„Аулизацията” е един от най-позорните епизоди в съвременната българска наука и в частност – история и историография. Тя се явява основен инструмент за налагането на изцяло недоказаната със способите на науката тюрската теория за произхода на нашите предци. За нейна рожденна дата приемам 20 ноември 1905 г., когато директорът на Руския археологически институт в Константинопол (РАИК) и нейн интелектуален баща - Фьодор Успенски – докладва пред членовете на института за току-що открития Чаталарски надпис, посветен на построяването на „аул при река Тича от Омуртаг”. Вероятно поради академична разсеяност, а може би и поради навика от използването и в родината си, мастития руски учен превежда преднамерено обикновената гръцка дума „авли” (αυλή) като тюркската дума „аул”. Гръцката дума означава „двор”, но понеже в надписа е изпусната буква, в кокретния случай тя може да бъде преведена също и като „дворец”, но също и като „извънградско имение” или „вила”. В тюркските езици „аул” означава временно номадско селище от няколко юрти, примитивна ограда за добитък или оградено място за едно или няколко номадски семейства и техния добитък. Колкото и странно да звучи, в широк смисъл на думите, между „авли” и „аул” има някакво семантично тъждество, но това не оправдава странното поведение на руския учен и преводач. На този ден Успенски тенденциозно превежда за пръв път в научен доклад и известния титул на архонта Муртаг „канасубиги” като тюркската управленска титла „хан-бег”. Показателен за специалните му старания е и факта, че в „Материали за българските древности – Абоба-Плиска, София, 1905” нарича държавното устройство на българите от времето на Муртаг и Симеон „български улус”, вероятно също по навик и по аналог с родината си, тай като Московското княжество е наричано Москов улус и е било данник на Златната орда (Улус Джучи). Така с упоритост, постоянство и най-вече имперско нахалство, Ф.Успенски поставя ранната българската история върху здрави тюркско-азиатски релси, по които за съжаление и днес все още се движи, макар и бавничко със скоростта на костенурка, ръждясалия парен локомотив на българската история. Признавам, че нашия трен се движи повече по инерцията на ниския интелектуален праг, мързел и безотговорност, но не може да се отрече, че цяла високопоставена кохорта от „огняри” перманентно захранва локомотива с въглища. Щетите, които чужденецът нанася на българската история далеч не са само репутационни. Заедно с Карел Шкорпил, Успенски ще остане печално известен с опита си да манипулира и фалшифицира резултатите от първите археологиески разкопки в Плиска от 1899-1900 г.: игнорирани са намерените при разкопките антични монети, които противоречат на тяхната теза, в т.ч. римска монета с женска фигура (т.е. антична) открита на територията на двореца, а самият дворец е почти точно копие на двореца на имп. Диоклециан край Салона; строежът на Голямата базилика трагикомично е датиран по времето на цар Симеон и затова не са ползвани архелогически и канонични данни, а логическото съждение, че Симеон е единствения владетел, който е имал способността да построи такава монументална сграда; пренебрегнати са античните строителни материали, носещи печатите на няколко римски легиона, както и резултатите от техническата експертиза на вещо лице, доказваща, че античните керамични строителни ватериали с печати на римските легиони са произведени от местни глини, изкопани в близката околност на Плиска и мн.други. На съвестта на Успенск ще тежи кражбата на множество български културно-исторически ценности, намерени при разкопките в Плиска, в т.ч. и на най-ценния артефакт: първият златен медальон на базилевса Муртаг, намерен от Шкорпил при иманярско прекопаването на стар некропол в покрайнините на с. Тюрк Арнаутлар (днес с. Белоградец, Община Ветрино) – деяния, които и по онова далечно време са попадали под ударите на тогавашната скромна българска правна уредба за защита на културно-историческите ценности на Княжество България. Българските историци почти без изключения (д-р Ганчо Ценов) не само приемат безропотно и безкритично нелепите, граничещи с класическа глупост тези на Успенски, но и успяват да ги издигнат до нови „висоти и хоризонти”. Не мога да не спомена специалните „заслуги” на Веселин Бешевлиев и Геновева Цанкова-Петкова, задочни съдружници по неволя на Успенски, които в известното сведение от хрониката на Теофан за превзетия и опожарен „двор” или „имение” на архонта Крум от войската на император Никифор, превеждат думата „авлин – αυλήν” преднамерено и тендециозно като „аул”. И това подражание на Успенски се случва през 1960 г., повече от половин век след дебюта на „аулизацията”. Което пък дава основание на безкритичната маса съвременни български историци да тълкуват събитието като опожаряване на столицата Плиска. Вероятно преднамерено и тенденциозно двамата превеждат още веднъж по същия глупав начин думата „авли” и в друго сведение на Теофан, което се отнася за управлението на император Константин Копроним: „Императорът пък, като излязъл внезапно от града (Константинопол - бел. моя) и като намерил клисурите без стража поради лъжовния мир, навлязъл в България чак до Чика [ река Тича]. И като хвърлил огън в аулите, които намерил, със страх се завърнал, без да направи нищо доблестно” (ГИБИ 3, стр. 272). Внимателният читател тук ще забележи още една странна „волност” на дуета Бешевлиев-Цанкова: фантастичното тълкуване, че Чика е река Тича (!?). И още едно смущение - изписването на Чика в текста на Теофан е „Τ ζ ί κ α ς ”(„Tzikas” в английския превод) и по всички правила на транскрипцията от гръцки трябва да се чете „Цикас” (виж името на бившия министър-председател на Гърция – Алексис Ципрас - Αλέξης Τσίπρας). Очевиден е стремежа на преводачите да манипулират преведения текст така, че да получат определена имагинерна фонетична близост между „Чика” и „Тича”, както и да внушат, че аулите (мн.число), не са във Византия, а в България, че те са специфично прабългарско азиатско наименование на защитено населено място, а едва ли не хрониста Теофан е поназнайвал „прабългарски” език или дори още по-авангардната идея, че думата е прабългарска заемка в гръцкия език. Тук обаче злощастните български историци, които приемат, че в сведението на Теофан за Крум и Никифор, думата „аул” означава „столица” ще бъде неприятно изненадана. Ако хипотетично признаем тяхната правота, те на свой ред трябва да приемат абсурдната теза, че българите по времето на Крум са имали множество столици, разположени по долината на река Тича. Но да се върна към акробатичните способности на Веселин Бешевлиев. Годините минават и в българската историография се променя постулата за „аула на хан Омуртаг”. Ако в началото историците единодушно са приемали тезата на Успенски-Шкорпил, че аулът всъщност е бъдещата столица на Симеон - Преслав, то много по-късно, през 1929 г. излиза алтернативната версия, която след 1958 г. става доминираща и официална и когато отговорните научни фактори в България тържествено обявяват, че най-после е открит дълго търсения аул на Омуртаг в близка местност южно от село хан Крум (някога с. Чаталар), отношението на Бешевлиев към любимата му дума „авлин” се променя според повея на текущия политически вятър. Двадесет години по-късно, през 1981 той превежда в книгата си „Първобългарски епиграфски паметници, 1981” големите строителни надписа на Муртаг - търновския и чаталарския, в които по ирония на съдбата думата-изкушение „авли” отново е налична и в двата: в чаталарския надпис я превежда чрез старата българска дума „стан”, т.е. отново неправомерно запазва семантиката на тюркския аул, доукрасена като укрепено селище, докато в търновския използа нормалното значение на думата – „дворец”. Шизофрения или просто тънък професионален усет към безпроблемието? Ето така се пишеше през годините официозната, идеологически предпоставена българската история и в общи линии така продължава да се дописва и днес, особено в „Делиорманския научен триъгълник” , т.е. района на Шумен, Плиска и Преслав. Понеже много често, а дори и преднамерено, ще използвам този мой авторски израз, тук ще обясня накратко неговата същност. Аналогията с „Бермудския триъгълник”, т.