Темата за „Стара Велика България” е крайъгълен камък на националната историческа доктрина. Тя е един от основните фундаменти, върху който е изградена официозната ранна българска история и важен елемент от държавната пропаганда, наред със славния цар Симеон и златния век на средновековната българската култура, световно известните солунски братя със сертифициран български произход Кирил и Методий и техния именит ученик и продължител на делата им Климент Охридски. Приказката за „Стара Велика България” (нататък в текста за краткост - СВБ), от чиито роднински разпад се заражда Първата българска държава е и законен повод върху националния герб на Народна Република България, наред с трагичната 1944 да блести повече от половин век и сакралната година 681, дала повод за разпространение на силно преувеличения слух, че нашата татковина е една от най-старите държави в Европа. Тоталитарна България изпитваше необходимост от обществено-политически прояви с висок международен статус, а каква по-прекрасна възможност за това от една шумна презентацията и всенародното отпразнуване на хилядолетния юбилей в епохата на изграждане на развито социалистическо общество. За завист на съседи, приятели, неприятели и дори на „големия брат” СССР. Многогодишната подготвителна работа включва експонирането на археологически старини, построяването на огромни културно-строителни мастодонти от сорта на бетонната грамада край Шумен „Създатели на българската държава”, несполучливия архитектурен монумент в центъра на София, наречен сполучливо от гражданството „петоъгълен многочленник” и самия строителен апогей на кампанията – завършването на Народния дворец на културата, в който на 20 октомври 1981 г. лично другаря Тодор Живков изнесе основния „научен” доклад за създадената преди 1300 години прабългарославянотракийска държава. Особено добре е планиран и изпълнен културно-историческия компонент на честванията. Завършена е 5 часовата епична кинотворба в три епизода „Хан Аспарух”, а на 19 октомври 1981 г. в НДК е премиерната прожекция на първия епизод „Фанагория”. Едва е ли чиста политическа случайност обстоятелството, че само година след зачитането на тодорживковия „научен” доклад в НДК за 1300 годишната държава, в България започва реализацията на т.н. Възродителен процес – старателно подготвената политика на насилствена смяна на личните имена на българските граждани с турски произход?

През годините представите на съвременните български историци за границите на „Стара Велика България” са били динамични с тенденция към непрекъснато увеличаване. От пропагандна гледна точка това е разбираемо, тъй като времевия диапазон на съществуване на СВБ е скандално скромен: само около 35 години. Скромното съществуване във времето обаче може да бъде компенсирано в пространството със свободно неконтролируемо тълкуване на и без това обърканите, нелогични и откровено глупаво звучащи географски маркери на изворите. През 1918 г. Златарски има съвсем скромна визия за териториалната площ на СВБ, тъй като се  придържа строго към изворите: „ ... Колкото и да е забъркан тоя географски преглед  и е неверен в определението системите на реките, все пак по него може да се разбере, че „стара велика България” се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на реките Дон и Кубан.”(В.Златарски, 1918 „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)”, стр. 150). Макар и твърде общо и доста пестеливо на думи, можем да оценим варианта на Златарски на около 100000 кв.км или почти колкото днешната територия на нашата страна. Почти век по-късно известния археолог и специалист по прабългарска еквилибристика проф. Рашо Рашев също споделя визията си за държавата на хан Кубрат: „...