Подобно с името на Калойоан стои въпроса и с името на най-големият брат, който  е наричан Петър и Теодор. Известна е обаче хрониката на Ансберг, в която се споменават факти от кореспонденцията на Петър с император Фридрих I Барбароса. Освен, че в нея е проявил типичната семейна грандомания, титулувайки се помпозно „император на влахи и българи”, Ансберг посочва пълния вариант на самоизписаното му име от писмата – Калопетър (ЛИБИ III, стр. 257). Още един хубавец от тримата братя – хубавия Петър? По-скоро – не. Затова не се е досетила дори изобретателната патриотка Фани Попова-Мутафова. Хронистите разказват, че комай братоците  са били като три капки вода по отношение на необичайната жестокост, раздразнителност и склонност към насилие. Впрочем, те така и умират – двамата – Асан и Калопетър - в резултат на криминални убийства, третият  официално по „естествени” причини. Тримата управляват общо 20 години – средно по шест и половина на глава от населението. Еднаквата представка пред името, всъщност словообразуващ суфикс „Кало” и категоричната невъзможност да бъдат обяснени с гръцката дума за „добър” дават индикации произхода на имената Калопетър и Калойоан да бъде търсен в съвсем друга посока.  И тази посока е открита от  тюрколога  д-р Зоя Барболова, която прави изненадващи открития за тюркската дума „кало”: „ ... Изглежда логично, но Н. Будаев смята, че бълг. Калоян е във връзка с Калаун - името на кримски мамелюк, емир на султана на Сирия и Египет, което според него е производно от апелатива кала (= бълг. кале  къала ‘строя’ > къалаучу ‘строител’). "Към този граматически модел - казва той - се отнасят: Коломан - хан на куманска орда, Колоян (= Калоян - б.м., З.Б.) - куманин, станал цар в България, Калабек - карачаево-балкарско име" (Будаев б.г.). Компонентът кала в някои азербайджански имена също се свързват с араб. qala ‘крепост, крепостна кула, град’: Qalabey // Qalabeyi ‘началник на замък; градски комендант’, Qalaxan ‘каменен блок на кула; началник на замък’, Qalamirzə 

Руската следа в родословието на  братята Асан, Калопетър и Калойоан

От научна гледна точка,  спора между историците до 1944 г., дали произхода на Асанидите е българо-кумански или руско-кумански е бил съвсем неравностоен: Златарски нямал наличен нито един аргумент за своята теза и на практика е бил подкрепян от агитката привърженици морално по идеологически и патриотични причини – все пак от приличие трябвало да има нещо българско в най-голямата ни царска династия. Особено драматично за „патриотите”  изглеждало управлението на цар Калойоан – как би могло да се нарече едно царство с цар куманин, царица куманка („скитката”) , главен стратег куманин (Манастър) и главната военна сила – кумани? Ще ми се да споделя дълбокото лично впечатление, че свяна от небългарския произход на един или друг наш владетел освен по тези географски ширини е характерен само за Русия и СССР. В Унгария например никой не изпитва срам, че крал Ласло IV  Кун е куманин и на никого няма да му хрумне мисълта да оспорва или прикрива този факт от материалната действителност. Затова нататък ще продължа главно с аргументите на Петър Мутафчиев, които никой български историк до днес не е събрал сили да оспори с други такива от научен характер. Историята е наука като всяка друга и неаргументираните мнения, изказани дори от най-големите академични светила,  имат нулева научна стойност.