е. с място на проявления на аномални явления, които трудно могат да бъдат обяснени с познатите ни физични и химични знания, е съзнателно търсена. В „Делиорманския триъгълник” се случват също толкова необясними от научна гледна точка явления и процеси. За историците и археолозите от този регион има две сакрални дати от българската история и всички артефакти от миналото задължително трябва да бъдат напаснати към тях: 680 г. – основаване на т.н. „аспарухова държава” и 865 г. – година на покръстване на българите. Ако датирането на определено историческо събитие или археологичски артефакт, извършено чрез монетна находка, погребален обред, тип керамика или стратиграфски метод притиворечи на сакралните дати, то доказателствата, които са проблемни се игнорират, като се обявява, че са преизползвани от друга епоха или, че са привнесени случайно с доставени от други места строителни материали (любим похват на Рашо Рашев и Янко Димитров), земни маси и т.н.; езически храмове се датират по шаблон – края на VIII - първа половина на IX век, т.е малко преди “покръстването”, а по-солидно изградените християнски базилики с атриум – втора половина на IX – X, т.е. малко след „покръстването” , без да се съобразяват с постулатите на християнските канони ( които са валидни и за българите-християни точно толкова, колкото за всички останали в Европа и света), съгласно които отпада необходимостта от атриум при строежа на базилики след 620 година. Преди да се впуснем в дебрите на дебелашките шашми и измами в българската история, ще цитирам Чаталарския надпис по превода на Бешевлиев от 1981 г.: „Кан сюбиги Омуртаг е в земята, гдето се е родил от бога архонт. Обитавайки стана в Плиска, съгради малък стан на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и четири колони и отгоре на колоните постави два лъва. Нека бог удостои поставения от бога архонт, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича и докато ..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си да проживее в радост и веселие сто години. А времето, когато се съгради (това), беше по български сигор елем, по гръцки 15 индиктион”. А сега ще направя нещо съвсем елементарно: ще заменя любимата поръчкова за Бешевлиев дума „стан” с нейното правилно значение - „дворец”: „Кан сюбиги Омуртаг е в земята, гдето се е родил от бога архонт. Обитавайки стана в Плиска, съгради малък дворец на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия дворец и четири колони и отгоре на колоните постави два лъва. Нека бог удостои поставения от бога архонт, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича и докато ..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си да проживее в радост и веселие сто години. А времето, когато се съгради (това), беше по български сигор елем, по гръцки 15 индиктион”. Сега вече можем да се впуснем в мъглата на българската история и да започнем да търсим „аула – стана” на хан Омуртаг, който всъщност е просто един ... малък дворец. И тук се оформя въпрос за 1 милион: може ли „хан Омуртаг” да премести войската си срещу гърци и славяни в малък импозантен дворец? Още по-фрапантен е текста от надписа „като гази добре с крака си императора”. Множество стари хроники, и особено българския вариант на Манасиевата летопис, акцентират върху отличните приятелски и колегиални отношения между архонта Муртаг и императора Михаил II. Дори и на учениците от основния курс е известна решаващата ролята на Муртаг при потушаване бунта на узурпатора и самообявил се ромейски император Тома Склава, поради което Муртаг е възнаграден с издигане в ранг и от архонт е обявен за съимператор и най-вероятно златните му медальони (първият от намерените е задигнат точно от Успенски) са емитирани за ознаменуване на това паметно събитие. Очевидно е, че този, който е съставил текста на Чаталарския надпис има проблем. Бих казал – много сериозен проблем. И това определено не е знаменития ни владетел Муртаг. Веднага след първото въвеждане на думата в научен оборот, „аулизацията” на научното пространство в областта на ранната българска история започнала да се разпространява с шеметна скорост. Научният авторитет на неколцината именити чужденци (К. Иречек, К. Шкорпил, Ф. Успенски) осигурил летящ старт на явлението в княжеството, тъй като все още процесът на формиране на качествена и опитна българска историко-археологическа школа бил в самото начало. Думата „аул” започнала да се използва за обозначаване на всякакви строителни останки от древността и се среща в работите на почти всички по-известни български и чужди историци към онзи момент: Баласчев, Златарски, Кацаров, Иширков, Мутафчиев, Фехер, Бъри. С малки изключения, почти всички приемат становището на Успенски-Шкорпил, че в Чаталарския надпис се визира началния процес по преместването на столицата от Плиска в Преслав, извършен от Муртаг, продължил до Симеон и окончателно завършен при Петър, малко преди инвазията на киевския княз Светослав в България от 969 - 971 година. Смело, но лекомислено и дълбоко невярно заключение. Ще се отклоня съвсем леко встрани от темата, за да опиша действията на авторите на идеята, преди да стигнат до нея. А те не са чак толкова мащабни. Сагата с проучванията около Плиска започва през 1897 г. след един спор между Васил Златарски и Карел Шкорпил, който изразил становище, че в развалините край с. Абоба се намира първата българска столица, теза, която е срещнала противопоставянето на първия опонент. И наистина, Златарски формално бил прав, защото зад хипотезата на Шкорпил нямало нито едно изворово или археологичско доказателство ( в интерес на обективността – такова няма и до ден-днешен, след повече от 120 години археологически разкопки). През 1898 г. Успенски нетактично взема страна в спора и дава подкрепата си за Шкорпил . Отношенията между двамата се изострят до краен предел, когато през 1899 г. с доклад пред ХI Руски археологически конгрес в Киев, Златарски си присвоил авторството на Шкорпиловата идея, че останките на старата българска столица се намират в покрайнините на с. Абоба, след което бил публично разобличен от Успенски и обвинен в плагиатство (Известия на РАИК, бр. 6/1901, стр. 441). За да се разреши спора между опонентите трябвало да се предприемат практически действия и през пролетта на 1899 г. РАИК започва един общ предварителен оглед на североизточна България около Плиска, Мадара, Нови пазар. През юни 1899 в РАИК вече била сформирана комисия за изследване на североизточна България в състав: Успенски, Попруженко, Шкорпил и Златарски. Комисията посещава Абоба, където на място Шкорпил излага идеите си и тогава се взема решение за започване на археологичски разкопки още през същата есен. Те започнали на 6 октомври 1899 г. с 20 работника, а в хода на работата броят им нараснал до 35. Продължили ги през есента на следващата 1900 г. отново в рамките на около месец и с приблизително същия брой работници. През есента на 1905 г. Успенски и Шкорпил извършват и първите си разкопки в Преслав (преди тях и Златарски е правил опити през 1897) – отново за месец с около 20 работника. Т.е. за своите тежки генерални изводи РАИК е използвал около 60-65 календарни дни и средно 30 работника за разкопки в Плиска и 30-32 дни с около 20 работника за разкопки в Преслав – според мен крайно недостатъчни усилия, за да могат да се правят заключения от такъв характер. Особено показателен пример за „претупване на работата” са разкопките в Преслав, за които Успенски пише нови небивалици, затъмняващи най-забавните бисери на българските кандидат-студенти по история: „...Всички открити досега археологически находки в Преслав поразяват със своята незначителност и невисока техника. Когато, отправяйки се в Преслав, аз се поинтересувах в Софийския национален музей какви предмети са намерени в Преслав, то на мен можаха да ми покажат твърде малко предмети: няколко колонни капители, фрагменти от мраморни плочи с орнаменти, два релефни кръста - и това е всичко, което е останало от Преслав. За това свидетелстват и твърде оскъдните резултати от разкопките в Преслав на господин Златарски. Но преди всичко за разкопките в Преслав затруднение представляваше и това обстоятелство, че цялата площ бе засята и в края на септември полето се зеленееше от новите посеви. Трябваше да се погрижим да не причиняваме вреди на селяните, макар да трябва да отбележим, че населението добре разбираше националното значение на разкопките и не изразяваше никакво неудоволствие от унищожаването на посевите. Както в Абоба, така и тук ние намерихме петоъгълни и кръгли кули. Самата кръгла кула цялата е съборена, останали са само основите. Това не е изключително българска система, тя се наблюдава в Константинопол и други средновековни градове и по всяка веротност стените и кулите са строени от гръцки инженери и майстори.”