В крайна сметка границите на държавата, която наричаме Велика България, обхващали и територията на собствено Велика България край Кубан и могат да се очертаят така: южна - северния бряг на Черно море (в Крим без планините и прилежащата брегова ивица), северните склонове на Кавказ до източния край на Ставрополското възвишение, източна - прикаспийска низина и бърдото Ергени, вододел между Дон и Волга, северна – границата между степта и лесостепта, западна – река Южен Буг. (Рашо Рашев, 2005 Прабългарите през V-VII век, трето издание 2005, стр. 56). За щастие Рашев ни е спестил усилията по установяване площта на кубратовата му държава, тъй като сам е пресметнал, че възлиза приблизително на 400000 кв.км. На практика Рашев сбъдва изконните мечти на българския национализъм, представяйки на практика една Стара велика България на три морета: Черно, Азовско и Каспийско. В края на деветдесетте години на миналия век други двама титани на историческия ни академизъм описват СВБ почти по същия начин, но все пак с известни нюанси: „ ... Съпоставката на цитираните писмени сведения и данните от археологическите проучвания на тази обширна територия дават възможност приблизително да бъдат определени границите на Старата голяма България по следния начин: на изток — река Кубан, на запад — река Днепър, на север — река Донецк, на юг — Азовско и Черно море. Най-общо казано тя обхващала земите на Прикубанието, Приазовието, Донско-Донецката област, Таманския полуостров и източната част на Кримския полуостров.” (Иван Божилов, Васил Гюзелев, 1999„История на средновековна България VII-XIV век, том I, глава втора, „Старата голяма България“ на хан Кубрат — начало на българската държавност”). Моето мнение е, че териториалното описание на Стара Велика България от творческия тандем Божилов-Гюзелев е най-щедро и възлиза на около 500000 кв.км. Тук няма да коментирам причините за „щедростта” на Рашев, Божилов и Гюзелев, а само ще отбележа  общоизвестния факт, че и тримата без да им мигне окото, са включили в земите на СВБ изконно ромейски владения през целия  VII в., каквито са Крим, източното азовско и черноморско крайбрежие с ключови градове като Боспор (Пантикапей) и дори нарочения  за кубратова столица византийски търговски град Фанагория.

Статията в уикипедия обаче надува до крайна степен митологичния балон „СВБ”. Въпреки затруднението в нея да се открие поне едно изцяло вярно в исторически контекст изречение, неизвестния автор е превъзмогнал чувството си за неудобство и представя на зашеметената читателска публиката дори герба на СВБ. Сред останалите чудатости се забелязват още по-екзотични детайли: „официален език – прабългарски”, „форма на управление – абсолютна монархия”, „религия – тенгризъм”. Последното влиза в комично противоречие с „герба”, който е заимстван от  монограма от уж Кубратовия пръстен (част от т.н. съкровище от Малая Перещепина), в центъра на който ни избожда очите християнска символика във вид на голям кръст.

На това място внимателния читател ще забележи, че нещо липсва в нашата уикипедическа фантастика  и то е липсата на „столица”. Абсолютна тенгристка монархия с християнски герб, но без столица?! Прабългарски държавнотворен феномен. Би следвало напълно основателно да бъде записан в книгата за рекорди „Гинес”. Липсата на столицата Фанагория  в статията на уикипедия и късните работи (след 1999 г.) на Гюзелев, Божилов и Рашев за СВБ  съвсем не означава, че българските историци винаги са имали трезв и обективен поглед поне по този въпрос. Тя е ефект от „перестройката”, която изживява официозната на историография. В резултат на перестроечния катарзис през средата на 90-те години в нашата  историческа терминология настъпиха „сериозни” промени: българските „ханове” станаха „канове”, а Фанагория изчезна от академичните тухли-четворки и се появи срамежливото обяснение, че степните номади-прабългари се местели постоянно в грижа за благополучието на конете си, затова  техните юрти (шатри) не оставяли трайна археологическа следа в необятната степ?!? (Гюзелев-Божилов) Поради липса на интернет, фейсбук и уатсъп нито един простосмъртен българин не успя да ги попита публично, как за една нощ степните номади станаха проектанти, архитекти и строители на великолепни градски структури като  „столичния аул” Плиска, например? А не много преди това, в хитове като „Образуване на българската държава”, Петър Петров  (Издателство „Наука и изкуство”, София, 1981) четем: „стр. 128 ...