 до 211 г. един от римските императори се нарича Публий Септимий Гета, управлявал през посочения период в триумвират с баща си Септимий Север и брат си Луций Септимий Север, по-известен с прякора си Каракала. Историците, които се забавляват или препитават с писане на фантасмагории по гото-германския проблем биха били любопитни да узнаят, че почти 2000 години след Страбон, личните и фамилни имена „Гетов/Гетова” продължават да се срещат и днес в България сред наследниците на прабългарите, дошли на Балканите от далечните азиатски или кавказки потайности на географията. Шок и ужас за тях ще предизвика и тривиалния факт, че сред днешните българи също така се срещат личните и фамилни имена „Дако”, „Даков/Дакова”, „Даковски/Даковска”.
Тук ще се фокусирам специално върху друг римския историк - Тацит (54-120), описал детайлно Германия в трактата си „За произхода и местоположението на германците” („De origine et situ Germanorum” ), известен на публиката повече с краткото си име „Германия”. В книга I , § 43 и § 44 Тацит споменава две различни племена с интересни за темата наименования – „готини” и „готони”, за които днес гото-германските фантазьори изразяват „мнения” и „становища”, че всъщност са алтернативни наименования на готите. Но в друг свой труд „Анали”, книга 4, § 43 авторът споменава и гетите край Дунава, които се борят срещу инвазията на Рим. Тацитовите готини и готони не могат да бъдат алтернативни имена на готите. Защото ние разполагаме с огромен брой писмени изворови свидетелства на късноантични писатели ( сборника „История на императорите”, Филосторг, Паоло Орозий, св. Йероним Стридон, св. Августин, Йоан Лидийски, Прокопий Кесарийски, Йордан и др. ), че „готи” е новото име на старите, добре познати „гети”, докато опонентите нямат дори едно, което да твърди обратното – че между гети и готи няма никаква връзка или че има такава между „готони”, „готини” и „готи”, а също и между „готи” и „германци”. Освен това Тацит сякаш е провидял пророчески бъдещия изблик на гото-германска маниакалност в Европа и обяснява изрично, че готините не са германци: „43. Retro Marsigni, Gothini, Osi, Burii, terga Marcomannorum Quadorumque claudunt: e quibus Marsigni et Burii sermone cultuque Suevos referunt Gothinos Gallica, Osos Pannonica lingua coarguit non esse Germanos, et quod tributa patiuntur.”(Превод през английския текст: 43. Behind them the Marsigni, Gotini, Osi, and Buri, close in the rear of the Marcomanni and Quadi. Of these, the Marsigni and Buri, in their language and manner of life, resemble the Suevi. The Gotini and Osi are proved by their respective Gallic and Pannonian tongues, as well as by the fact of their enduring tribute, not to be Germans Tribute is imposed on them as aliens, partly by the Sarmatж, partly by the Quadi): 43. 43. След тях Марсини, Готини, Оси и Бури, близо зад Маркоманите и Квади. От тях марсини и бури по своя език и начин на живот приличат на суевите. Доказано съответно от техните галски и панонски езици, както и от факта на продължителния им данък, че не са германци. Данък им е наложен като чужденци - отчасти от сарматите, отчасти от квадите.”