(Известия на РАИК, т. XIII, 1908, стр. 336). В случай, че все още не сте забелязали – в последното изречение Успенски опровергава собственото си научно изследване за Абоба-Плиска в обем от 600 страници и признава, че строежите на Плиска и Преслав не са български, а римски (византийски). Е, човещинка - понякога и най-интелигентните манипулатори и фалшификатори допускат детински грешки. В обстановката на превъзбуда и ентусиазъм от първите ахеологически разкопки в страната, а вероятно и поради напомпаното реноме на чуждите учени, самоприсвоили си положението на най-висша научна инстанция в България, никой от българските историци не обърнал внимание, че основният и единствен артефакт, въз онова на който е изградена версията на Успенки-Шкорпил – Чаталарския надпис – съдържа множество смущаващи белези (семантични, морфологични и екстериорни) на фалшификат, а някои от тях – съвсем недвусмислени. Междувременно българските историци набирали все повече опит и самочувствие след 1905 г., поради което в района около Преслав-Шумен-Плиска започнали да се правят археологически разкопки само с участието на местни хора, ръководени основно от учители (Юрдан Господинов, Рафаил Попов и др.). Прякото и грубо влияние на чужденците в този процес започнало да намалява. За това спомогнали две конкретни събития. Първото - през 1906 г., година след откриването на Чаталарския надпис, умира руския учен от българско потекло и изключително влиятелна личност в тогавашната наука и образование на княжество България - Марин Дринов. Граф Марин Степанович Дринов организира и извършва практическата подмяна (смяна) на автохтонната до 1880 г. българската история с добре познатия ни днес славяно-тюркоазиатски пришълски модел и осигурява въвеждането му в българската образователна система чрез протежето си, професионалния русофил Стефан Бобчев. Чрез покровителството на Дринов, Бобчев ударно и съкратено, за малко повече от 1 година завършва правни науки в Русия, след което заема редица висши държавни постове както в Източна Румелия, така и в княжеството и стига до позициите „министър на народното просвещение” и посланик на Царство България в Руската империя. За русофилската си дейност по време на Първата световна война е съден от Третия държавен съд през 1923 година. Бобчев превежда и инкорпорира книгата на другото протеже на Дринов – Константин Иречек - „История на българите” в общообразователен учебник за средния курс „Кратък учебник по българската история от най-старо време до днес” още през 1881 г., 5 години преди произведението на 19-годишния голобрад „автор” официално да бъде преведено на български език. Учебникът влиза в българската образователна система със заповед на министъра на народното просвещение, който по онова време се казва ..., какво съвпадение - Константин Иречек. Дринов е реалният, но запазил анонимност автор на 90% от съдържанието на иречековата „История на българите” -„ Geschichte der Bulgaren , Prag, F. Tempsky, 1876”, а зад тези негови действия прозира тежката сянка на разузнавателната служба на Руската империя, която в крайна степен финанасира цялостно тази акция. Като висш член на Временото руско окупационно управление 1878-1879, Дринов инсталира подставения си възпитаник Константин Иречек в управлението на Княжество България – първо като като главен секретар на министерството на народното просвещение, а след това и министър. На свой ред Иречек, който бързо усвоил някои характерни балканските нрави, прави същото и година по-късно пласира племенника си Карел Шкорпил в системата на българското образование и историческа наука. Във всички нормални страни с демократична уредба и върховенство на закона съвместните и добре организирани действия на тройката Дринов-Иречек-Бобчев ще бъдат определени най-малко като морално укорими и стоящи отвъд добрите нрави, но не е изключено да бъдат описани и в някой съвременен наказателно-процесуален кодекс. Вместо това тримата са окичени с фалшив блясък на патриоти, родолюбци или приятели на българския народ. Може да звучи като неприличен виц, но издателството на БАН носи името на един от най-известните руски агенти на влияние в България - Марин Дринов. Междувременно още преди избухването на Първата световна война силно надутия научен авторитет на Успенски започнал видимо да спихва. Правителството на Османската империя започнало най-сетне да проумява, че зад благородната научна фасада на РАИК за изучаване на „византийското културно-историческо наследство” стоят не само политически цели и задачи на Руската империя, но и чисто криминални, изразяващи се в безконтролно придобиване и изнасяне на културно-исторически ценности от нейна територия. Началото на Първата световна война послужило за формален повод османското правителство да сложи край на дейността на РАИК: всички „учени”, начело с Успенски били изгонени от страната, а музейната сбирка или поне това което останало от нея и не било изнесено преди това в Русия, била конфискувана и станала част от експонатите на Отоманския музей. Сред конфискуваните музейни експонати вероятно са били и моливдовулите и античните римски монети от Плиска, както и златния медальон на Муртаг. Извънредното събитие свалило маските на участниците в специалния имперски проект „РАИК”. Хрисимият византолог Ф. Успенски показал истинското си лице още през 1915 г., когато съставил превантивен оперативен план за действия по опазване на културните ценности на Константинопол, след евентуалното му превземане от руската армия. Историята мълчи, дали не е бил съставил подобен план и за „опазване” на българските старини. Именно в такава обществена среда през 1929 г. вижда бял свят първата критична публикация на български учен срещу тезата на Успенски-Шкорпил и българските им научни фенове, че аула на хан Омуртаг е Преслав (Юбилеен сборник „Плиска – Преслав”, част 2, София 1929). Нейн автор е Васил Аврамов – енциклопедична личност; юрист по образование, но историк по призвание и автор на исторически научни публикации; виден български нумизмат и общественик, който в момента на публикуването е началник на ипотечния отдел на Българската народна банка. Авторът излага множество аргументи от географско, военно-стратегическо, историческо и археологическо естество. Един от тях, под формата на въпрос, който изглежда достатъчно солидно е от логическо естество: защо някой ще си прави труда да мести 6-метровата каменна колона на надписа, тежаща 11 тона на разстояние 13 км насред нивите край с. Чаталар, ако аула на Омуртаг е в Преслав? Не е ли логично, тази колона да не е местена вторично, а да е поставена още в самото начало там, тъй като около мястото на намирането и са открити множество археологически останки от древни строежи и следователно там, в околностите на с. Чаталар трябва да е локацията на Омуртаговия аул. Отлично предположение, но то трябвало да бъде доказано с бъдещи археологически разкопки. Извън аргументацията на предложението, бях по-силно впечатлен от отношението на автора към личността на научните си опоненти – чужденци и българи - и особено към Успенски, който към момента на публикация вече не е в света на живите (починал 1928). Ще си позволя да цитирам Аврамов единствено за да може читателя да разбере по-добре духа на епохата: „Според нас, нито един от поменатите автори не е налучкал истината: едни са установили тази теория по погрешка и заблуждение, а други са я подкрепили благодарение на големия авторитет в науката на академика и професора Успенски, който безспорно е един от малкото великани по историята и археологията на Византия и южното славянство.” След публикацията на Аврамов, резултата от научния диспут като че ли клонял към равенство. Получила се твърде голяма пауза, която включвала годините около Втората световна война и смяната на политическия режим след 1945 година, в която „аула на