Основният аргумент на проф. Мутафчиев се нарича „Иванко” – фамозния убиец на Асан. Той не е просто високопоставен служител  от най-близкото обкръжението на владетеля. Той е и близък родственик по кръвна линия. Никита Хониат го нарича буквално ὁμογενὴς (подобен), роднинството обаче едва ли ще стане ясно на читателя от първо четене на  съмнителния смислов превод на Василка Тъпкова – Заимова „ ... Ето по какъв начин беше погубен: един мъж, подобен на него (ὁμογενὴς) и по вид и по характер, и който беше гледан от него много благосклонно, името му беше Иванко, а тази дума означава Йоан” (ГИБИ ХI, стр. 50). За разлика от многословния  Хониат, Георги Акрополит  нарича Иванко лаконично и пряко „първи братовчед” на Асан (πρωτεξάδελφος – ГИБИ VIII, стр. 154). Без да съм запален фен на теорията за конспирациите, в устата ми оставя горчив вкус едно малко съмнение:  освен автор на отвратителния смислов превод на Никита Хониат за роднинството между Асан и Иванко, Тъпкова- Заимова е и отговорен редактор на превода на Акрополит за първото братовчедство между двамата. И така – Иванко е царски довереник, любовник на сестрата на Асановата съпруга и близък роднина - първи братовчед на тримата братя. И е логично да направя обоснованото предположение, че роднинството му не е по куманска линия. Освен това Хониат изрично заявява, че  „Иванко”  означава познатото ни от латински и гръцки извори библейско име „Йоан” „ ... С изключение на един пасаж от Синодика на Борил, гдето се споменава някакъв войвода Иваниш, който с мнозина като него паднали в борбите срещу турците при завоеванието на България – именна форма „Иван“ не е отбелязана, доколкото знаем,  в никой от познатите текстове из средновековната история на българите. Известният по времето на Михаил Шишман (1323-1330) български войвода Иван е бил също русин по произход.”(П.Мутафчиев, 1928, стр.19 ). Ако името „Иван” през XIII век е 100% гаранция за руски произход, то умалителната именна форма „Иванко” вдига степента на вероятност на 200%. Тя е характерна за русите в югозападните руски княжества – от руските летописи са известни имената на „Владимирко Володаревич, Василко Ярополчич, Михалко Георгиевич и др. Племенник на споменатия галически княз Владимирко Володаревич бил Иванко Ростиславич, княз на Звенигород. Иванко се е наричал синът на суздалския велик княз Юрий Владимирович” (Мутафчийски, 1928, стр. 18). Тези форми се срещат и днес в украинската именна система – Петро Порошенко беше президент на Украйна през периода 2014 – 2019 година.

Руси и кумани се срещат за пръв път във времето и пространството през 1050 година някъде в степите между Дон и Днепър, когато баджанаците (печенегите)  бавно са изтикани на запад, между устието на Дунав и Унгарската равнина. Мирните отношения между новите номади и русите продължили общо-взето двайсетина години. След това започнали конфликтите и въоръжените противопоставяния, в  които куманите показали, че са още по-войнствени и по-добре организирани военно от баджанаците. Русите бързо опознали най-характерните черти в нравите на новите номади, така добре описани по-късно и от византийските хронисти – изменчиви, непостоянни, лесно се отмятали от постигнати договорености, понякога дори напускали бойното поле непосредствено преди предстоящата битка. Но също така бързо схванали тяхната безрезервна лоялност и вярност към членовете на рода и най-близките им роднини. Руските князе бързо преценили, че най-сигурния начин да имат верен и предсказуем  партньор и съюзник с голям военен потенциал било сродяването им чрез династични руско-кумански бракове. Масовите случаи на  смесени династични (по-скоро дипломатически) бракове през XI – XIII  век между отроците на руската и куманската знат предизвикват в наши дни появата на поредния силно преувеличен слух - за неземната красота на куманските девойки, а той от своя страна – с другия, много по-важен  – слуха за русокосите синеоки кумани. Масло в огъня налива един текст от „Слово о полку Игореве”, в който става дума за пленени от русите „красных девках половецких”. Някои спецове по женска красота тълкуват трите думи като „красивите половецки девойки”, докато други са сигурни, че правилния превод е буквалния -  „червените половецки девойки”, намирайки така необходимото им доказателство за червенокос синеок външен вид на куманите. В този контекст съществува и един стих на известния персийски поет от втората половина на XII век Низами, посветен на степните хубавици, който също блести със своето двусмислие: „млади красавици, чиито крака се съревноваваха с лилията за белота; лицата им бяха червени като пламтящ огън, а бузите им бяха като бистра вода; те бяха по-ярки от звездите на  нощта, те бяха съблазнителни красавици с присвити очи, и дори небесните духове не биха устояли на любовния им чар .” И двата споменати текста са изтъкнати  от известния руско-съветски исторически манипулатор Дмитрий Расовский като важни доказателства, че куманите са руси синеоки европеиди (Д.А.Расовский, 1935 „Происхождение половцев”). Всъщност, общото между двата текста е червения цвят при девойките. Червен цвят, но ако имате добрината да забележите -  не на косите, а на лицата на младите куманки. Обаче в стихоплетството на Низами има важно свидетелство точно за азиатски произход и някаква степен на монголоидност – „те бяха съблазнителни красавици с присвити очи”. И така – по въпроса за известните кумански хубавици трябва да изберем една от двете възможности: те или са красиви или са с червеникави лица. Една миниатюра от  унгарска средновековна хроника „Chronicon Pictum”  казва ако не всичко, то почти всичко по въпроса. Тя е озаглавена „Пристигането на куманите в Унгария” през 1238 - 1239 година, стр. 32 и може да се види на този адрес: https://en.wikipedia.org/wiki/Chronicon_Pictum

