Прочетен: 5098 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 25.10.2025 07:18
Постът ми е по повод една реплика на члена на Дискусионна група за възстановяване ранната история на българите с ватиканското име „Йоан Екзарх” в моя миналогодишна тема от тракоманската група. По която, дори и да искам, не мога да реагирам, тъй като миналата година администраторът ме изхвърли от групата за назидание: „Вълчанов разбирам тезата ти, но ми се струва, че рискуваш да ограничаваш понятието “българи“ само до административния контекст на византийската тема “Вулгария/Булгария“. Историята на българите и тяхната идентичност не се свива само до географски и политически граници. Това, че Йоан Цеца нарича пеонците “българи“, може да се интерпретира като признание за по-дълбока етническа и културна връзка, отколкото просто географското разпределение в рамките на византийската империя. Той не спорел с “неграмотниците“ само за териториалния аспект, а за самата същност на идентичността на тези хора, които в исторически план са били част от по-широкото българско общество. Това би означавало, че твърдението му не трябва да се тълкува като ограничено само до византийската административна реалност, а като част от по-широката историческа и етническа контекстуализация на българската идентичност в Средновековието.”
Олеле, контекстуализация на българската идентичност в Средновековието! Взех час при логопед, за да произнеса членоразделно лафът на седмицата „контекстуализация”. По същество обаче.
Ставаше дума за модните във византийското общество анахронизми, използвани през XI-XII век и не само, чрез които мигриращите централноазиатски етнически групи от маджари, печенеги, кумани и узи са наричани във византийските хроники с имена на народи, които са били актуални през късната античност „мизи, гети, даки, савромати, скити”. Това е творчески похват, който смесва в амалгама стари географски и етнически понятия, прехвърлени върху новопристигнали етнически групи. Но водещият контекст е именно географския, както е редно да бъде през този исторически период, а средноазиатските пришълци печенеги, узи и кумани формално се възъприемат от съвременния читател като идентифицирани с късноантично население от географските области Мизия, Дакия и Скития. Макар, че и през късната античност и през ранното средновековие Мизия все си е Мизия, Скития – Скития, и само Дакия е претърпяла промяна заради новите мигранти и е наричана Печенегия, а век по-късно Кумания.
Два примера от писателката Ана Комнина, общоприети за класика в жанра на анахронизмите: „Едно скитско племе (б.м. - печенеги), ограбвано всекидневно от савроматите (б.м. - куманите), напуснало селищата си и слязло към Дунав. Но тъй като трябвало да сключат договор с крайдунавските обитатели, по общо решение влезли в преговори с първенците им Татуш, наричан още Хали, Сестслав и Сача... от тях първият владеел Дристра, а останалите Вичина и други градове. След като сключили с тях договор... те преминали Дунав безопасно, плячкосали околните земи, та дори завладели някои градчета. После, като се успокоили, орели и сеели просо и пшеница”. А това пък е върха на сладоледа: „… Вождовете на даките (б.м. - маджарите) не искали да съблюдават договора, който имали отдавна с ромеите, но вероломно го нарушили (през 1059 г.). Когато това станало известно на савроматите (печенегите), които били наричани мизийци от древните, и те не пожелали да мируват в своите граници (дотогава те населявали земите, които Истър отделя от Ромейската империя), но като се вдигнали всички, прехвърлили се в нашата земя. Причината за тяхното преселване била непримиримата вражда против тях от страна на гетите (б.м. - узите), които били съседни на даките и грабели савроматите. Затова, като издебнали момента, когато Истър замръзнал, те минали по него като по суша... и опустошавали страшно околните градове и земи... Исак отишъл там, където били на лагер, разрушил палатките им и, откарвайки намерената плячка, се върнал като победител... когато се намирал в околността на Ловиц”(ГИБИ, VІІІ, с. 38). Освен всичко останало, тези анахронизми поглаждат по косъма егото на своите автори и ги представят на византийското общество като по-образовани и по-ерудирани, отколкото са в действителност. Маджарите са „даки” защото временно обитавали някогашната антична Дакия, узите – Гетия или Малка Скития, печенегите – антична Мизия.
Ако не можете да разберете анахронизмите с печенеги, узи и кумани, няма да разберете и анахронизмите на Йоан Цеца, Йоан Зонара и много други с „българите” и „българщината”: „Ахил е вулгарин/българин”, „мирмидонците са вулгари/българи”, „панонците са вулгари/българи”, „илирите са вулгари/българи”, „даките са българи”, „мизите са българи”, „склавите са вулгари/българи”. Ако направя паралел с Анна Комнина, някогашните пеонци, панонци, илири, даки и мизи са „вулгари”, защото по времето на автора Йоан Цеца (XII век) това е територията на византийската тема „Вулгария”. Дръжте се на положение. Павел Серафимов - Спароток, спаротоци, сашомошевци, петъргеоргиевци, илианйордановци, гретадимитровки и прочие, които не могат да разберат нещо сравнително елементарно и затлачват публичното пространство с назубрени лозунги, преди всичко са тревожен знак за състоянието на общественото здравеопазване в България.
