Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.01 15:49 - Базилевсът Муртаг преименува „вулгарите” на „българи”
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 544 Коментари: 7 Гласове:
5

Последна промяна: 31.01 09:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Ноторно известен научен факт е, че в историческите хроники и географски карти от IV до IX век (а в някои по изключение или по-скоро по стара традиция до Х, XI и дори XII век) българите са наричани и изписвани с латинското наименование в две вариации „uulgares” или „vulgares”, респективно ромейските балкански провинции, която обитават - Uulgaria или Vulgaria. Наличното ръкописно или печатно изписване „bulgares” или „Bulgaria” е резултат на късни преписи след средата на IX век или късна редакторска корекция от XVII – XIX век ). Както е известно, латинските извори за вулгарите предхождат тези на гръцки език, които обаче едно към едно възпроизвеждат двете латински думи като „Βούλγαροι” и „ Βουλγαρία”. Също безспорен факт е, че след началото на III век от н.е. в гръцката азбука изчезва звукът „Б”, който преминава изключително във „В” чрез същата графема „вита”. Гръцкото наименование по стара традиция продължава да се използва и до днес, когато в съвременния гръцки език вече се използва звукът „Б” като комбинация от две графеми „МП”. Този „дребен” детайл системно, упорито и нагло се пренебрегваше и пренебрегва от български и чуждестранни историци, които измислиха фантастични сюжети за волжки, кавказки, бактрийски, и памирски „българи”, каквото наименование не същестувават в материалната история на човечеството, както ще видим нататък, до първата третина на IX век. Късогледството и доктринерството на учените стигна до там да не забележат, че дори фамозното ватиканско изобретение от втората половина на XVI век „Стара велика България”, която се намира неизвестно къде в Евразия (където се съединяват реките Волга и Дон ?!?, т.е. никъде в познаваемия географски свят) не се нарича така, а „Стара велика Вулгария”. Знайно е, че Анастасий Библиотекар е преводач на хрониката на Теофан Изповедник на латиниски език и че той в преводната си „Chronographia tripertita”, ЛИБИ 2, стр. 247 коректно превежда и изписва наименованието „antiquitus Vulgaria es magna”. За да оправдаят исторически вярното използване до средата на IX век на наименованието „vulgares”, ватиканските фалшификатори измислят и популяризират чрез огромен брой манипулирани „извори” налудничавата версия, че вулгарите носят името си от наименованието на река Волга. Тази архиглупост е била меродавна в образована Европа в продължение на почти четири века, въпреки, че на всички, които са успели да се замислят, е добре известно обратното – от късната античност до началото на XVI век в изворите и географските карти реката се е наименовала изключително с тюркските си имена Атил, Ател, Едил или Итил, а руското име Волха е станало известно в Европа за пръв път в един географски трактат от 1521 година. Това обстоятелство означава също, че всички опити да се търсят и доказват „българи”, на база фонетични тюркски или арменски имитации като „пълхар, булфар, балкар и пр.” по далечните евразийски простори извън балканските предели на Византийската империя са несъстоятелни и говорят единствено за нивото на интелект на тези, които го твърдят. Че наименованието „vulgares” е дадено на вътрешните федерати или колонисти на империята от самите римляни/ромеи е казано в прав текст от не един хронист. В частта за миналото на българите, Лъв Дякон, „История”, ГИБИ V, стр. 251 е преведен изключително манипулативно от преводачката Геновева Цанкова – Петкова. На база английския превод на Дякон, „The History of Leo the Deacon, transl. by A.-M. Talbot and D.F. Sullivan. Dumbarton Oaks, Washington, 2005, с. 153-154” ценния текст на автора се превежда по следния начин: „Защото се казва,че мизийците които бяха КОЛОНИСТИ от хиперборейските котраги, хазарите и хунасите (Χουvαβςv) мигрираха от тяхната собствена територия, странстваха из Европа и обитаваха и се настаниха в тази земя, когато Константин,с прякора Погонат беше император на римляните, те нарекоха страната Вулгария по името на техния главатар Вулгарос.” Михаил Сирийски, якубитски патриарх в Антиохия казва същото като Лъв Дякон – римляните дадоха името на българите: „И премина той към река Дунав, която също така се влива в Понтийското море; и изпрати до Маврикий не би ли му дал земя за да живее там и да бъде съюзник на ромеите. Той му даде Горна и Долна Мизия и Дакия, укрепени места, които народът аварски беше опустошил от времето на Анастасий и те се поселиха там и бяха отбрана за ромеите. Тия скити наречени бяха от ромеите: булгари.” В късния текст на М. Сирийски от XIII век името закономерно не е „вулгари”, а „българи”, първо, защото освен че е късен, т.