В центъра на композицията са изобразени пристигащите номади, в най-предния план - двойка знатни кумани – мъж и жена, и двамата са качени на кон; мъжът е този, който  държи юздите на коня, седнал е обичайно, обкрачил торса на животното. Зад него е куманската му съпруга, която седи странично и се придържа за ездача. Мъжът и жената са облечени  с еднакво облекло – дълги туники, чиито десни части са заметнати върху лявата страна. На втори план зад двойката с коня се вижда още една куманка. И двете кумански жени са облечени с твърде различно облекло от това на унгарците, особено впечатлява украшението-шапка върху главите им и прозрачния бял воал, който го придържа към главата, минавайки под брадичката. Косите не се виждат, те явно са прибрани под украшението-шапка. Вижда се ясно спецификата на куманското женско лице – определено кръгловато и скулесто, с малък къс нос. То ярко контрастира с издължените европеидни лица и по-дълги носове на посрещащите ги унгарци. Открих едно удивително доказателство, че художника на средновековната унгарска миниатюра е нарисувал сцената на куманското посрещане много реалистично и майсторски -  в известния пътепис на Вилхелм де Рубрук, „Пътешествие до източните страни”, глава VIII „За бръсненето на мъжете и обличането на жените”. Можете да се убедите сами: „Освен това те носят на главата си украшение, наречено „бока” направено от дървесна кора или друг материал, който е по-лек, и това украшение е кръгло и голямо, колкото две ръце могат да го хванат; дълга е един лакът или повече, а на върха е четириъгълна, като капител на колона. Тази бока те покриват със скъпоценен копринен плат; вътре боката е празна, а в средата над капитела, или над споменатия четириъгълник, поставят клонка, направена от стъбла, пера или тънка тръстика, също лакът или повече дълга...Тук те скриват косата си, която събират отзад до върха на главата, сякаш на един възел, и я поставят в гореспоменатата бока, която след това се завързва здраво под брадичката. Следователно, когато много дами яздят заедно, тогава, ако ги погледнете от разстояние, те изглеждат като войници с шлемове на главите си с вдигнати копия. Именно боката прилича на шлем, а клонката на върха прилича на копие. И всички жени седят на коня като мъже, разтваряйки бедрата си в различни посоки, и те връзват полите си около слабините си с копринен плат в небесен цвят, друга превръзка е прикрепена към гърдите им, а парче бял плат е вързан отдолу очите им; тези части се спускат до гърдите. Всички жени са забележително затлъстели; а тази, чийто нос е по-малък от другите, се смята за по-красива. Те също  се обезобразяват, като позорно изрисуват лицата си.” И така – Де Рубрук ни помогна да разберем правилния отговор на дилемата -  невероятни красавици ли са куманските девойки, червенокоси и синеоки  или просто са намерили начин да се гримират ефектно, което дори се е сторило твърде неприлично на монаха францисканец. Всъщност някъде бях чел, че цветните мазила предпазват в степта лицето от слънцето и вятъра през лятото, а от студа през зимата. Следователно куманските принцеси не са изпъквали с неземна си красота пред руските момичета. Освен, че били прекомерно закръглени и впечатлявали с екзотичен външен вид, придобит от цветните багрила на грима. И интереса на руските ергени към куманските моми трябва да бъде обяснен с причини от съвсем друго естество.