Омуртаг” останал на втори план, а „аулизацията” на историята като цяло била временно позатихнала. След края на Втората световна война България започнала да кръжи в орбитата на „великия” си бивш окупатор от 1944 г. СССР. За съжаление, точно в този период съветските ни другари започнали да решават много важни „проблеми” на руската и съветска история. Два от тях рефлектират пряко и върху нашата история: татарския и хазарския „проблем”. В основата и на двата лежи ниското историческо самочувствие на руския съветски човек: волжките татари били преки наследници на Златната орда (Улус Джучи), а средновековните руски и най-вече московско княжества били улуси и данъкоплатци на Ордата от 1250 до 1480 г. и всички техни князе без изключения, включително и православната икона на руските императори - Александър Невски, получавали управленски пълномощия само след падане по очи и целуване на ръка на хановете в столицата Сарай или дори в столицата на цялата Монголска империя - Каракорум. Хазарите и тяхната средновековна държава определено дразнели средния руски съветски болшевик, защото пък били носители на висока материална и държавна култура (салтово-маяцката) в степите между Дон и Волга от VII век IX век. Татарският проблем бил решен доста делово по административно-партийно-научен път само в рамките на два работни дни: с постановление на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) от 9 август 1944 г. „За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическа работа в Татарската партийна организация” и съвместна научна сесия за произхода на казанските татари (25-26 април 1946 г.) на Отдела по история и философия на Академията на науките на СССР и Института по езици, литература и история на Казанския филиал на Академията на науките на СССР. В резултат на двудневния семинар било взето крайното „научно” решение: волжките татари вече не били просто татари, наследници на лошите душмани на прогресивния руски славянски народ, а смес с булгарите от Волжка Булгария, както и други местни тюркски народи, които успели да си запазят културата и етногенезиса от Златна орда, Т.е. сегашните казански татари нямали основания да се пъчат и гордеят че са били господстващ народ от времето на Улус Джучи, те просто станали бивши булгари и вече спрели да бъдат наследници на лошите мъчители на руския народ. Тезата останала господстваща в съветската наука почти до края на 90-те години на миналия век. В момента се приема че е „остаряла” и като всеки исторически фалшификат вече е закономерно отхвърлена, но няколко милиона съвременни българи все още не знаят тази тънка подробност и продължават да вярват на историческата измама „Волжка Булгария” и „волжки булгари”. По-важният проблем на българското общество обаче е как няколко хиляди дипломирани историци и археолози да разберат същото и да спрат да се излагат пред обществото и света. „Хазарският” проблем се оказал малко по-костелив орех. На 25.12.1951 г. в централния болшевишки печатен орган в. „Правда” се появила неголяма по обем статия от някой си П. Иванов „За една грешна концепция”, която е посветена на невярната, преувеличена оценка в съветската историческа наука за ролята на юдейския Хазарски хаганат, като е посочено и името на главния „виновник” - най-известния съветски изследовател на хазарската история - Михаил Артамонов. По онова време едва ли е имало някой в СССР, включително и самия Артамонов, който да не се е досетил, че зад анонимния другар Иванов стои един мустакат „болшой ученый” във всички области на човешкото познание. Официалната реакция последвала незабавно – в началото на 1952 г. във водещите университети, Академия на науките и дори „Ермитажа” се провели „сериозни и задълбочени” дискусии по проблема. В крайна сметка на тези заседания се приели резолюции за „решителна борба на съветските историци и археолози с идеализацията на Хазария, с преувеличената оценка на хазарската култура, с приписваната на хазарите прогресивна роля в историята на Източна Европа, за сметка на подценената роля на славяно-руската култура”. Отначало и М. Артамонов се поопънал леко срещу вятъра, но скоро разбрал добре посланието и в крайна сметка „осъзнал дълбоко грешката си”. Подобно на руския историк с български произход Васил Златарски, който измислил от въздуха нов исторически субект „хуно-българския народ” и дори цяла една „епоха на хуно-българско надмощие”, М. Артамонов извършил подобен чутовен подвиг, като анонсирал и вкарал в научен оборот специфичното евразийско научно понятие „хазаро-булгарски племена”. И тук българите се оказали подходящ пълнеж или по-скоро разредител на хазарската слава. Така в рамките само на 5-6 години, съветската историография, зад която стоял мустакатия кавказки енциклопедист, на два пъти забърсала някои свои задни проблеми с честа и достойнството на българския народ. Нататък всеки, който познава спецификата на 50-те години на миналия век може да си представи какво ще се случи в съветския сателит - вълкочервенковска България, когато някой отговорен съветски другар се освободи от газовете си в стомашно-чревния тракт. Настъпил момента, когато на прашасалата „аулизация” на Успенски трябвало да се изтупа праха и да се поосвежи допълнително в светлината на спешните нужди на съветските другари. И по всичко изглежда, че в България желаещи да свършат мръсната работа не липсвали. През 1956 г. под патронажа на БАН се появява една от първите лястовици на новата „аулизация” – знаковото изследване „Първоначалното българско селище и въпросът за аулите”. Авторката Василка Тъпкова доразвила „творчески” Успенски с твърдението, че византийските писатели наричали крепостите на българите „авли”; те всъщност били един вид укрепени дворци – хем дворци, хем крепости. Това, освен с „възхищение” било посрещнато и с въздишка на облекчение от някои по-интелигентните колеги на другарката Тъпкова, първо, защото очевидно византийските писатели нищо такова не са казвали, и второ, когато те на свой ред пишели глупостите за „прабългарските аули” не се налагало да лъжат грубиянски като колежката си, а било достатъчно само да я цитират под линия. Точно така например е постъпил другаря Станчо Ваклинов (в някои публикации - Станчо Станчев) в основния си научен труд „ Формиране на старобългарската култура, 1977”. След Тъпкова в историческите изследвания масово навлязла и подходяща съпортстваща терминология от сорта на: „централен онгъл”, „ханска резиденция”, „ранен аул с жилищни юрти”, „лятна ханска резиденция”, „прабългарски тангризъм”, „прабългарски шаманизъм”. След Тъпкова и Ваклинов новата вълна на „аулизацията” се разляла като пълноводен поток и под егидата на БАН навлязла в работите на светилата на „Делиорманския триъгълник”: Рашо Рашев, Янко Димитров, Станислав Станилов, Стоян Витлянов, Павел Георгиев, Андрей Аладжов,Тодор Балабанов, Кремена Стоева, както и институциите БАН, висши и средни учебни заведения, Регионалния исторически музей в Шумен, музеите в Плиска и Преслав, национални медии и стотици електронни средства за масова информация. Този поток продължава и до сега да върти мелницата на тюркската версия за българската история. Скоро след култовото съчинение на Тъпкова, теоретичната „аулизация” била последвана от практическа конкретика - Шуменския исторически музей в лицето на археоложките Вера Антонова и Цветана Дремсизова започнал през 1958 г. археологически разкопки на укреплението южно от с. Чаталар (с. Хан Крум). И още през 1960 г., само след два археологически сезона (точен аналог на поведението на Успенски-Шкорпил от 1899-1900 г.) било обявено, че най-сетне фамозния „аул на Омуртаг” е открит. Казват, че историята се повтаряла – първия път като трагедия, втория като фарс. „Откритието” на Антонова-Дремсизова отново било посрещнато от научната общност с много вяра и ентусиазъм и не чак толкова здрав разум и нормална критичност. Двете археоложки възприели едно към едно псевдонаучната терминология на Успенски-Шкорпил-Тъпкова за „аула”, забравяйки подобно на тях основните си уроци по старогръцки от университета. Разкопките продължили почти без прекъсване до 1978 г. и почти без критика от историко-археологическата колегия, с изключение на една добре аргументирана критична статия на Стамен Михайлов от 1972 г. ( „По въпроса за мястото на так.