От сътворението на света гетите обитават Скития, а не Германия. Затова готите често са наричани алтернативно в изворите „скити”, за ужас на европейските гото-германски маниаци и българските им братя по интелект от БАН (виж Дексип Атински, Филосторгий, Евсевий, Евнапий, Зосим – всички изброени автори са преведени на български език в ГИБИ, т.1), особено през III и IV век, за разлика от германците , които нито веднъж не са наречени „скити”. Но „скити” е само едно от няколкото алтернативни наименования на гетите и готите. Шампион в това отношение е св. Йероним, който в две изречения успя да ги назове или характеризира едновременно като хуни, скити и гети: „Хуните учат псалтира и топлият скитския студ с топлината на вярата: златорусата и русата гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра”.(Ганчо Ценов, 1937 „Кроватова България и покръстването на българите”) Въз основа на изворовите свидетелства, с които разполагаме, можем да определим следния географски ареал на обитание на даките-гети: от изток на запад - великата Гетска пустиня, която започва от десния бряг на река Днепър, продължава през Днестър и завършва при устието на Дунав, включвайки южно от реката и т.н. Малка Скития и Долна Мизия, целия десен бряг на Дунав до Карпатите (т.е.), римска Панония – т.е. днешна Сръбска Войводина и Южна Унгария, стигайки недалеч до изворите на Дунав в Шварцвалд, където в северна посока се оформя гранична (контактна) зона с германските племена. Страбон казва, че сам не знае точната ширина на тази дълга зона от изворите на Дунав до десния бряг на Днепър, но в момента не е нужно да уточняваме конкретните граници, тъй като през вековете те са били гъвкави в северна и южна посока.
Сътворението на готите
Римските императори от Калигула (37-41) до Ираклий (610 - 641) включително, са имали привичката да добавят към титлите си победни триумфаторски добавки на имената на победените от тях народи или царства. Обикновените добавките „Germanicus” и „Dacicus” означават, че имп. Траян (98-117) просто е победител над германци и даки. По-засуканите и по-тежкарски добавки „Germanicus Maximus” и „Gothicus Maximus” обаче означават, че имп. Аврелиан (270–275) е велик победител над германци и готи. Триумфаторските титли на имп. Траян и имп. Аврелиан показват нагледно, че даки и германци или готи и германци са два различни народа, които нямат нищо общо помежду си, а също илюстрират другата теза на това изследване, че Траяновите даки (гети) са синоним на Аврелиановите готи. С други думи казано, само триумфаторските титли на двамата императори струват повече от планините наукоподобни глупости за германския или шведски произход на готите, написани от европейските „учени” от 1434 г. до днес. Известно е, че през 211 г. имп. Каракала убива своя брат Гета и остава едноличен император на Рим. Убийството на Гета е съпроводено с убийства на голяма част от приближената му аристокрация, Дион Касий пише, че общо в акцията са загинали 20000 човека. След убийството Каракала заповядва изтриване на всякакъв материален спомен за Гета: унищожени са неговите статуи, името му е премахнато от надписи на обществени места, а монетите с неговия образ са претопени; изтрит е образа му дори от семейния портрет на имп. Септимий Север, който днес се съхранява в Държавните музеи в Берлин. В „История на императорите” ( Historia Augusta), в частта посветена на Каракала четем следния прелюбопитен текст: „5. Не е излишно да включим и една подигравка, изречена за негова сметка. Защото, когато той прие фамилните имена Германикус, Партикус, Арабикус, и Аламаникус (защото той завладява и аламаните), Хелвий Пертинакс, синът на Пертинакс, във връзка с това му каза на шега „Моля, добавете към другите и това на Гетикус Максимус“, тъй като той беше убил брат си Гета, а гети е името на готите, които той покори, докато беше на път за изток, в поредица от сблъсъци.”(бел. м. – „История на императорите” е сборник, съставен окончателно през първата третина на IV век, когато името „готи” вече е въведено в езиково и служебно обръщение ). Усилията му са напразни, защото цялата империя прекрасно знае кой е убиеца на Гета, а през 215 г. след посещението му до гробницата на Александър Македонски в Александрия, градската общественост му измисля прякора „Александър Гетски”. Дион Касий казва, че след убийството на Гета „ако някой се осмеляваше да напише името на Гета или само да го прошепне, веднага го осъждаха на смърт“.
Имп. Каракала е убит през 217 г. и остава в историята като носител на следните победни триумфални титли: „Britannicus Maximus” и „Germanicus Maximus”. Последната титла обаче е придобита по-скоро с огромни подкупи на вождовете на германските племена , отколкото с реални военни действия. За разлика от фиктивната военна победа над германците, Каракала наистина постига такава срещу гетите. И тук следва въпрос за един милион: защо суетния, горделив и високомерен Каракала се отказва от реалната триумфална титла „Geticus Maximus”? Обоснования ми отговор е следния: защото към април 217 г. името „готи” все още не е било изобретено и въведено в оборот, а титлата „Geticus” или нейния равнозначен синоним „Dacicus” би се свързала с паметта на брат му по катастрофален начин.