Какво означават имената „България” и „българи” през късната античност? Нищо. Или нищо и половина. Същестуват само първобразите: „Вулгария” след картата на Йероним от 388 г., а „вулгари”, т.е. римски балкански федерати още по-късно – от хрониките в началото на VI век. До 840 г., когато доказано (от мен) с археологически артефакт възниква първото модифицирано име „българи”, изписано върху камък в надпис от муртаговия син архонта Маламир. Българите са ромейски поданици до края на управлението на Симеон ( 927 г.), след което стават поданици на независимата от Византия базилея на сина му Петър и за кратко (около 2-3 години) на внука му Борис. Макар базилеята на българите да не е назована точно „България”, тя прекратява своето съществуване през 971 г., а българите отново са византийски поданици, каквито са били техните гото-алански предци след 375 г.
Тук става малко по-сложно. Бившите поданици на Петър и Борис – българи , стават ромейски жители на новата административна тема Паристрион (Подунавие). След 971 г., когато е учредена западната византийската тема „Вулгария”, докъм 1196 г., само населението на тази нова тема се нарича „вулгари/българи”. Онези другите, петровите и борисови поданици от Паристрион през това време са наричани мизийци или мизи. В самото начало на XIII век по тези географски ширини обаче се появява гръцкото наименование от последната четвърт на Х век „влахи”. Затова Калойоан е господар на българи и влахи – вулгари/българи са западняците от темата „Вулгария, а влахите са от източната част от петровите мизи - българи. Но след средата на XI век бившите петрови българи са само малка част от общото население, обитаващо Мизия. След 1050 г. в ромейските земи между река Русенски Лом, Черно море, река Дунав и Стара планина бившите петрови българи, т.е. християнското славяноговорящо население е изтласкано от новозаселилите се в Мизия азиатски федерати печенеги и узи. Част от „българите” се премества да живее по-спокойно в предпланинските и планински части на Стара планина, друга част се изселва южно от Стара планина. По данни на археологичесите проучвания, в този четириъгълник на днешна Североизточна България, християнското население се завръща отново едва към края на 15 и началото на 16 век, когато след османската инвазия военно-политическата обстановка в региона се стабилизира и река Дунав отново става за дълго време солидна граница за новите владетели на бившата Ромейска империя. Някогашните печенеги и узи са генетични предшественици на днешните етнически турци в Делиормана и гагаузите в крайморска Добруджа. Турският език, които днес се говори в Делиормана и Добруджа е твърде различен от турския език в останалите райони на България. Разликите са още по-драстични спрямо турския език, който се говори в европейските райони на Турция. В Южна Румъния (през XIII век - Кумания) се намира административната област Телеорман. Диалектен тюркски езиков вариант на популярното топографското наименование Делиорман.
Но да се върна отново към византийската тема „Вулгария” и нейното население, наречено справедливо и естествено вулгари/българи. Абсурд е върху населението на тема „Вулгария” да се транспонира някаква измислена и несъществуваща преди XVI век културна, езикова и духовна българска идентичност. Абсурд е аналогична етническа идентичност да съществува и във всички останали части на Европа. Тази фантасмагория на българските историци, еманация на профанщина и примитивизъм, както вече споменах в началото се дължи основно на безкритичното, но и на удобните за националната пропаганда ватикански ментета за азиатска Стара велика България, кир Кубратос и авантюристичния натюрел на сина му Аспарух. Не може да не е забелязан широко разпространения в медии и социални мрежи парадокс, че в Европа само българите са супер древен народ , а България е една от малкото страни, която е запазила името си в продължение на 1300 години?!? Но освен ватиканските фалшификати, роля за съществуването на този псевдонаучен парадокс изиграва точно тези „български” анахронизми и българските историци, които не могат да решат задача от вида „ 2+х = 4”.
Т.н. българи до времената на Симеон са сбор от различни отвъддунавски народи, избрали да станат римски федерати. Повечето вероятно имат близки по род езици и обичаи, но това съвсем не е достатъчно за формиране на народност. Архонтът Крум побеждава алчния корумпиран прелюбодеец и бисексуален византийски император Никифор I с помощта на съюзници от няколко ромейски склавинии и наемници авари. Най-вероятно след тези събития въпросните авари се заселват в архонтията на Крум. Т.е. процесът на „вулгаризиране” продължава по стария римски многовековен модел до времето на Симеон и дори отвъд него. В едно от знаменитите си писма, константинополския патриарх Николай Мистик без заобикалки заявява на полугръка по манталитет Симеон, несполучливо сполучливия претендент за византийския престол, че сам той има аварски произход.