нар. „аул на Омуртаг”, сп. „Археология, кн. 1/1972 г.), на която естествено никой сериозен „историк-аулист” не обърнал подобаващо внимание. Малцина съвременни българи знаят кой е проф. Стамен Михайлов и какво означава неговото научно творчество по темата „Плиска”. А той е един от основните изследователи на кастела за периода 1945-1974, мисля, че и до днес рекорда за най-продължителни и обемни изследвания на Плиска все още му принадлежи. Проф. Михайлов е известен с това, че поддържа научна концепция, противоположна на официозната гледна точка: базирайки се на многобройните антични артефакти, открити при археологическите разкопки, както от него, така и от негови колеги, той твърди аргументирано, че Плиска не е изкючителен „прабългарски” културен продукт, а такъв на източноримската империя, а старите българи са само негови естествени продължители. Познавам отлично и в детайли неговата научна работа и тъй като е библиографска рядкост, преди години бях принуден да я поръчам във вид на фотокопия от Националната библиотека „Кирил и Методий”. Знаменитият ни учен е един от малкото български историци и археолози, който тактично и с много интелект е успявал да преодолее жестоката научна цензура на управляващия режим и в края на краища е съумял да напише истината, стига читателя да има очи и желание да я види. Като човешки характер Михайлов е пълен антипод на преобладаващата инертна и корумпирана маса български историци и археолози от онова време. Може би е уместно да дам пример със споменатия по-горе научен херой Ваклинов, описан подробно в научна рецензия от проф. Атанас Милчев в сп. „Археология” 1994, бр. 3-4 стр.79, т.е. пред очите на цялата снишила се в поза „партер” академична историко-археологическа общност в България, цели 5 години след „ноемврийския преход” от 1989 година. Цитирам, за да не бъда обвинен в неправилна интерпретация на текста: „Тук искам да съобщя, че през 1961 г. разкопки са проведени на Големия басейн в Плиска от Ст. Станчев, но откритите материали от него не са публикувани. Това се дължи на обстоятелството, че на този обект бяха открити материали в голямо количество и които се датират приблизително V - VI век. Имах възможност като наблюдател да присъствам на тези разкопки и да се запозная отблизо с новоткритите материали - предимно керамика. Вероятно тази ранна датировка е причина Ст. Станчев да не публикува материалите, открити при разкопките, тъй като те са в противоречие с общоприетата датировка на монументалните строежи в Плиска.” Научните доклади по въпроса за „аула на Омуртаг” били отпечатвани текущо по време на продължилите с чести прекъсвания проучвания в периода 1958 -1976, а след тяхното преустановяване през 1977 г. бил публикуван и финалния обобщаващ научен труд на тандема Антонова-Дремсизова „Аулът на хан Омуртаг при Чаталар”, София, 1981. Междувременно ханско-аулската пропаганда включила кризисните PR-тонколони на максимална мощност и гръмко обявила, че при разкопките е открит един брой каменен лъв, което потвърждавало Чаталарския надпис. Въпросният каменен “лъв” представляват два отделни безформени фрагмента, механично съединени един до друг, колкото фотографа да направи рекламната снимка. Всеки един поотделно, както и механичния им сбор не съдържа морфологични белези на царското животно - липсват характерните елементи, чрез които зрителят може да разпознае лъв: глава; лапи; грива; опашка, завършваща с топка. Никак не е сигурно, че и преди счупването двата фрагмента са принадлежали към един и същ артефакт, тъй като е очевидна тяхната несъразмерност и диспропорция, при отнасянето им един към друг. Всеки читател може да изпита въображението си и види „лъва” в споменатия по-горе хит на Ваклинов „ Формиране на старобългарската култура, 1977”, стр. 80 и на този адрес: http://macedonia.kroraina.com/sv/sv_3_1.htm След проучванията на Антонова-Дремсизова краткото описание на „аула на Омуртаг” изглежда така: съоръжение за двуешелонна защита, състоящо се от землено укрепление от типа „ров-вал” с правоъгълна форма 515 м. х 405 м. и вписана в него каменна крепост 110 х 93 м., която е почти в центъра и чиито стени са успоредни на земления вал. Общата площ на „аула” е около 250 дка. Сравнително по-добре е запазен западния ров, който има ширина 4-5 м. и вал около 1.5- 2 м. Зидът на крепостта, широк от 1.7 до 1.9 м., е изграден от дялани каменни блокове (недвусмислен белег за късноантичен произход – бел. моя) и хоросан. По време на многогодишните проучвания била изследвана добре само територията на крепостта. Намерени били късноантична баня, три раннохристиянски базилики IV – начало на VI век, датирани сигурно с монети и значителен брой материали от късноримската епоха. Това означава, че те са обслужвали населението, което обитавало селището и е логично и най-вероятно външния защитен вал и ров да е съществувал още от самото му създаване през III – IV век, и следователно е немислимо „хан Омуртаг” да е имал допирни точки с неговото изграждане. А външния вал-ров в комбивация с дублиращата каменна крепост били приети като характерна, запазена марка на „прабългарския аул”. През следващите години се извършили подбор и селекция на „аулите”, при която отпаднали всички други, с изключение на Плиска, Преслав, безименния „Омуртаговия аул”, Кабиюк, Дръстър, Оряхово, Бдин, Девня и Пъкуиул луй Соаре - Румъния. Въпреки, че в Чаталарския надпис се говори единствено за построен малък дворец и нищо друго, такъв или каквато и да е друга представителна жилищна или обществена сграда не била открита. Антонова-Дремсизова твърдят, че в крепостта са открили голяма правоъгълна сграда с функции на военна казарма. Точно военните функции на сградата и особено нейната датировка обаче не били доказани убедително. Липсвали ъглови и фронтални кули не само при „казармената” сграда, но и в цялото защитно каменно съоръжение. Размерите на крепостта (110 х 93 м), а също и липсата на стратегическа локация на целия „аул на Омуртаг” говорят единствено за неговата незначителна военно-стратегическа стойност. За сравнение бих посочил замъка в средновековния град Червен, Русенско. Изграден пестеливо върху и без това ограничената площ на крепостта и предназначен да задоволява единствено жилищно-битовите потребности за високопоставено лице от българската управленска администрация и неговото семейство, но не и да има военно-отбранителни функции, размерите му са 60 х 30 метра и са съотносими с „аула на Омуртаг”. При известните ни досега данни от разкопките мога да заключа, че най-вероятно т.н. „казарма” всъщност е била склад за съхранение на запаси от важни стоки и материали. Мога да направя обобщението, че след почти 20 години археологически проучвания, на обекта не били установени безспорни научни доказателства за каквато и да е инвестиционна дейност от времето на „хан Омуртаг”. Много признаци предвещавали, че незначителната крепост при с. Хан Крум е обречена на вечно забвение, тъй като тя вече изиграла своята роля в процеса на „аулизацията”. Но 20 години след спирането на разкопките две събития предопределили обратното. Първото – през зимата 2001/2002 иманяри решили да проверят, дали археолозите от екипа Антонова-Дремсизова са си свършили качествено работата. Те прокопали 4-метров изкоп в насипа, образуван от депонирани земни маси при проучването през 1975/76 г. на могила № 1 и станали щастливи откриватели на следващата поред базилика - № 4. Изглежда странно, че преди разкопките на могила № 1, двете каки не са проверили мястото, върху което ще депонират земните маси. Контролната работа на иманярите е установена от специалисти на музея в Преслав и това ги задължавало да организират и извършат спасителни и консервационни дейности през сезон 2002. Второто събитие обаче е много по-интригуващо и съдържа елементи на екшън, клонящ към класически трилър. В рамките на дългосрочно 7-годишно сътрудничество между Университета на Франкфурт на Майн (ФРГ) и ръководни научни фактори от Шумен, съвместен екип от германски и нашенски археолози е извършвал редовни геоматнитни изследвания на Плиска през 1999 и 2000 г. Начело на екипа германски учени е археолога проф. Йоахим Хенинг (Joachim Henning). Хенинг е известен с това, че подлага на основателно съмнение заключенията на българските историци и археолози, че