е. от времето когато римското име вече е променено от самите българи и второ, защото промяната му идва от сложна трансформация: оригинален текст – превод на арменски – превод на френски език. И така, римското наименование на вътрешни федерати или колонисти от IV век „vulgares” в определен исторически момент преминава в самонаименованието „българи” и целта на това изследване е да посочи – кога, как и защо е станала тази трансформация. Поради еднаквото изписване и произнасяне на латински и гръцки ( „vulgares” и „Βούλγαροι”) този момент трудно може да се определи единствено по хрониките – на практика това наименование продължава да се ползва до установяване на първия надпис на старобългарски под формата „блъгари”. Най-ранния надпис „блъгарин” е установен не в исторически извор, а върху камък в т.н Битолки надпис на цар Йоан Владислав (ок.1015-1016), но това не означава, че възникването трябва да се датира синхронно с този надпис. То може да е възникнало много по-рано и да не е отбелязано в стара хроника, а също върху археологически артефакт. Търновският надпис на Муртаг е един от най-ценните археологически паметници на ранната българска история. Пръв от новите ни историци през 1898 г. го изследва Васил Златарски (В. Н. Златарски, Два известни бълг. надписа от IX в., в СбНУК, кн. XV, 1898, стр. 131—136). Един от най-подробни проучватели обаче е директорът на Руския археологически институт в Константинопол (РАИК) – Фьодор Успенски. Той посещава два пъти Търново – през пролетта на 1899 и есента на 1900 г. и отделя много време и усилия за провеждане на собствено, независимо от Златарски, изследване на паметника. Резултатите са публиквани в студията „За древностите на град Търново”, Известия на РАИК, т. 7/1901 г., стр. 1-24”. Превода на Успенски се различава незначително от този на Златарски в някои използвани думи, но не и в общия смисъл, но това няма отношение към основната ни цел. За разлика от Златарски, които се е фокусирал единствено върху превода на текста, Успенски обръща много сериозно внимание на палеографските особености на надписа, които тук ще бъдат разгледани внимателно, тъй като са пряко свързани с предмета на изследването. Авторът отбелязва особеното изписване на няколко гласни: I (йота) – изписването е с две точки над буквата; гласните „O, I, A” са изписвани с хоризонтална чертица над буквите. ; гласната „А” е изписвана в два варианта – един класически и втори като старобългарския малък юс „Ѧ”. Най-важното откритие обаче е свързано с изписването на графемата „вита” с долна хоризонтална черта, перпендикулярна на вертикалната права – „ В”. Публикацията на Успенски остава незабелязана и некоментирана от българските историци до ден днешен. Веселин Бешевлиев е този, който почти век по-късно, в края на научната си кариера, отбелязва съвсем кратко няколко палеографски особености общо за старобългарската епиграфика на гръцки език, между които и тези, че някои графеми „вита” се изписват с долна хоризонтална черта - „ В”, а други – без долна черта. За разлика от Успенски, Бешевлиев установява това не в Търновски надпис на Муртаг, а в други надписи, между които и този на Персиан от Филипи (В.Бешевлиев, „Първобългарски надписи”, 1979). Липсва елементарен анализ къде и защо буквата „вита” се изписва с долна черта, и къде без. Да видим в кои думи е използвана буквата „вита” с долна черта. В Търновския надпис думите са „канасубиги” и „Дануви”. Втората дума е щастлива случайност за нашето изследване – по каприз на съдбата авторът на надписа не е използвал обичайното гръцко име на река Дунав – „Истър”, а латинското – „Дануби”, но в побългарен вариант - "Дануви". Намираме ясно потвърждение, че гръцката буква „вита” с долна хоризонтална черта „ В”, следва да се чете като българската буква „Б”. По този път установяваме правилен прочит и на домашната титла на архонта Муртаг – не е „каннасувиги”, а „каннасубиги” – дума, в чиято основа се намира латинската дума „субиго”(подчинявам, поставям под управление), в крайна сметка „каннасубиги” означава – кан/ каннес завоевател. За съжаление при нашия анализ не може да ползваме един не по-малко известен археологически паметник в България – т.