През третата четвърт на XII век Византия приема поредна нова партида мигранти. С което балансира донякъде етно-религиозната субстанция между печенегите – езичници тангристи и славяноезичните християни. Под натиска на куманите от земите на днешни Украйна и Южна Русия емигрират големи маси славяноезично население, което с византийско благоволение е настанено в Североизточна България. Новите емигранти преосновават населените места с характерни имена Русе, Червен, Красен, Тмутаракан (Тутракан), но се заселват и на много други места в днешни Габровска, Търновска, Ловешка и Видинска области. Подобно преселение е установено и северно от Дунав, във Влашко. Руски колонисти там основават влашки Червен, Русе, Гюргево и няколко селища в района на днешен Калафат. Те дори успяват да издигнат през средата на XIII век свой законен цар – киевчанина Яков Светослав (ок. 1261 - 1275), чиято резиденция е Червен. Яков Светослав е единственият владетел на българи (цар) от всички останали царе на т.н. Второ царство, който няма кумански произход. Кулминация на куманската кръв във вените на българската аристокрация е господаря на българи и влахи Калойоан: сам той с куманско-руски произход, жена му– куманка, главен стратег куманин и армия, съставена основно от кумани. Руската мигрантска вълна вероятно е последната, която добавя нов генетичен и езиков компонент за бъдещото формиране на българската народност. Което реално ще започне в началото на XV век и ще завърши през епохата на Възраждането. Безспорният факт, че ватиканските фалшификати, които целево се заиграват с „българщината” на Климент Охридски и Наум Охридски, късните Кирил и Методий, Дюканжовия списък и легендата за 15-те тивериуполски мъченици са създадени в интервала 1635 – 1680 година, е много солидно допълнително доказателство за моята теза. Впрочем реки от „българщина” текат и от съвременния фалшификат, наречен „Битолски надпис на Йоан Владислав”, създаден през 50-те години на ХХ век от активисти на ВМРО. В няколкото изречения на надписа необичайно за средновековието се срещат три пъти думи за „българщината”: „Йоан самодържец български”, „българи” и „българин родом”. За мен тези думи предварително означаваха категоричен маркер за фалшификат и впоследствие доказах тезата си по безспорен начин.
Заедно с темата Вулгария, имп. Василий II учредява и Охридската архиепископия, като архиепископия на цяла Вулгария/България. Поради което охридския архиепископ се титолова архиепископ на Първа Юстиниана и цяла Вулгария/България. Въпросът на въпросите за 1 милион евро е какво означава „цяла България”? Отговорът отново е елементарен: цялата византийска тема Вулгария. И нищо друго извън нея. А не както бълнуват масово българските историци, днешните спаротоковци и гретадимитровки – цялата бивша Петрова базилея от Черно море до Белград. И това се вижда от пълното съвпадение между териториите на западната ромейска тема Вулгария и грубо очертаните граници на Охридската архиепископия чрез трите грамоти на имп. Василий II. Почти пълно е съвпадението на границите на късноантичната архиепископия Първа Юстиниана и Охридската архиепископия и на цяла Вулгария. Което пък е нов профанизиран повод спаротоковците и гретадимиторвките да пофантазират на по-високо ниво, че видите ли Юстиниан Велики създал някога Юстиниана Прима заради ... българите. След което следва нова порция папагалстване за онзи вече добре известен цитат от антиохийския партирах Теодор Валсамон, който – какво съвпадение! – също като Йоан Цеца живее през XII век: „И Вулгария/България затова се нарича Юстинианова, защото император Юстиниян възвърна под властта на римляните тази страна.”
Нататък става още по-сложно и болезнено различно спрямо стереотипите на официозната ни историография, които вече 150 години са повтаряни до втръсван и от всички звена на образователната ни система. Държавното наименование „Загора”. Точно така, вярна е грешката, не е географска област, а държавно наименование. Пръв го въвежда в политически оборот полукуманина - полуруснак Калойоан в прословутото му няколкогодишно надлъгване с папа Инокентий III. В писмо до папата от 1202 г., Василий, бъдещият римокатолически примас на Калойоановите поданици се представя на Инокентий III като „архиепископ на Загора” и едва след официалното му въздигане от Рим се титолова по модела на Калойоан „търновски архиепископ на цяла България и Влахия”. Запомнете добре последното обстоятелство: България и Влахия са различни територии; България на запад, Влахия на изток. При управлението на цар Йоан Асян II, цар на блъгари и гръци, наименованията „Влахия” и „влахи” изчезват окончателно от пейзажа. За сметка на това в прочутата му Дубровнишка грамота част от неговото царство е назовано „Загоре”. И като че ли Търново се намира именно в Загорето, северно от Балкана.