централния прабългарски аул Плиска е инвестиция единствено на Аспарух, и е сочил в дискусиите си римския (византийски) характер на вътрешния град, макар да е предлагал неправилно много по-късно датиране (след 972 г. от император Йоан Цимисхи), без да подозира истинските възможности на делиорманските специалисти да манипулират археологически данни. Бедата на Хенинг е, че е приел на доверие това, което са му казали местните корифеи: Плиска е прабългарска инвестиция на зелена поляна и тук няма нищо по-старо от 690 г., когато е пристигнала ордата на хан Аспарух. Когато разглежда монументалното строителство на Плиска и Преслав човек спонтанно би се запитал – кого все пак е довел от Онгъла през лето господне 680 кир Аспарух: степни уногондури, хуни и котраги, живеещи в юрти или фургони на колела или филиали на големи строителни и архитектурно-проектантски компани? Мисля, че всяко дете на 10 годишна възраст може да даде правилен отговор, но не всяко може да отговори на въпроса - как степните пастири са успели да акумулират парични наличности в съвременния еквивалент на десетки милиарди долари. Днес вече прекрасно се знае от почти всички интересуващи се, но без проф. Хенинг, че Плиска има 1700 години непрекъсната история, която започва прибилизително през V век пр.н.е. и приключва през XII в. н.е. Това е било добре известно още от научните изследвания 1945- 1976 г. и може ясно и недвусмислено да се прочете в публикациите на Стамен Михайлов, Атанас Милчев и други, които са успели да минат през иглените уши на официалната цензурата по един интелигентен начин. Антични и ранносредновековни артефакти се откриват всяка година и в наши дни. В серия интервюта пред основните медии в страната през 2010 г., археолозите Станимир Стойчев и Станислав Иванов от НАИМ при БАН – филиал Шумен разказват за предстоящо изследване на непроучван до момента център за производство на битова керамика във Външния град. Той е открит през 2010 г., където сондажно е локализирана пещ с датировка II – III век. Подчертавам– не е открита единична антична пещ, а „център за производство на битова керамика”, т.е. античен бизнес проект за производство и продажба на професионална керамика. Доколкото съм информиран, една от пещите междувременно цялостно е преместена в Регионалния исторически музий в Шумен, за да бъде съхранена като музеен експонат. Във всички съобщения за пресата, находката беше обявена като „първа антична находка във външния град на Плиска”, което бе откровена пропагандна лъжа. Четири години по-късно и пак от интервюта в националните медии научаваме, че Министерство на културата е отпуснало на РИМ – Шумен сумата от 34 000 лева, за да може Стойчев и Иванов да направят научни проучвания на откритите от самите тях антични пещи. https://dariknews.bg/regioni/shumen/54-000-leva-za-razkopki-otpusnaha-na-muzeq-v-shumen-1306790 Към настоящия момент, 11 години след откритието и 7 години след похарчените допълнително 34000 лева, научна публикация за античния керамичен център няма, а и никак не е сигурно, че ще има някога. През 2016 г. в нова поредица сензационни интервюта бе обявено, че селищния живот в Плиска е възникнал преди ... 3300 година (?!) Цитирам, за да не бъда обвинен евентуално в манипулации: „...Според учените това доказва, че животът в града е започнал много по–рано от считаното досега.Това, което се открива, са хранилищни съдове, изцяло изработени на ръка от груба глина, съдържа едри механични примеси, част от тях са т.нар. гирляндовидна пластична украса с езически дръжки, каза Янко Димитров, археолог от АИ на БАН – Шумен.” (http://offnews.bg/news/Kultura_33/Otkriha-zhilishte-na-3300-g-v-Pliska_636748.html) Вече бях отбелязал хо-горе, че през 1900 г. Успенски и Шкорпил откриват в двореца римска монета , а той е точен архитектуран аналог на двореца на имп. Диклециан в Салона.С други думи налице е антична монета от същия период, в който е управлявал Диоклециан – края на III век („Материали за българските древностил Абоба-Плиска”, Известия на РАИК бр. 10 / 1905). 110 години след това, близо до мястото на двореца, в постройка от т.н. „Дворцов център – изток” археолози откриват 4 монети, една от които е на имп. Елагабал (218 - 222), т.е. пак от III век. За това събитие никога нямаше да узнаем, ако не беше отразено в научна публикация, но със съвсем различен предмет на изследване - друга монета от находката – древен фалшификат на златна номизма на имп. Василий II ( Пламен Бонев, Валерий Григоров, 2012 „Химико-технологично изследване на монета (фалшификат на златна номизма тетартерон) от Плиска”. А сега да подредим фактите в една редичка: античен керамичен център II –III век, антична римска монета II –III век в двореца, дворец – пълен архитектурен аналог на двореца на имп. Диоклециан III век, антична монета III век в Дворцов център- изток. По този повод някои казват, че ако нещо ходи като патица, плува като патица и кряка като патица, то най-вероятно е патица. Обяснимо е, че авторите на изследването имат съвсем друг научен интерес. Но никак не е сигурно, че някой от стотиците други специалисти ще се заинтересува от античната монета и ще направи съответните изводи. Монетите са ценни и безкомпромисни свидетели в археологията и обикновено всеки археолог мечтае те да съпътстват неговата работа, защото тогава отпадат евентуални проблеми при датиране на събития и артефакти. Но античните монети в Плиска определено са нежелани и могат да предизвикат проблеми на откривателите си. Дежурното обяснение в Делиорманския триъгълник, че са донесени в Плиска със строителни материали вече звучи повече от глупаво. Ето още един пример на нещастно откриване на антична монета на неправилно място от неправилни хора – т.н. укрепен манастир до Голямата базилика в Плиска. Неприятният инцидент се случва точно на отговорните тюркофилски хардлайнери в Шумен – Павел Георгиев и Стоян Витлянов. Павел Георгиев е един от баш буюк патрониге на Делиорманския триъгълник, който често е забърквал името на българската историческа наука във вътрешни и международни скандали. Той е автор на авангардната, дори бих казал революционна теза, че името на Плиска е тюрко-иранско и най-вероятно през VII-VIII век е звучало „Баласака” или „Баласагь” (П.Георгиев, 2000 „Плискова-Плисков и прабългарите в източното Приазовие и Северното черноморие”). Тази теза излиза от рамките на алтернативната наука и по-скоро кореспондира с медицината, но това е само мое лично неангажиращо мнение. Добре би било читателите да обърнат внимание на следващия текст, че с римската монета са открити антични строителни материали с печати на римските легиони (естетвено преупотребени и доставени от стотици километри разстояния; много е вероятно старите българи да са владеели тайните на телепортацията и телекинезата) и фрагменти от римска керамика и битови материали; авторите единствено са пропуснали да обяснят че монетата е донесена от дива птица, любителка на лъскави метални предмети: „... Хронологическите граници, в които е обитавано мястото на манастира са от втората половина или края на VIII век до края на XI век. Археологическите разкопки не дават никакви данни за живота на това място, както преди, така и след този период. Материалите от античността се изчерпват със сравнително голямо количество тухли, някои с печати, мраморни плочи и детайли с надписи, преупотребени в средновековните строежи, както и една римска бронзова монета от III-IV век. Те са открити на различни места и не образуват отделен пласт. Най-важното обаче е това, че сред тях липсват , с изключение на 2-3 фрагмента от римска керамика, битови материали, които да регистрират живот в района около базиликата през античната и ранновизантийска епоха.” (Павел Георгиев, Стоян Витлянов, „Архиeпископията - манастир в Плиска”, 2001 – стр.16). Към нашата редичка с антични артефакти факти от III век можем да добавим още един категоричен, намерен в непосредствана близост до Голямата базилика. Така изглежда специалната политика за представяне на неудобни артефакти пред обществото. Очевидно е, че изпълнителите нямат куража да ги скрият напълно от обществото. Текущо те се представят на обществените медии и дори се упоменават бегло в научните публикации, но това в края на краища не води до промяна на генералната линия, което