н. Чаталарски надпис на Муртаг, който притежава твърде много смущаващи белези на категоричен фалшификат, направен от екипа на Успенски през лятото на 1905 г. и заровен в една нива близо до покрайнините на с. Чаталар, за да бъде „намерен” в нужния момент; този, не само за българската история феномен ще бъде предмет на научен анализ в друго специално изследване. Т.н. надписът № 1 от Филипи на архонт Персиан също е знаменателен – там буквата „ В” вече е използвана и при изписването на думата „българи”. Това е едно от първите изписвания върху камък на тази дума, установени от историята до този момент. Всъщност хронологически най-старото изписване на думата „българи” се установява в строителния надпис на архонт Маламир (ок. 831 - 836) в чест на кавхана Исбул: ” Кана субиги Маламир, от бога архонт; неговият стар воил, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на архонта. А архонтът даде на българите много ядене и пиене, а на воилите и багаините даде големи подаръци. Нека Бог удостои от Бога архонта да проживее заедно с кавхана Исвул сто години.” Констатациите на на Успенски и Бешевлиев опровергават налаганата в българската историография теза (а Бешевлиев – собствената !?), че т.н. първобългарските надписи за изписани на перфектен гръцки език чрез гръцка азбука, а тя, както е видно - не е съвсем гръцка. Известни са още много други подобни факти, един от който е оловния моливдовул на Исая, епископа на България (Иван Йорданов, „Корпус на печатите на средновековна България”, 2001). Датиран е първоначално от Йорданов около легендарната, но невярна дата на покръстването на българита 864-866, въпреки, че моливдовула носи всички необходими белези за произход от времето на иконоборците: на лицевата част има надпис „Исая, епископ на България”, на обратната страна - кръстообразен монограм. По-късно, през 2008 г. Йорданов основателно промени първоначалното си датиране и изказа становище, че моливдовула може да се отнесе към първите деситилетия на IX век (Йорданов, И. „ България при Борис I (852-889,+907). Приносът на сфрагистиката – Християнска култура в Средновековна България ,В. Търново, 44-47, изд. «Фабер» 2008), т.е. е възможен и към времето на Муртаг. Струва си да отбележа още една характерна особеност на моливдовула – неговия надпис „ ИСАИА ЕПИСКОПО ВОVЛГАРИА” , който съдържа съвременната „кирилска” графема „И”, която използваме днес. В кръстовидния монограм на обратната страна е използвана същата буква. Тази писменост, която няма нищо общо с гръцката можем условно да я наречем „„мизица”, „скитица” или „хуница” (както обичайно са ни наричали гръцките хронисти от онова време) е почти идентична с „кирилицата” поне стотина години преди самите азбучни инвентори Кирил и Методий да се появят на бял свят. Архонт Муртаг, „кръстникът” на българите е един от най-успешните ни владетели. Заради неотклонната си лоялност към империята той пръв от българските архонти е удостоен с висшата византийска титла „базилевс”. За неговото управление разхолагаме с известия от наши и гръцки хроники и голямо количество археологически паметници. За титлата му „базилевс” свидетелстват Продължителя на Теофан и хрониката на Йоан Скилица. Няма друг наш владетел, чиято християнска принадлежност е безкомпромисно доказана с множество артефакти. Доктринерските обясненията на българските историци, че с християнската символика Муртаг е имитирал престижните ромейски императори е достойна за съжаление и осъждане. Българската историография като цяло има и друг твърде голям грях спрямо великия владетел – в продължение на век и половина дори не научи правилното му име – Муртаг, а наложи и продължава да изкривява името му, като добавя определителния член за мъжки род в гръцкия език и го преименува на Омуртаг. В българския превод на Манасиевата хроника на Муртаг са посветени една от добавките и една от цветните миниатюри. Добавката гласи: Към царуването на имп. Михаил II (820 - 829) „При този цар възстана някой си грък на име Тома, събра многочислени войски, почти цялата гръцка земя и дойде, като желаеше да отнеме царството от Михаила. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, понеже имаше голяма обич с Михаил”. Какво прави впечатление в текста – за разлика от гръцките извори – Продължителя на Теофан и хрониката на Йоан Зонара, а също и от историята на Паисий, които изписват грешно името му като „Мортагон”, българският превод на Манасий, видно от надписите на владетеля върху наличните археологическите артефакти не допускат тази грешка. Това говори в полза на тезата, че царските хронисти на Йоан Александър са разполагали с други собствени исторически източници, извън тези с които разполагаме днес. Т.