В това изследване нашият фокус ще се насочи главно  към известните пръстени с монограми, които са основния мотив за раждането на глупавата идея в главата на хер Вернер. Двата  монограма, принадлежащи на две  лица, различни от Аспаруховия татко Кубрат,  са били разчетени още през 1913 година като „РАВАХАТУ” и  „ТЕЛЕПХАТУ”,  а нов различен прочит не е направен, тъй като резултатите могат да бъдат само същите. При това професорът си надвива на масрафа и за всеки случай отива лично да ги види в сбирката на  ленинградския  Ермитаж. За виждането – видял ги е, но успява хладнокръвно да подтисне неудобната мисъл, че притежателя на пръстените не може да бъде някой, който се казва Кубрат. Вероятно същата тревожна  мисъл достига и до съзнанието на стотици съветски и български „учени”, предпочели да запазят деликатно, но здравословно мълчание.

            Нищо лично. Просто бизнес

Една особеност в палеографията на буквите в два от днес известните на науката три монограма е убягнала от вниманието на професора. Това е специфичното изписване на буквата „вита” с долна черта  (В). Намираме го в прословутия Търновски надпис на базилевса Муртаг, както и при надписите на неговите наследници архонтите Маламир и Пресиан и дори върху Наръшкия надпис на ромейския базилевс Симеон. Това изписване е резултат от реформата на гръцката азбука, която ползват българите за своите каменни надписи, а модернизираната буква трябва да се замести липсващата гръцка буква „Б”. Тази реформата възниква през първата четвърт на IX век (вж. изследването ми „Базилевса Муртаг преименува „вулгарите” на „българи” - https://iliyanv.blog.bg/history/2021/01/18/bazilevsyt-murtag-preimenuva-vulgarite-na-bylgari.1745050  ).                        Модернизираната „вита” с долна черта е използвана и на други места в империята, но все в същия времеви хоризонт. На първо четене тази констатация би могла да означава, че нещо не е наред с датирането на съкровището - около средата на VII век. Но както ще видим след малко,  може да означава и нещо съвършено различно.  На 11 юни 1912 г. две пастирчета намират близо до покрайнините на село Малая Перещепина първите златни предмети от голямото съкровище. Събитието още същата вечер става известно на населението, което на другия ден започва стихийни „разкопки” на мястото и извършва разграбване на  по-голямата част от него. Държавната власт разбира за стореното и изпраща полиция и полтавския археолог Иван Зарецкий, които пристигат в селото на 15 юни 1912 г., 4 дни след намирането на находката. Полицаите тръгват по къщите и започват да събират предмети от съкровището, а И. Зарецкий започва  археологическото  проучване на мястото. Именно полицаите успяват да съберат от населението основната част от съкровището – над 800 предмета, от които златните с тегло 25 кг, а сребърните – 50 кг, след което описват и претеглят всеки един предмет. Вещите и  описа започват да се предават етапно и стигат до Държавната банка в Санкт Петербург в края на юли 1912, а в Императорската археологическа комисия (ИАК) едва през март 1914 г.  Второ археологическо проучване на мястото на находката през есента на 1913 г.  прави члена на ИАК Н.Макаренко. Той намира фрагменти от керамика, парчета кожа и няколко дребни метални предмета. Макаренко е първият държавен служител, който се сеща, че селяните са задържали части от съкровището и започва да ги изкупува от тях.Така са придобити няколко златни пръстена със скъпоценни камъни, три златни византийски монети и множество украшения, направени също от златни византийски монети.