Името „готи” възниква за пръв път през 272 г. в триумфална титла Gothicus Maximus на римски император Аврелиан (270–275). Но също така е теоретично възможно римския свят да го научи за пръв път малко по-рано при имп. Марк Аврелий Клавдий, по-известен с прозвището си Клавдий II Готски (268-270). Клавдий разбива даките-гети в епични битки през 269 г. край днешния сръбски град Ниш и в Долна Мизия. Победата се оказва пирова, тъй като скоро след битката сред армията плъзва епидемия на заразна болест, от която през януари 270 г. умира и сам императора. Скорошната смърт го лишава приживе от триумфалната титла Gothicus, затова той е удостоен с нея посмъртно. Империята отдава изключителна почит към починалия император, за което научаваме от „История на императорите”: „Аз говоря за император Клавдий, чийто начин на живот, чиято честност и цялата му кариера в държавата му донесоха такава слава сред по-късните поколения, че след смъртта му сенатът и народът на Рим му дадоха безпрецедентни награди: в негова чест в сградата на Сената в Рим, по желание на целия сенат, беше поставен златен клипеус — или клипеум, както казват граматиците — и дори понастоящем неговото подобие може да се види върху бюста, който изпъква релефно; в негова чест — и на никой преди него — римският народ за своя сметка издигна златна статуя на височина десет фута на Капитолия пред храма на Юпитер ...”. Нумизматиката е установила и описала два типа евтини бронзови антониани, приписвани на монетосеченето на Клавдий II. Днес по монетните аукциони на Европа и най-качествените екземпляри от тях едва достигат цената от 100 евро. Но и двата типа монети имат огромно значение за европейската история, и както ще разберем по-късно – особена за българската. На аверса на единия е гравиран надписа „DIVO CLAUDIO GOTHICO”. За него се предполага, че е сечен посмъртно на императора през 270 г. в монетарницата на Милано. На втория върху реверса се чете надписа „VICTORIAE GOTHIC”, сечен е в монетарницата на Кизик и се приема, че е отсечен приживе на Клавдий II през 269 г. Аз приемам, че и втория е отсечен след смъртта му през януари 270 г. Следователно можем да заключим, че новото име на дако-гетите „ГОТИ” възниква по решение на имп. Луций Домиций Аврелиан и вероятно формално е одобрено от Сената на Римската империя. Дилемата дали година точно е 270 или 271 г. не е от съществено значение за историята. Създаването на новото име „готи” е политически акт, извършен от висшите органи на империята. Това явление не е изключение в античната история на Европа. През късната античност обществено-политическия живот в Източната римска империя изобретява други две наименования, които минават като червена нишка през цялата история на Европа: латинското наименование „вулгари” и ромейското архонтство „Вулгария” през IV век. Другото изобретение, възникнало през VI век е древния гръцки термин от времето на Омир и Троянската война „склави, склавини, склавои” и ромейското архонтство „Склавиния”, приети от историческата гилдия за „славяни”. За разлика от „готите”, двете византийски изобретения не са етнически наименования: нито „склавите” са „славяни”, нито „вулгарите” – „българи”. Азбучни истини, които и досега не могат да бъдат разбрани от масовката на европейската историография.