е. подценяването на българската историография от XIV век не е добра идея и научна практика. Освен това нито един български историк досега дори не се е замислил, защо историята на българите съвпада и се припокрива с историята на римляните. Българите са приели историята на Римската империя за своя собствена и са си позволили да направят освен уводната бележка, посветена на цар Йоан Александър, само 19 добавки и 69 цветни миниатюри към основния текст на Манасий за близо 600-годишната си история (от имп. Анастасий до император Никифор Вотаниат), която започва по тогавашните стандарти на хрониките от сътворението на света, минава през основните библейски събития, Троянската война, Александър Македонски и неговия завоевателен подвиг, историята на самата Римска империя, която завършва с управлението на император Никифор Вотаниат (1081). Т.е. българите на български език за българи указват, че са неотменна част от ромейските поданици, а България е първородна законна дъщеря на империята. Друг забележителен факт, е че историята на българите възниква и продължава единствено на Балканския полуостров и няма абсолютно никаква връзка с Централна Азия, Кавказ, Бактрия и басейна на Волга. Мнозина историци приемат българската версия на Манасиевата хроника само като преводен източник, а всъщност със самобитните си добавки и цветни миниатюри тя е оригинален научен продукт. За илюстрация на казаното служи и посветената на Муртаг цветна миниатюра № 55, която в електронната Уйкипедия присъства с грешния пояснителен текст „Emperor Michael II defeats the army of Thomas the Slav - Император Михаил II разбива войската на Тома Славянина”. Докато всъщност миниатюрата изобразява борбата на Муртаг срещу узурпатора, незаконно носещия ромейска императорска диадема Тома. И още нещо, което прави чест на царските историци на Йоан Александър: за разлика от цялата ни съвременна историография, която корумпирано назовава в преводите Тома Склава като „Тома Славянина”, българските хронисти от XIV век правилно са го нарекли просто „грък”. Все пак това се случва около средата на XIV век, а думите „славянин” и „словенин” ще бъдат изобретени във ватиканските скрипториуми две века по-късно. Както вече нееднократно съм разяснявал в мои изследвания, в стария Рим наименованието „vulgares” е означавало категория неспециализирани роби, такива, които извършват ежедневна обща и нискоквалифицирана работа. През IV век обаче то е използвано за наименование на колонистите (вътрешни федерати), на които първочално е позволено да се заселят най-вече в провинциите Горна и Долна Мизия на империята. Името е нарицателно, прозвище или дори прякор и не е носител на същия юридически смисъл от времето на стария Рим. Това наименование не е натоварено и с етносна конкретика: „вулгари” общо са наричани готи, сармати, гепиди, вандали и най-различни други народи, обитаващи европейските земи, северно от Дунавския лимес на империята. Именно поради тази причина в не една хроника авторите използват много характерния израз „така наречените вулгари”. Сам Персиан се самонарича „архонт на многото българи”, което обстоятелство хумористично е обяснявано от българските историци с внезапно увеличаване броя на населението през 30-те години на IX век. Че българите не са били еднокомпонентен етнос го казват ясно и категорично самите българи за българи на български език в превода на „Манасиевата хроника”, трета добавка : „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин Брадати българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха..Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно”. Много по-късно името „vulgares” се превръща в синоним на нещо обикновено, често срещащо се, простолюдие. Преселените колонисти са организирани в специални административно-териториални структури към съответните провинции – архонства, начело на които са назначавани от централното управление на империята длъжностни лица – архонти. Всички познати ни до днес български владетели носят тази титла (с няколко изключения – архонт Тервел за заслуги е символично осиновен от Юстиниан II и издигнат в кесар и още веднъж се сродява с императора, като се жени за неговата дъщеря от първия му брак; също за специални заслуги - архонт Муртаг в базилевс; архонт Симеон