Теофан споменава името на едно единствено селище в своето описание — Фанагория. Явно е, че в случая става дума за столицата, за главния град на прабългарския племенен съюз. Този стар град, възникнал около VI в. пр. н. е. на брега на Таманския залив, бил разрушен от хуните и готите през IV в. През V и VI в. той започнал да се съвзема от удара и дори станал център на Фанагорийската епархия. През VIII в. в изворите градът е описан като голям център, поради което логично е да се приеме,че възмогването му е станало по време на прабългарския племенен съюз на Кубрат”.  И особено в том II от 14-томната луксозно изработена „История на България, 1981”  „ стр. 70 ... Данните от археологическите разкопки и някои писмени косвени сведения показват, че столицата на Велика България била Фанагория на Таманския полуостров. Фанагория е известна като един от най-големите градове не само на прабългарите, но и на целия кушашен номадски свят. Намирала се е в плътно етническо обкръжение на кубанските българи – купи булгар.” Случаите с трансформацията „ханове-канове” и изпадналата прабългарска столица могат да заблудят читателя, че все пак цвета на българските официозни историци не е чак толкова тесногръд, идеологически предубеден и глупав, колкото изглежда на пръв поглед. Трябва да се знае, че причината се крие в резултатите от работата (археологически разкопки, научни публикации и участие в международни семинари) на съвременните руски археолози и изследователи на Фанагория – Андрей Атавин и особено Виктор Чхаидзе, чиито констатации отхвърлят по категоричен начин фантастичните твърдения, че византийския град Фанагория (както и целия Тамански полуостров и Прикубание през VII век ) е прабългарска столица и въобще има нещо общо с прабългарите.

Струва ми се,  че тук е задължително да въведа читателя по-детайлно в историко-митологична мъгла „Фанагория”, тъй като тази информация е невъзможно да бъде получена от друг източник на български език. За нейния доказан баща се приема руския изтоковед, арменист и историк Керобе Патканян (Керопэ́ Петро́вич Патка́нов). Той е преводач и издател на руски език на небеизвестната „Арменска география” или още „Ашхарацуйц” в две редакции – кратка от 1877 и разширена от 1883 г., с приписвано авторство на Мойсей Хоремски (Мовсес Хоренаци). Финансиран от руската държава, през 1860 г.  Патканян пътува и живее в Западна Европа, където опознава такива центрове на арменската култура като библиотеките на Париж, Мюнхен, Виена и особено Венеция. Във Венеция Патканян  посещава  манастира на Конгрегацията на мхитаристите и там влиза в контакт с тази важна пропагандна структура на Ватикана, водеща в бизнеса с исторически фалшификати. Много преди да се появи на бял свят руските издания, в Европа вече се знае, че „Арменска география” е примитивен исторически фалшификат, компилация на антични географски сведения и късни груби „ватикански” допълвания, чиито научен анализ отхвърля по безспорен начин авторството на Хоренаци и отнася съставянето на фалшификата не по-рано от средата на XVI век. Не е известно дали по патриотични подбуди или защото е бил „стимулиран” финансово от Ватикана, но Патканян излиза от ролята си на преводач и безпардонно се превъплъщава в образа на историк, правейки героични опити да запази авторитета на „арменската география от VII век”. Той успява да наложи поне в Русия абсурдното си становище, че истинския автор дори и да не е живелия през V век Хоренаци, то най-вероятно е живелия през VII  век Анания Ширакаци. Съшитата с бели конци теза обаче е добре дошла и топло прегърната от огромна част на българските историци, в т.