Тук следва да въведа яснота и да дам аргументиран отговор на резонния въпрос: защо е било необходимо изобретяването на „готите” и защо то става през 271 г. при имп. Аврелиан? Дакия , страната на даките, наричани още гети е римска провинция от 106 година. Имп. Траян, нейният завоевател е носител на триумфалния титул „Dacicus”. Вторият и последен носител на същия титул е имп. Гай Юлий Вер Максимин, повече популярен с двата си прякора Максимин Тракиец I (234-238). Максимин, за който казват, че дори след като станал император едва-едва говорел латински, е дете на „смесен” брак. Роден е през 173 г. в селце от римска Горна Мизия близо до видинския бряг на река Дунав. Майка му е аланка, а бащата – „гот”. Поне така пише в източниците за масова дезинформация, но ние вече знаем, че бащата е дак или гет, тъй като името „готи” е измислено точно 100 години след раждането на Максиминчо. Това потвърждава сведенията на редица авторитетни източници, като Овидий и Страбон например, че населението от двете страни на Дунава още от херодотово време е смесено и най-вероятно е еднородно по манталитет, материална култура и домашен език, който определено не е латински, още повече германски. В повечето случаи споменаването му в изворите под етикета на различни племена и народи е условно. В частта за Максимин от „История на императорите”( Historia Augusta) намираме следния прелюбопитен текст: „Дълго време под ръководството на Антонин Каракала той командва в редиците на центуриите и често има и други военни почести. Но при Макрин, когото мразеше горчиво, защото беше убил сина на своя император, той напусна службата и придоби имение в Тракия, в селото, където се роди, и тук непрекъснато търгуваше с готите. Нещо повече, той беше изключително обичан от гетите, сякаш беше един от тях. И аланите, или поне онези от тях, които дойдоха на брега на реката, непрекъснато разменяха подаръци с него и го приветстваха като приятел.” Забележителното в този малък откъс е, че в рамките само на две-три изречения са упоменати двете равнозначни имена на гетите – гети и готи, а също, че в римска Дакия, страната на даките, живеят гети и алани, каквито живеят и в римска Мизия като цяло и че тези хора в ежедневните си контакти едва ли са ползвали услугите на преводачески агенции. Но тук разполагаме с още „забележителности”. Същия текст е включен и в ЛИБИ, т. 1., стр. 55. Преводача М.Войнов трябва да е бил достатъчно разсеян, защото е превел от латински думата „GETIS”, като „ГОТИТЕ”. Сигурно от висотата на папагалските си познанания по ранна балканска история е преценил, че автора на текста е допуснал грешка и той се е заел благородно да я поправи.
И така, през 271 имп. Аврелиан разбива в Горна Мизия даки, нахлули през Дунава от римска Дакия. По аналогия с имп. Траян и имп. Максимин, Аврелиан би трябвало да стане носител на победния титул „Dacicus”. Римляните обаче са изтласкани фактически от провинция Дакия от местното население още към 260 г., при управлението на имп. Галиен. На Аврелиан се пада горчивия избор да вземе политическото решение за окончателното юридическо ликвидиране на старата римска провинция Дакия. Фактическа тя само се мести южно от Дунав, където на мястото на провинция Горна Мизия е учредена новата римска провинция Дакия Аврелиана. И така – победителя над незначителен отряд даки в Горна Мизия през 271 г. същевременно е ликвидатор на Траяновото завоевание и гордост Дакия. Това обяснява казуса защо император Аврелиан не може да бъде носител на победната титла „Dacicus”. Проблемът е решен по остроумен римски начин, чрез козметична промяна на името „гети”. През 271 г. те стават „готи”, а имп. Аврелиан придобива за пръв път в римския свят титула „Gothicus” и за компенсация на унижението прибавя към него и величавото „Maximus”. През 271 г. „умира” отвъддунавска провинция Дакия, но на нейно място се „ражда” географската област Готия. И този банален факт става известен и разбираем за всички римляни, при това без да е включен в учебниците по география и римско родинознание. „...Границите на Европа започват от Рифейските планини, реката Танаис и Меотидските блата, които са на изток, слизат по брега на северния океан чак до Белгийска Галия и до реката Рейн, която е на запад, а след това чак до Дунав, който се нарича и Истър. Тая река идва от юг, насочва се на изток и се влива в Понт. На изток се намира Алания, в средата Дакия, гдето е и Готия. По-нататък следва Германия, по-голямата част от която владеят свевите.”(Паоло Орозий, „Против езичниците”, ЛИБИ 1 , стр.207). Върху знаменитата си географска карта от 388 г., върху която изписва за пръв път в израза „Mesia hec et Vulgaria” нов политически термин, св. Йероним ще сметне за необходимо в неговия си стил да въвежда допълнителни уточнения в полза на потребителите на картата. Върху територията северно от Дунав той поставя текста „Gothi qui et Gеte - Готи също така Гети”, а река Днепър е наречена „Аланска река”, с уточнението, че е граница между гети и алани.