е христоматийно аномално явление от Делиорманския триъгълник – има оперативни археологически данни, но липсва научно заключение, извършено въз основа на даниите. Ясно е, че чувствителната научна информация се филтирара и селектира не само поради провинциална автоцензура, а и от най-високо място. За съжаление Хенинг не знае български език и е допуснал да бъде заблуден от „колегите” си по един тъжен начин. Ако знаеше би могъл да прочете освен множеството публикации на споменатия вече проф. Стамен Михайлов и монографията на проф. Атанас Милчев „Водоснабдяване, водопроводна мрежа и канализация на Вътрешния град в Плиска” ,ГСУ ИФ 81, 1993, която установява античния произход на цялата водоснабдителна и канализационна система на вътрешния град, крепостните съоръжения и други монуметални сгради. Това е публикувано в друга научна статия на Милчев, който, оказва се е извършил цялостно разкопките на Южната порта на Плиска през годините 1963 – 1970 ( „Разкопки и проучвания на Южната порта на Плиска 1963 – 1970”, Сболоник Плиска-Преслав, IV, 1985 стр. 16 – 43) Но като всеки достатъчно интелигентен човек, той все пак разбрал, че нещо в датировката на Плиска е неестествено. Ако днес някой обясни на проф. Хенинг, че вкопаните жилища във външния, а и вътрешен град на Плиска са от 3-4 век, което се доказва и със сигурния монетен материал, нещата ще се подредят по своя естествен и нормален начин и тогава ще се разбере и от самия Хенинг, че монументалните сгради, включително и Голямата базилика е построени по времето на Юстиниан Велики. Впрочем, Хенинг далеч не е единствен европейски специалист, който се съмнява в датирането на Плиска. През 60-80-те години на миналия век десетки учени от Европа са изразявали мнения, обратни на българските тези за Плиска, които са предизвиквали спонтанни усмивки, шеги и закачки по международните археологически форуми. През 1999-2000 г. екипа на Хенинг е допуснат да работи в Плиска, но само на територията на външния град, без право на изследвания във вътрешния (?!). През 2001 г. в пристъп на необуздана наивност Хенинг отправил молба до ръководните фактори в Шумен да бъде допуснат да изследва крепостното съоръжение на Плиска. При което вероятно те са подскочили до тавана от ужас, тъй като това лесно можело да доведе до разкриване на мръсната делиорманска научна тайна – за римския по същество произход на „главния хански онгъл Плиска”. Последвал твърд и категоричен отказ, но за да се избегне евентуален международен скандал, вождовете на местната наука предложили на Хенинг да си изпробва дяволските магнитометри и машинарии в недалечния „аул на хан Омуртаг”. Горките научни вождове, ако знаеха до къде ще стигнат заключенията на Хенинг, никога нямаше да му позволят дори да наближи „аула”. А и кой е можел да допусне, че познатия закон на Мърфи е валиден и за територията на Делиорманския триъгълник: „Ако нещата вървят на зле, бъдете сигурни, че те ще станат по-зле.“ Може би единствения местен човек, който донякъде приел положително инициативата на Хенинг е археолога Тодор Балабанов, тогава и директор на музея във Велики Преслав. След иманярската акция в „аула” предстоели спасителни и консервационни работи и помощта на германския екип би била добре дошла. Изследванията са проведени в рамките на две кампании през 2002/2003, всяка с продължителност 14 дни. Изполван е градиометър „Foerster Fluxgate”, с който е изследвана обща площ от приблизително 11 ха (108 200 м2). Резултати са публикувани през 2007 г. („Khan Omurtag’s stone palace of AD 822: a “modernized” eighth century timber fort”, Joachim Henning, Todor Balabanov, Peter Milo, Daniel Ziemann). Преди да продължа с резултатите от изследването ви пропоръчвам да се фокусирате върху заглавието на изследването. А то има характер на доста неприятен сюрприз: “Каменният дворец на хан Омуртаг от 822 г. от н.е.: „модернизирана“ дървена крепост от осми век”. Дървена крепост от средата на VIII век, пък „Омуртаг” управлявал през първата половина на IX ?!? Самият проф. Хенинг не е пропуснал да отбележи, че това никак не се връзва с Чаталарския надпис. Като съатор, с тезата се съгласява и българския представител в екипа – Тодор Балабанов. Доклада на Хенинг бил посрещнат в България с траурно мълчание и космическа тишина. Делиорманската научна мисъл предприела тактика на снишаване по известното правило на грузинския философ „има доклад – има проблем”, а когата се пази пълна тишина, някои научни доклади имат магическата способност да стават невидими в материалния свят. В многобройните напоителни интервюта на неколцината български историци и археолози името на проф. Хенинг все пак се споменава с половин уста, но за научните му изводи и заключения стриктно се спазват правилата на омертата. Научното изследване може да се прочете единствено на английски език в сборника „Post-Roman Towns,Trade and Settlement in Europe and ByzantiumVol. 2 Byzantium, Pliska, and the Balkans” / Walter de Gruyter • Berlin • New York, 2007. Излишно е да споменавам, че 14 години по-късно липсва и превод на български. Изследването все още има характер на апокриф и за него знае един много ограничен кръг от специалисти, но за щастие до него все още има свободен достъп чрез интернет. Най-важният резултат от изследването на германо-българския екип е установяване на двойна защитна дървена стена (палисада), разположена симетрично и успоредно между каменната крепост и външния земен вал. Площта на палисадата затваря площ с размери 250 х 350 метра. Хенинг изрично упоменава в уводната част, че е изследвал само и единствено пространството между крепостта и външния вал. В превод от делиормански на български език, това означава, че му е било поставено същото условия, както в Плиска: никакво изследване на крепостта, която тъй или иначе вече е проучена от двете каки по „правилния” начин и никой не иска да има излишни неприятности по този стратегически важен за „аулизацията” на българската история въпрос. Но като типичен средностатистически германец, проф. Хенинг е направил подробна карта на територията, която е обследвана от екипа. Един кратък поглед е достатъчен за да се установи, че радиометъра не е допуснат на по-малко от 15 м санитарно разстояние от „опасната” крепостна стена. Така извън обхвата на проучването са останали около 10800 кв.м площ в непосредствена близост с външните стени на каменната крепост. Дълбоко съм убеден, че това е преднамерен злоумищлен акт от страна на отговорните научни фактори в Шумен. Именно поради наложеното му ограничение, Хенинг едва долавя, но все пак констатира земни аномалии в района на източната крепостна врата, благодарение на което през 2009 г. българските археолози откриват поредната базилика № 5. Учените установяват, че изкопаните траншеи за поставяне на двойната дървена палисада са запълнени с късноатична керамика и строителни материали, както и много животински кости. Взетите костни проби са от различна дълбочина на траншеята и са изследвани чрез радиовъглероден метод на датиране (С-14). Най-ранните стратиграфски проби сочат следното: проба № 1 между 688 г. и 781 г. или осреднена 734 г., проба № 2 между 687 г. и 780 или осреднена 734, най-късната проба № 3 взета от най-горния стратиграфски слой – между 801 г. и 895 г. или осреднена 848. Взети са костни проби и от разкритите полувкопани в земята жилища. Едната проба е съотносима с костните проби от палисадната траншея –между 657 и 781 или осреднена 719 г., а другата между 426 и 604, или осреднена 515 година. Последната излиза от всички възможни рамки на легендата за кир Кубрат и неговите синове – кир Баян, кир Котраг и кир Аспарух – за ужас на факторите от „триъгълника”. Какви са изводите от изследването на германо-българския екип? Висока производителност на труда, точни и обосновани резултати на изследването. Достатъчно основателна причина Хенинг и колектив да не бъдат допуснати в най-чувствителните места - Плиска и Чаталар. За по-малко от 30 дни екипа постига диагностично повече, отколкото „двете каки” за 20 години. Изследването показало недвусмислени пропуски и грешки от времето на първите разкопки. Например се установило, че Цв. Дремсизова е намерила няколко полувкопани в земята жилища, но не е открила палисадата, която е ситуирана точно под тях. След иманярското