се е преборил за титлата „базилевс на ромеи” силово, чрез продължителни граждански войни срещу узурптора Роман Лакапин; това сродява Муртаг и Симеон – и двамата се борят срещу узурпатори и са на страната на зоконния ред; кандидатурата на Симеон за върховната длъжност в Константинопол само доказва, че той действа в качеството си но римски гражданин, тъй като никой неримски гражданин не може да има такива претенции), описана детайлно в историческите хроники. Българските архонти са членове на висшия ромейски мениджмънт, а някои от тях освен титлата „архонт” притежават и други съпътстващи висши титли като „патриций” или „ипат”(консул) - Мавър,Тарасий, Баян, Телериг, – който пък също е женен за сестрата на съпругата на Константин Копроним. На свой ред архонствата в изворите също най-общо са назовавани „вулгарии”. В началото на VII век, когато официалният език в империята се променя постепенно и от латински става гръцки, тези „вулгарии” вече се наричат с гръцката дума „склавинии”; в административно-правен и териториален аспект те по нищо не се различават от „вулгариите” – същите архонтства, ръководени от императорски довереник - архонт, което се доказва от множество извори и археологически артефакти. Хрониките доказават, че тези „вулгарии” (също и „склавинии”) много често са били повече от една в определен исторически момент: Теофан Изповедник за 539 г.: „През тази година се раздвижили вулгарите, двама техни регес (б.м. - при готите/гетите – „рига”, т.е. княз, вж.Теофилакт Симоката) с множество вулгари и дронга срещу Мизия и Скития, когато стратилат на Мизия бил Юстин, а на Скития Бадуарий. Тези, като излезли срещу вулгарите завързали сражение и стратилат Юстин бил убит, а вместо него станал военачалник Константин, синът на Флоренций. И вулгарите дошли чак до областите на Тракия.”; т.н. „Солунска легенда”, домашен извор описващ събитията около 630-635 г. край Солун споменава за много български князе, чиито имена остават неизвестни за официалната ни историография: „Чуха и българите за мене. И великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски, и всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години, проливайки много кръв. И говореха: “Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил!” Тогава ме дадоха.” ; патриарх Никифор („Кратка история”) в разказа за сътрудничеството между Юстиниан II и Тервел нарича последния „тогавашния господар на тамошните вулгари” – каква по добра индикация, че освен тамошните в империята има и други вулгари; отново патриарх Никифор потвърждава многото „вулгарии” при описание на смутните събития и междуособици при император Константин Копроним през 766-767 г.: „В третия индикт Константин нахлул във Вулгария, понеже вулгарите свалили от властта поставения техен началник Умар и провъзгласили за началник Токто, мъж вулгарин, брат на Баян. Ония от вулгарите, които избягали, се оттеглили в горите при река Дунав, а не малко били убити. Между тях били Токто заедно с брат си Баян както и други. А друг един техен архонт Кампаган избягал във Варна и изглеждало, че бил се спасил, но бил убит от собствените си роби. Тогава именно и доста много селища от Вулгария били опожарени и съвсем съсипани от ромеите.” От цитирания текст се вижда съвсем ясно и недвусмислено, че когато загиват архонт Токто и брат му патриций Баян, едновременно с тях от собствените си роби във Варна загива друг архонт на вулгарите – Кампаган. От текста следва и другата характерна особеност – за хрониста двете архонства на вулгарите са наречени с общото име Вулгария. И това не е абсолютна гаранция, че по същото време не същестуват още много „вулгарии”, част от които, както изглежда, водят междуособна война освен с централната власт, но и помежду си. В световната история смяната на народностно или държавно име поради неблагозвучие и обиден контекст или аналогичен претекст не е някакъв изключителен прецедент. В най-новата история имаме типичен пример с бившата автономна съветска република Башкирия. За по-голямата част от света думата „башкир” не прави някакво особено впечатление. Това обаче не се отнася за тюркоговорящия свят в Евразия; думите „башкир и Башкирия” не само че са неблагозвучни, но могат да се определят и като откровено обидни (тюрк. „баш” – глава, „кир” – мръсотия, мръсен – или мръсна глава). Проблемът е решен през постсъветския период – на 25 февруари 1992 г. съветска Башкирия променя името си на Република Башкортостан. Друга страна от постсъветското