Изворите и новия римски термин
Новото име „готи” започва да си пробива път много бавно в обществения живот, дори в толкова добре смазан обществен организъм като Римската империя. Едно от най-ранните споменавания на името „готи”, до което успях да се добера, се намира в „Хроника” и „Скитика” на историка Дексип Атински (ок.210 – ок. 280), написани на гръцки език. Дексип не е само историк. През 267-268 г. той лично участва в битка с обединените сили на гети и херули край Атина. Една интересна „забележителност” в запазените фрагменти от текста е, че името „готи” се среща само в редакторските подзаглавия, съставени от редакторите и издателите, за „улеснение” на читателя. Дексип нарича гетите „скити”, дори в тяхна чест втория трактат е озаглавен „Скитика”.Само веднъж в самото начало на „Хроника” е използвано името „готи”, при това по начин, който подсказва, че това не е оригинален авторов текст, а хрумване на кописти или редактори, решили подобно на М. Войнов да „улеснят” читателя : „ Скитите, така наречените готи, преминали в голямо множество реката Истър и опустошили Римската империя при Деций.” Основанието за такова обосновано предположение е факта, че както вече установихме по безспорен начин, името „готи” е изобретено и въведено в обръщение през 271 г., а Дексип пише „Хроника” през 274 г. и изглежда невероятно той да научи новото име „готи” за такъв кратък срок. Освен това читателя трябва да обърне внимание на израза „скитите, така наречените готи”, който подсказва, че името „готи” е новоизобретено и допълващо старото. Този израз е пълна аналогия на няколко аналози в изворите, посветени уж на българите, където четем дословно също за „така наречените вулгари”. Същия израз намираме в „Църковна история” на Сократ, което вече не може да се третира като случайно съвпадение: „Варварите отвъд Дунава, така наречените готи, като започнали помежду си междуосона война, се разделили на две части.”(ГИБИ 1, стр. 43) Подобна е картината и при множество други основни късноантични автори, писали за готите през IV – VI век: Филосторгий (368 – 5 век) „Църковна история”, Евсевий – фрагменти, Евнапий ( 341 – 420) фрагменти, Зосим (460-520) „Нова история”, Созомен (400 - 450), Църковна история , Теодорит Кирски (393 - 460), Църковна история и др. Изброените автори много рядко използват името „готи”, а преобладават обобщаващите „скити” и „варвари”. От изброените по-горе автори „рекордьор” е Евнапий, в чийто фрагменти не е споменато името „готи” нито веднъж.