Но лицето, което успява да изкупи наистина немалка част от разграбеното съкровище не е държавен чиновник, а бизнесмен, колекционер на стара живопис и антични артефакти - Богдан Иванович  Ханенко. Той разбира за намереното и разграбено съкровище и започва да изкупува предмети от него още през лятото на 1912 г. За разлика обаче от Н. Макаренко, който изкупува части от съкровището на терен директно от жителите на селото, Б. Ханенко изкупува  от антиквари, прекупвачи или колекционери от Полтава, Полтавска губерния  и дори Киев. Продава изкупените артефакти или директно на Ермитажа чрез ИАК или чрез посредничеството на Държавната банка. За мащабите на дейността му можем да разберем и от  доклада на граф Алексей Бобринский пред Лондонския конгрес на историците през март 1913 г. Не всичко, което мецената предлага на Ермитажа обаче е купено. Например предложената от Ханенко златна четириъгълна пластина с изумруд за 350 рубли не е купена, тъй като експерта-оценител на Ермитажа Я. Смирнов преценил офертата за прекомерно надценена, но пък неговата изкупна цена от 50 рубли също се сторили на продавача неизгодна и той си прибрал обратно вещта. Не са малко и предметите, които са били продадени от Ханенко на ИАК през 1913 и 1914 г., но стигат до фондовете на Ермитажа едва през 1926 г. – т.е. 9 години след смъртта на колекционера : гривна от 8 византийски златни монети, златна цилиндрична тръба, фрагмент от златна пластина, златен пръстен, 8 златни гвоздея, 4 фрагмента от златна пластина. Отношенията между прекупвача и Ермитажа са такива, че всичко предложено за продажба се изкупува без коментар, стига цената да не е прекомерно завишена, както в случая със златната пластина с изумруда. На това място всеки читател би могъл да зададе основателния въпрос: а как Императорската археологическа комисия може да бъде сигурна, че предложените предмети са били част от съкровището при Малая Перещепина. Единствения правилен отговор е: разчитали са на авторитета и доброто име на Б. Ханенко. От друга страна той също трябва да преценява „на око” и на „доверие” твърденията на множество прекупвачи на дребно и антиквари, че предмета е част от нашумялото съкровище. Твърде много условности и търговски сделки по покупко-продажбите  по пътя на вещите от пясъчната дюна край Малая Перещепина през Полтава и дори Киев до музейния фонд на Ермитажа в Санкт Петербург.

Фиктивните пръстени с монограми на фиктивния Кубрат

Първата стъпка, която следва да се направи е установяване на  начина, по който пръстените са попаднали в сбирката на Ермитажа. За щастие имаме съвсем ясна и категорична информация в един от основните документи по въпроса за съкровището, документ, за който допускам, че е останал неизвестен и непроучен не само от проф. Вернер, но и от българската историческа колегия. Това е доклада на археолога и член на ИАК граф Алексей Бобринский за съкровището в Малая Перещепина, който изнася през март 1913 пред Лондонския конгрес на историците. Съкровището е една от сензациите на конгреса, все пак то е най-голямото, намерено през ХХ век в Източна Европа и руснаците нетърпеливо бързат да се похвалят за него пред света. Доклада на Бобринский е публикуван в сборника „ Доклады, читанные на Лондонском международном конгрессе историков в марте 1913 г. графом А.А. Бобринским, Е.М. Придиком, М.И. Ростовцевым, Б.В. Фармаковским и Э.Р. фон-Штерном.” С 59 таблицами и рисунками в тексте. – Петроград, 1914, стр. 111 – 120. В доклада съкровището е описано детайлно в 4 раздела: I - сребърни предмети, II - златни предмети, III - разни предмети (главно фрагменти от предмети и такива от неблагородни метали)   и IV – предмети, изкупени от Б.И.Ханенко и отстъпени от него в полза на Императорската археологическа комисия. Наименованието на последния раздел всъщност съдържа невярна информация – Ханенко нищо не отстъпва на ИАК, а продава изкупените преди това предмети от съкровището от други прекупвачи и антиквари от Полтава, Полтавска губерния и Киев.

        И точно в IV раздел откриваме това, което ни интересува, или поне част от него: двата златни пръстена с монограми, разчетени от фрагистите като „РАВАХАТУ” и  „ТЕЛЕПХАТУ” (Доклад на Бобринский, стр. 116, т. 49). Приложенията към сборника съдържат и отлични фотографски изображения на пръстените (таблица XVI, стр. 181). Първото обстоятелство, което озадачава читателя  е липсата на данни за третия пръстен. Не е известно кога и как попада в списъка с предмети от съкровището. Наистина в списъка с предмети, които са приети в Ермитажа през 1926 г. след смъртта на Ханенко се споменава за златен пръстен, но липсва уточняваща информация, че е бил с монограм.

      Данните от доклада на Бобринский сочат нерадостната констатация, че трите пръстена с монограми, т.е. основния мотив на проф. Вернер за изграждане на хипотезата „гроб на кагана Куврат”, са придобити по крайно съмнителен начин чрез покупко-продажби, извършени далеч от мястото на намиране на другите предмети от съкровището и при липса на сигурни индикации за свързаност с него. Дори и пръстените да съдържаха тъй важните букви, необходими за прочит на името „Кубрат, Кобрат” и производните им, всяко научно заключение в този контекст би следвало да бъде квалифицирано като ненадеждно и компрометирано. Нещо повече – наличието на гръцката графема „вита” с долна черта (В) в два от пръстените с монограм (един от който попада в списъка на съкровището по „чудодеен” начин), е практика, възникнала във Византия през първата четвърт на IX век и много категоричен признак, че трите  пръстена с монограм нямат никаква връзка със находката от Малая Перещепина, а техния продавач Б.И.Ханенко волно или неволно е злоупотребил с доверието, което е имал пред Императорската археологическа комисия.