пространство, която с десетилетия не може да наложи истинското си име в международното политическо и културно пространство е една известна кавказка държава. И това е популярната с руското си наименование Грузия, чието истинско име е Сакартвело. В случая изкривеното от руснаците персийско име Грузия не можеше да се счита за обидно или нелицеприятно, но само до 2008 г., когато Русия предизвика руско-грузинска война и стана причина за отцепване на нейни законни територии (Абхазия и Южна Осетия). Днес обаче използването на руския екзоним „Грузия” предизвиква разбираемо раздразнение у гражданите на Република Сакартвело. Подобно раздразнение предизвиква пък у българските граждани наименованията „бугари” и „Бугария”, които са офицална езикова норма у бившите българи, днес граждани на Република Северна Македония. По време на своето управление московския цар Петър I с изумление и почуда между два тежки запоя установил, че княжеството на московитите или москалите не е особено насително с древност и хероика: създадено едва през втората половина на XIII век, след което веднага е смачкано и превърнато в данник от Златната орда, и тази зависимост продължила до края на XV век. Енергичният Петър I решава проблема по много прост и ефективен начин – присвоява името на наистина наситеното с древност, известност, международно признание, източноевропейско първохристиянство и култура име на княжеството Русь (Рось) със столица Киев, правейки дори неудачен опит за манипулация на историята му и за „облагородяване” на управляващите киевски династии чрез скандинавирането на т.н. „варяги” и пришиването им към вносна, шведска генеалогия ( по въпроса за скандинавския произход на варягите са изписани цели влакови композиции с фантазии и откровени глупости; още ромейският историк Йордан пише около средата на VI век в „Гетика”, че европейски хуни наричали река Днепър – „вар”; Руският тълковен речник на живия великоруски език, Виктор Иванович Дал, 1868 г, съдържащ около 200000 думи и около 30000 гатанки, поговорки и пословици сочи, че „варяг” означава „дребен търговец”, „разносвач на стоки” или „човек, който пътува с кораб или ладия”; в много думи на руския език гласната „а” преминава в „о” и обратно; според Фасмер, в украинския език „воряг” означава „борец”, „здравеняк”, но също и „разтропан човек”, а близката по звучене (и семантика) дума „вор” означава „крадец”; в тази връзка руснаците имат изключително подходящи поговорки: „лучше воровать, чем торговать”, или: „кто чем торгует, тот тем и ворует”; по отношение на основната си стока – робите - варягите бързо разбрали, че вместо да купуваш роби е по-изгодно да ги завоюваш с оръжие в ръка, те били по-скоро пирати, отколкото лицензирани благопристойни търговци; Константин Багренородни в „За управлението на имрперията” ни казва, че варягите точно това и правят – търгуват с различни стоки, една от които е най-важна – робите, пътувайки по река Днепър от Киев до устието на Дунав и покрай българското черноморско крайбрежие до крайната спирка Константинолол и обратно; но понякога въоръжените варяжки дружини се изсипвали в околностите на византийската столица за по-специална „търговия” - грабеж и разбойничество ). По този начин вечерта на 21.Х.1721 г. Петър заспал като московитски цар, а на другия ден се пробудил като руски император на „цяла Русия”. Така с един замах (подпис) изчезва историческия субект Русь Киевска, която по-късно с Божията и царска милост все пак е наречена Малая Русь, т.е. нещо незначително и дребномащабно от периферията на измислената на 22.Х.1721 г. „велика” Руска империя. Дори и днес съвременното име на държавния правоприемник на Малая Русь – Украйна – повтаря семантично първото – държава по краищата, държава в края. Разказа за промяната на обидни народностни имена може да бъде продължен с може би най-известните исторически превъплащения на етносни имена - „гети-готи” и „склави – славяни – словени”, но поради изключителната им важност и за ранната българска история този анализ ще бъде предмет на отделно научно изследване.Сега ще премина към друг от най-драстичните случаи на промяна на обидно народностно име, прозвище или прякор - случая с днешните ни и някогашни западни съседи – сърбите. И както ще се убедите сами – това е станало през същата епоха, в която е извършена и българската трансформация. В основата на изложението е сведение от изключителна важност и за българската история от император Константин Багренородни, „За управлението на империята”, главата „За сърбите и страната, в която те живеят”: „...