Смесените бракове стават основа на трайни военно-политически съюзи в евразийската степ. Доста по-рано,  още през VIII век, ромейските императори също разбрали тази азбучна истина за културната традиция на тюрките и започнали да черпят от нея с пълни шепи. Хазарите-тюрки са най-важния съюзник на Византия в борбата с Арабския халифат. Император Юстиниан II се жени за сестрата на хазарски каган, приелата християнство принцеса под името Теодора. Ирина Хазарката, първата жена на имп. Константин V Копроним е дъщеря на хазарския каган Бихар. Нейният син император Лъв IV е известен с прозвището си „хазарина”. Хазарина Вардан Турка е стратег на Тракийската тема и впоследствие главен стратег на имп. Никифор I Геник. През IX век ромейския император Лъв VI Философ  имал лична  хазарска гвардия. „Формулата на династичния руско-кумански брак (дъщерята на силния се дава на васала, на по-слабия) изразява останките от идеологията на куманския матриархат: жената се смятала за глава на семейството и нейните деца принадлежат на нейното семейство по кръв. Тюркската поговорка "синовете са деца на майката" изразява същата идея. Нейните синове наследяват трона в подвластния народ. Династическите бракове преследвали далечни цели. Наследникът на трона е син и възпитаник на майката. За разлика от арабския ислям, където жената е принизена до робиня и член на харема, в тюркското общество тя е имала равностойни права с тези на мъжа и е вземала активно участие в живота на семейството, рода и управлението на племенния съюз.”(Олжас Сулейманов, „ АЗ и Я. Книга благонамеренного читателя”, 1975). Тюркската поговорка „синовете са деца на майката” звучи странно близко с нашата „от където е жената, от там е родата”. Дъщерите на куманските князе се женят за синовете на руските им колеги. Не съм запознат с документиран обратен случай – сина на кумански хан да се ожени за дъщеря на руски княз. „В „Поучението“ на руския княз Владимир II Мономах (велик княз на Киевска Рус от 1113 до 1125) се разказва, че при едно сражение около Белая Вежа, той пленил 900 кумани, заедно с двама техни князе – Асиня и Сакза. В изданието на руската летопис на Миклошич ивтересуващото ни лице е дадено във формата  „Асѣнь“ (Miklosich, Chronico Nestoris 1860, p.153) Според летописа този кумански княз умрял през 1083, а в 1107 г., след мира сключен между русите и куманските князе, Владимир Мономах  оженил сина си Георги (Юрий), за внучката на този Асѣнь. През втората половина на XI век и началото на XII век на името на този княз се наричал един град. Суздалската Лаврентиева летопис разказва, че в 1112 г. съюзените руски князе „идоша на половцѣ и дойдоша до града Осенева“, навярно в околностите на р. Дон. ... Едновременно със споменатия брак на Юрия Владимирович за внучката  Асѣнева, оженил своя син и черниговския княз Олег Светославович за внучката на куманския княз Гирген. Брачните съюзи между руски и кумански княжески домове почват към края на XI век, когато при мира с куманите в 1094 г. киевския княз Святополк Изяславович се оженил за дъщерята на куманския хан Тугор (Тугоркан, Тугортокан).”(П.Мутафчиев, 1928 , стр. 15). „През 1162 г. суздалският княз Андрей Боголюбски, изгонил братята си Мстислав, Василко и Всеволод, които заедно с майка си дошли в Цариград. Мануил Комнин дал на един от тях – Василко – четири града на Дунава. Допълнение на горното известие намираме у византийския автор Йоан Кинам. Той разказва, че един от владетелите на русите – Владислав, „заедно с жена си, децата си и всичката си сила, дошъл доброволно при ромеите. Царят (Мануил Комнин) му подарил област при Дунава, която по-рано бил дал на прибегналия при него Василко, син на Георгия (Юрий Долгоруки), който имал първенство сред руските князе“. (П.Мутафчиев, 1928, стр. 31). Хронистите не са отбелязали имената на градовете, дадени от ромейския император – първо на Владислав, после на Василко. Но три от тях почти сигурно са средновековните селища  Русе, Червен и Красен –техните руски имена са достатъчно красноречиви в този контекст, а и разполагаме с известия и археологически данни, че тяхното стопанско и културно въздигане е започнало именно през този период – втората половина на XII век. И най-вероятно неизвестните родители  на Асан, Калопетър и Калойоан са се заселили в Мизия и станали ромейски поданици  именно в този исторически момент.

с две дребни подробности :).
Идеалът за красота през XII век едва ли е бил като днешния :).
Дори и днес използваме латинската дума "заоблена" (за жена с, да речем, по-леко поведение; явно такива са били предпочитани за конкретната цел).
Втората е относно името Тугоркан. Мисля, че названието на град Тутракан идва пряко от формата Тугра-хан.
Този начин на работа ми допада, винаги съм смятал, че няма как човек да пише уверен, без да е събрал всичката възможна информация.
Поне почти всичката :).