Сега ще се фокусираме върху една малко по-особена група извори и късноантични автори. Това са писателите, които твърдят, че „готи” е новото име на познатите ни стари Херодотови и Страбонови „гети”. Пръв по право, но не по хронология е автора на основния извор за „готите” – Йордан и неговата „Гетика”. Той е обвиняван от гото-германската агитка, че съзнателно е прехвърлил историята на старите гети върху готите-германци, за да им докара малко по-представителен и авторитетен имидж (през XX век за същото е набеден в Германия и д-р Ганчо Ценов за желанието му да героизира азиатските пришълци българите, като ги представи за наследници на готите). Следващ по ред и публична известност е споменатия по-горе Филосторгий (368 – V век), писал приблизително век по-рано от Йордан: „ ... по това време Урфила довел в ромейската земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога гети, а сега готи, които поради благочестие избягали от собствените си земи.” (Църковна история, ГИБИ 1, стр. 31). Тук не мога да се въздържа да не опиша поредния бабаитлък на български преводач. Бабаитът този път е добре известния проф. Иван Дуйчев. Дали заради промития си понятиен апарат или отново по благородни подбуди за „улеснение” на читателя, той си е позволил да промени името на гетския епископ „Ουρφλα” (Урфила) от оригиналния гръцки текст като „Улфила”. През XX век гото-германските гангстери променят дори името „Улфила” на „Вулфила” (от нем. wolf -вълк), придавайки му завършен „германски” произход. Списък с този тип извори е достатъчно внушителен, поради което за краткост ще спомена само авторите: св. Йероним, св. Августин, Касиодор Сенатор, Паоло Орозий, Йоан Лидийски, Исидор Севилски. Текстовете са достатъчно известни от работите на д-р Ганчо Ценов, д-р Георги Сотиров и д-р Асен Чилингиров, които споменах по-горе. Как може да бъде обяснен внушителния списък от късноатични автори, които твърдят, че „готи” е новото име на гетите? Възможните отговори са два. Първият, който няма да се хареса на гото-германските лунатици е, че те просто са написали историческата истина. Вторият, който би им допаднал е: въпросните късноантични автори са участници в мащабен антигермански заговор, организирана престъпна група, създадена и продължена във вековете да дискридитира героичната гото-германска история и да злепостави Ватикана в съставянето на неизброимо количество исторически фалшификати след 1434 г., с цел да легализира гото-германската фантазия като реална част от историята на Европа. Нека читателя сам избере правилния отговор, който не би затруднил и дете от началната образователна степен.
Послепис: Вече бях сложил последната точка на това изследване, когато ми се прииска още веднъж да огледам един пасаж от „Гетика” поради особения изказ на Йордан. Става дума за едно от десетината му твърдения, че готите са старите гети, позовавайки се в този случай на Орозий, §58 от руското издание на „Гетика” от 1997 г. с великолепния превод и богати допълнителни бележка на Е. Скржинская: „ ... а тези гети, както вече показахме по-горе, са същите като готите, според Паоло Орозий”. Оказа се, че текста се е сторил интересен и на Скржинская, която пише бележка по текста. Преводачката намира точния пасаж при Орозий и си прави труда да го цитира напълно и преведе: „...modo autem Getae illi, qui et nunc Gothi”, „доскоро гети, сега са готи”( Oros., I, 16, 2). Оказа се, че точно тези думи на Орозий (385 –ок. 420) са преведени от Г. Ценов с известен нюанс в контекста и аз не съм обърнал достатъчно внимание на неговото важно значение: „ ... За гети счита готите и испанеца Paulus Orosius, роден около 390 г., от когото се е ползувал Йордан при съставянето на своето съчинение. Говорейки в своя Epilogus historiae Amazonum за старите гети, той казва, че те сега са готи: Modo autem Getae illi qui et nunc Gothi”
26.04.2024 - Загубите на жива сила на ук...
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
https://nikikm.blog/politika/2020/03/01/bylgari-li-sa-germancite-nikikm-blog-bg.1698732
Приблизително във вида, който даваш!
Даже доказах, че Каракала отнема и правото на града да сече монети, заради посрещането което са направили на Гета и майка им Юлия Домна! Възобновено е чак при Максимин Трак! Каракала може да е всякакъв, но войниците го обичат ЕС впрочем е по модела на Конституцията на Каракала!
Образът на Гета е заличен от семейната камея!
Знам ,че нямаш предвид него ,ти контактумаш като много велик , агресивен ум, със светия Дух!
Така е , нали, т........о на квадрат?
От ганчоценовизъм си пропуснал най-същественото. Йордан препредава Ориго готика на Касиодорос ...с грешки човешки
https://bibliotheca-laureshamensis-digital/bav/bav_pal_lat_920
" Гетика" е 49r/v-106r Iordanes, De origine actibusque Getarum