ч. и тези,  упоменати по-горе. Днес практически е невъзможно читателите да открият авторитетно научно изследване по въпросите на ранната българска история, без в него да липсват позовавания на безсрамния ватикански фалшификат. Именно Патканян в ролята си на адвокат на фалшификата „Ашхарацуйц”,  е автор на безпочвеното твърдение, че Кубрат е погребан на Таманския полуостров. В обяснителна бележка под линия към разширеното издание от 1883 г. четем следния исторически кандидатстудетски  бисер в пълния му блясък: „Кубрат, или Кробат, властител на котрагите и булгарите, умрял във Фанагория, при устието на река Куфена (Кубан) и оставил пет сина, разделили неговите владения”. Минават дълги години в тишина по въпроса за Кубратовото погребение във Фанагория, преди през 1958 г. на него да попадне  един от най-мастите съветски учени по въпросите на степното евразийско средновековие - Николай Яковлевич Мерперт, лауреат на Държавна премия на СССР, почетен член на Института по тракология при БАН, член кореспондент на Германското археологическо дружество и т.н. За забележителните му заслуги към българската история и археология и подготовка на научни кадри (!?!)  другаря Мерперт е награден и от българската държава с орден „Кирил и Методий” I степен и Големия медал на св. Климент Охридски. Тук давам думата на известния руски историк, археолог и изследовател на Прикубанието и древна Фанагория проф. д-р Виктор Чхаидзе, който ни разказва за невероятната ирония на съдбата, сполетяла патканяновия анекдот: „ ... Впоследствие тази идея бе развита от Н.Я.Мерперт: „Столицата на българската държава по всичко изглежда била Фанагория. Има сведения, че именно тук след продължително  царстване умира Кубрат” (Мерперт, 1958, с. 598). Какви именно „сведения” е имал предвид, авторът не е уточнил. Твърденията на двамата били приети безусловно от Е.П.Алексеева: „Столицата била Фанагория, ... там Кубрат и умрял” (Алексеева, 1963, с. 18, 1993, с. 16); А.П.Смирнов : „Фанагория,  както изглежда станала столица на българската държава. Има сведения, че именно там е умрял Кубрат.” (Смирнов, 1966, с. 331) и С.А. Плетньова: „През първата половина на VII век Фанагория била столица на тъй наречената Велика България” (Плетнёва, 1967, с. 48), която впоследдствие многократно, макар и не във всички свои работи ще повтаря тази теза (Плетнёва, 1976, с. 21, 91; 1980, с. 28; 1982, с. 49; 1997, с. 37). Независимо от това, че М.И.Артамонов пише само за кубанските българи, на които (към втората половина на VII век) принадлежала Фанагория (Артамонов, 1962, с. 130, 196), в края на краища, мнението му за града като първа столица на България, също така и за принадлежността на Таманския полуостров на прабългарите, започва да препуска от съчинение към съчинение, в т.ч. и сред редица български изследователи дори и до днес (б.м. – 2012 !!!) се възприема като безспорен факт (Фьодор Фьодоров 1978, стр. 67; Литаврин,1985, стр. 138; Тъпкова-Заимова, 1992, с. 48; Тъпкова-Заимова, Пл. Павлов, 1993, с. 23; Ромашов, 1994, с. 245; 2001, с. 318; П. Георгиев, 2000, с. 47; Козлов, 2001, с. 70; Тортика, 2006, с. 67; Фанагория, 2008, с. 9, 14; Болгов и др., 2009, с. 67; и др.) (В.Н.Чхаидзе, „Фанагория през VI- X век”, 2012, стр. 263 ) Именно по този извратен начин слуха, че хан Кубрат имал дъщеря с изявено неотговорно социално поведение, която практикувала занаята във Фанагория достига и до Студията за игрални филми  „Бояна” и засяда трайно  в умовете на агентурния авторски  колектив на величавата киноепопея „Хан Аспарух” ( сценарий - Вера Мутафчиева – агент на ДС „Атанас”; режисьор - Людмил Стайков – агент на ДС „Василев”; консултанти:  к.и.н. н.с. Станислав Станилов – агент на ДС „Светлин”, к.и.н. ст.н.с. Димитър Овчаров, к.и.н. доц. Васил Гюзелев – агент на ДС „Вълчанов”). Преди да поставя точка на темата „Фанагория”, препоръчвам на читателите да прочетат още веднъж целия цитат на д-р Чхаидзе. Списъка на съветските и български учени включва онези от тях, които имат най-голямо влияние върху формирането  и тиражирането на историческата лъжа, че българите имат азиатско-кавказки произход; „учени” с изкривено доктринално мислене и страх от научната истина, които формираха за дълъг период от време идеологическата теза за произхода на българите. Теза, която бе сляпо следвана и все още се следва от многобройните им български съучастници.