откриване на базилика № 4, през 2004 г. Тодор Балабанов решава да направи сравнение на културните пластове между новооткритата и № 2, открита и изследвана от Антонова-Дремсизова през 1966-1967. Тогава екипа на Балабанов открива, че предшествениците му са пропуснали 5 погребения с уникални гробни находки – множество палчати фибули с богата орнаментна украса и масивни коланни токи, изработени от сребърна сплав с позлата. Изненадващите находки, чрез които учените правят изводи, че през античността в „аула на хан Омуртаг” е съществувал епископски център, както и изследването на Хенинг като цяло, карат археолозите да продължат разкопките и неслучайно най-важните открития, които доказват, че „аула на Омуртаг” няма нищо общо с Чаталарския надпис са направени след 2003 година. Междувременно, благодарение на геомагните аномалии, установени през 2003 г. от Хенинг, през 2009 г. археолозите откриват и поредната базилика № 5, датирана скандално невярно - втора половина на IX век. Уви, въпреки странното късно датиране по делиорманското основно правило „покръстване на българите след 866”, без да се аргументира с археологически и канонични мотиви, базилика № 5 няма нищо общо с дейността на великия владетел, който впрочем доказано чрез археологически артефакти е бил християнин. Година по-късно, през 2010 следва най-интересното откритие, което е и важно доказетелство, че крепостта и дървената палисада са синхронни: Стоева установява , че една и съща улица, покрита с антични и средновековни тухли минава през двете порти, прави и съответния генерален извод - двете укрепления - дървено и каменно - са строени и съществували едновременно. През 2015 Стоева установява допълнителни детайли, които подкрепят извода от 2010 г., че синхронните каменно и дървено укрепление са по-стари от базилика № 5: улицата, която свързва източната порта на крепостта и източната дървена порта на палисадата, както и плочника, изграден също от тухли, се намират по-ниско с около 40 см от строителното ниво на базилика № 5; улицата и плочника се сливат в общо площадно пространство, но улицата се откроява от плочника, тъй като е изградена от тухли с по-голям размер: (Кремена Стоева , Димитър Димитров, 2015 „Редовно археологическо проучване в „Аула на кан Омуртаг” в м. Хисар кале до с. Хан Крум, Община Велики Преслав”. В заключение мога да направя следните обосновани изводи. Т.н. „Аул на хан Омуртаг” възниква като обикновено неголямо селище в близост до река Камчия вероятно през II – III век сл.н.е., а може би и още по-рано в предримски период. Към IV-VI век селището запазва цивилния си характер, за което говори броя на раннохристиянските базилики. Засега те са 4, но е възможно в бъдеще да бъдат открити и други – да не забравяме, че поради рестрикциите на регионалните научни вождове, Хенинг не е проверил почти 11000 квадратни метра площ външно от каменната крепост. Изказват се предположения (недоказани), че дори е бил епископски център. Липсата на стратегическа локация и скромния размер на крепостта отхвърлят тезата, че това е крепост с особено важно военно-стратегическо значение за когото и да било – няма значение българи или ромеи. Освен скромният размер на крепостта, който едва ли би позволил дислокация на военна част по-голяма от 50-60 души, впечатлява и липсата на крепостни кули – фронтални и ъглови. Скромната правоъгълна сграда в крепостта, обявена за „казарма” изглежда по-скоро да е била складово помещение за съхранение на важни стоки и материали. Липсва оръжейна работилница. Вероятно поради това, че крепостта не е била достатъчно солидна, е предпочетен по-евтин вариант с дублиращо дървено укрепление. И български и германски археолози са установили значителен брой полувкопани в земята жилища, ситуирани както между каменното укрепление и палисадата, така и между палисадата и земния вал. Това население освен със земеделие, верояно е било част от персонала, който се е грижил за склада и охраната на крепостта. Изложените аргументи, че крепостта не може да има военно-стратегическо значение са абсолютно несъстоятелни в контекста на Чаталарския надпис. В него се говори единствено за построен малък „авли” – малък дворец. Всички опити да се заобиколи думата „дворец” водят до главоблъсканица и преливане от пусто в празно. В крепостта, пък и извън нея, не е открита представителна лична или обществена сграда, достойна да бъде спомената в строителен надпис на български владетел. Това е най-важното обстоятелство, което оборва локацията на „аула на Омуртаг”. Датировката на проф. Хенинг само подкрепя убедително доказателството, но това е било чудесно установено от Стамен Михайлов още през 1972 година. Дори и ако не разполагахме с научното изследване на Хенинг, а само с невярната датировка на Антонова-Дремсизова, материалната действитеност около селището показва, че то не може да има нищо общо с надписа. Изследването и датирането на Хенинг е изключително важно по-скоро за разкриване на интимните механизми за манипулация и фалшификация на българската историята в „Делорманския триъгълник”. Вече се спомена, че научното изследване на проф. Хенинг е публикувано през 2007 г. Напълно съм убеден, че българските участници, които са подпомагали работата на германския археолог и най-вече съавтора му Тодор Балабанов са знаели предварителните резултати още през 2003 г. Повече от 15 години Балабанов и Стоева мълчат и не смеят ясно да посочат грешката с „аула на Омуртаг”. „Двете каки” са се преродили и тяхната научна реинкарнация вече е „батко и кака”, след десетина години щафетата ще бъде предадена на следващите, които са в състояние да си държат устата затворени. Законът на омертата все още е основен в Делиорманския триъгълник. В интервюта за националните медии от 2014 г. новата аулска „кака” Кремена Стоева намеква тънко с премерен цинизъм за грешката: „Новооткритата базилика № 5 в Аула на Омуртаг, разположен близо до село Хан Крум между старите столици Велики Преслав и Плиска, преобърна досегашната хипотеза на археолозите за функциите на комплекса, който доскоро беше смятан за изцяло военно укрепление.” https://dariknews.bg/regioni/shumen/novootkrita-bazilika-v-aula-na-omurtag-preobyrna-hipotezite-na-arheolozite-1356998 Който разбрал – разбрал, който не разбира от тънки академични намеци, ще продължава да вярва в баснята за „аула на хан Омуртаг край с. Хан Крум” – израз, в който са коректни само предлозите „на” и „край” , както и личното име „Крум”. Впрочем напоследък забелязвам известна позитивна промяна в говоренето на шуменските историци и археолози: някои вече не наричат Омуртаг „хан”, а „кан”. Това никак не е малко за тъжната научната действителност в Делиорманския триъгълник. Би било прекрасно, ако през следващите 120 години успеят да научат и правилното име на знамения ни владетел – Муртаг.

Всъщност си употребил няколко заемки от стария прабългарски език в гръцкия.
Архонт, базилевс, император, узурпатор, М/Буртаг, казарма, аул (ср. есаул), може да има и други.
Когато проумееш, че съм ти написал истината :), ще почнеш да разбираш защо и как са се случили някои събития от началото на новата ера, ранното средновековие и така полека-лека и до днес.

В един от каменните надписи Плиска е наречена с латинската дума кампус. Превежда се като "военен лагер".
Виж и тук още по въпроса за езика - https://andorey.blog/history/2016/01/24/na-kakyv-ezik-sa-govorili-bylgarite-na-asparuh.1424677

Илиане, аул не е турска дума!
Латинска е! Аула има широк смисъл- от дворец- до зала и двор!Например- аулата в НДК
Може би на това объркване на аул с турската дума се дължи и приписвания ни турски произход
Няма как римляните да са взели думата от появилите се в Мала Азия след десети век турци!
Монетите не са надеждно доказателство за датировка, особено , ако не са в съкровище, а в нива ,на повърхността! Но дори и в съкровище Който ги е заровил ,може да го е направил векове след като е отсечена най- късната от тях монета?
Дават информация, все пак, но относителна Няма документ от заровилият или изтървалия я,кога е станало това ?Така ,че монета от времето на Цезар ,не гарантира ,че е там от цезарово време Може да е и от хиляда години по- късно! От отсичането й!
Или малка конспирация Археологът да е подхвърлил римска манета на обект от Късното Средновековие?!