Сърбите произхождат от некръстените сърби, наречени също и бели, които живеят отвъд Туркия в местността, наричана от тях Боики. Съседна с тях е и Франкия, а също и Велика Хърватия, която е некръстена и се нарича още и „бяла". Там още отначало живеели тези сърби. Двама братя наследили от баща си властта над Сърбия и единият от тях, като взел със себе си половината от народа, прибягнал при ромейския император Ираклий. Императорът, като го приел, му дал място за живеене в солунската тема, именно Сервлия, която оттогава получила това име. Сервли на ромейски език значи роби, поради това и „сервула" на обикновен език се наричат обувките на робите, цервулиани пък — тези, които носят прости и сиромашки обувки. Този прякор получили сърбите, понеже били роби на ромейския император... Когато България била под властта на ромеите, този сръбски княз, който беше прибягнал до (закрилата на) императора, умрял; властта взел по наследство неговият син, след това неговият внук и така — и следващите князе от неговия род. След няколко години от тях произлязъл Войслав, от него Родослав, от него Просигой и от него Властимир. До управлението на Властимир българите живеели в мир със сърбите, обичали се едни други и понеже били съседи и имали обща граница, намирали се в робско подчинение спрямо императорите на ромеите и били облагодетелствани от тях.” Впрочем градчето Сервия все още същестувава под слънцето, бидейки и общински център в недалечните подножия на връх Олимп. Непредубедения читател навярно ще остане поразен от паралелите между вулгари и серви: двете наименования са нарицателни имена, по-скоро прякори и дадени от ромеите; вулгари и серви са поданици на империята и живеят в административно-териториално обособени общности към провинциите, управлявани от длъжностни лица – архонти (вулгария и склавиния/сервлия), назначавани от ромейските императори; вулгари и серви се освобождават от прякорите си по един и същи декоративен начин – буквата/звука „В” в двете наименования преминава в буквата/звука „Б”; трансформацията на народностните им имена става в почти едно и също историческо време – първо са българите, век по-късно - сърбите; трансформациите на имената са предвестник на процеси за окончателно отделяне от Ромейската империя в независими държавни формации – при българите 927 г., при сърбите – 1090 година. Да не забравяме и споменатия вече текст от българския превод на Манасиевата хроника, който изразява официалната позиция на канцеларията на цар Йоан Александър : „Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно.”



Гласувай:
6
1



1. anonimen65 - az viarvam na
18.01 19:03
Petar Dobrev dobre obosnovan v knigata si "Balgarskata istoria kato test za intelegentnost'
цитирай
2. iliyanv - И аз вервам, че с малко повече интелигентност
19.01 06:47
някои екземпляри могат да използват кирилицата за манифестацията на верата си.
цитирай
3. andorey - Малко дългичко, четох по диагонал, ...
19.01 14:45
Малко дългичко, четох по диагонал, но да разбирам че българи идва от латински. Нали правилно съм разбрал? И аз така мисля, написал съм го още в книгата си " Произход на древните българи" 2006 г.
цитирай
4. iliyanv - Да, римския екзоним "вулгари"
19.01 17:06
се променя в автоним "българи".
цитирай
5. andorey - Отново съм аз. По въпроса за княз в ...
20.01 18:26
Отново съм аз. По въпроса за княз в Бога, учудвам се че не си чел това, или може би не си съгласен с него ? :)
https://andorey.blog/history/2012/10/19/na-kakyv-ezik-e-napisana-titlata-kanasiubigi.1011262
цитирай
6. iliyanv - Чел съм го, но го намирам за съвсем изсмукано от пръстите
20.01 19:39
Катакалон Кекавмен (ок. 1020 – 1080) , византийски автор, военен деец и писател, внук на българския болярин при царуването на Самуил - Димитър Полемарх, който очевидно е знаел добре български език. В неговия „Стратегикон”, ГИБИ VII, стр. 12 четем прелюбопитното известие:

Bulgari divitem β ο γ α τ ο ν nuncupant

Българи наричат имотния „богат”

„...Във всичко се застъпвай за нуждаещия се. И наистина богатият е бог за бедния, понеже го облагодетелства. Затова и българите наричат имотния – богат (β ο γ α τ ο ν), което значи богоподобен.”

Това изчерпва дискусията.
цитирай
7. iliyanv - Тъпият блог.бг
20.01 19:40
не приема гръцки букви.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 120732
Постинги: 26
Коментари: 250
Гласове: 179
Архив
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728