Българските историци приемат без основания и дори точно обратно на фактите, че „Загора” е синоним на „България”. Уви, двете наименования не са синоними. Йордан Табов цитира писмо на краля на Неаполитанското кралство Карл І Анжуйски до секретарите на Апулия, Капуа, Беневенто, Калабрия и Сицилия, в което се споменават пратеници на Ахея, Сърбия, България, Албания и империята или кралството Загара: “Si processum, temporis aliquos ambassatores seu nuncios de partibus Achaye, Servie, Bulgarie, Albanie aut de Imperio vel de Regno de Sagarach deferentes aliquas litteras …” (Макушев, 1871). Споменаването на България до Сърбия подсказва, че става дума за локация на запад, т.е. подобна локация като бившата византийска тема Вулгария, а Загора се намира на изток. Табов цитира записка, направена на Лионския събор през 1274 г., свикан от папа Григорий Х по предложение на византийския император Михаил Палеолог, гръцките представители от името на императора заявили, че църквите на Сърбия и Загора не били канонични. В записките от Събора (Zurita, 1562), названието „земята Загора” се среща три пъти. От Хрониката на Рамон Мунтанер в изданието (Мунтанер, 1994) на част от Хрониката на Рамон Мунтанер, титлата „император на Загора” се среща неколкократно, например на с. 45, 56, 57, 58; названието „Империята на Загора” е споменато на с. 56. Така според „Хрониката” Загора е название на империя. Решение на Генуезкия съвет за Хазария от 22 март 1316 г.: „Забрана да не се отива в Загора. Съветът на осемте мъдреци, поставени за анадзор на корабоплаването в Черно море и които всичките осем с изключение на един присъстваха и бяха единодушни, след като разгледа онова изложение, направено от някои мъдреци, избрани и упълномощени за това от споменатите осем мъдреци за разследване и уреждане на загубите и щетите, извършени от императора на Загора и неговите поданици или от народа на същия този.” И стигаме до кулминацията на Загора, загорците и загорщината - звучна плесница по физиономията на официозните ни предплатени „учени” пропагандисти – писмото на цар Йоан Александър до дожа на Венеция Андрея Дандало: „ В името на Христа – Амин. 1352, ден 4, октомври в Никопол. Йоан Александър, по Божия милост цар на Загора, на българите и гърците” (Йордан Табов, 2016 „За названията Загора и България през Средновековието”).
Общоизвестно е обстоятелството , че освен ранните българи, в границите на темата Вулгария и Охридската архиепископия живеят ранни сърби, ранни албанци, както и многобройно гръкоезично население. Да не влизам в такива елементарни детайли, като например този, че от учредяването на архиепископията през 1118 г. до края на нейните дни през 1767 г. няма да се открие нито един охридски архиепископ на „цяла България и Първа Юстиниана” от български народен произход. Почти всички са гърци по език, култура и манталитет, възможно е да има някой албанец или сърбин. За 647 години съществуване на Охридската архиепископия и на „Първа Юстиниана и цяла България”, държава на българи е съществувала само през 200 от тях. Само за около 11 от „българските” 200 години, т.е. при управлението на цар Йоан Асен II (1230 -1241), държава на българите формално контролира значителна от територията на Охридската архиепископия.
Един пример за сърцето на средновековната „българщина”, според папагала зубрач Иван Дуйчев и останалите „отличници” по българска история. Седалището на архиепископията „на цяла България” град Охрид. Данните са общодостъпни, но са изложени на едно място в изследването ми за ватиканското историко-агиографско чучело Климент Охридски. Църквата „Мал свети Климент” е построена през XIV век от албанския ктитор и велик жупан Андрей Гропа. Според Чилингиров, църквата „Стар свети Климент” (Ески имарет джамия) е построена през втората половина на XI век от майката на император Алексий Комнин, а според археологическите проучвания на Димче Коцо по-късно е преустроена и изписана със средствата на друг ктитор - някой си кесар Дукас. Църквата „Богородица Перивлепта” е построена в края на XIII век от Прогон Сгур - албанец, велик етериарх и зет на имп. Андроник Палеолог. Археологическата гордост на Охрид „Света София” е възстановена като архиепископска катедрала на Охридската архиепискоия и на цяла България и Първа Юстиниана от малоазийския грък Лъв Пафлагонски. Ктитор на неоткрития до днес на хълма Плаошник манастир „Св. Климент” е албанския крал Карло Топия, който владее Охрид около 1380 година. Във всички средновековни охридски църкви няма установен нито един кирилски или глаголически надпис на славянско наречие преди 18 век. Само аз ли не виждам някакви осезаеми културно-исторически следи от „българщина” или „македонщина” в Охрид или става дума за световен заговор срещу парадоксално ранната контекстуализация на българската идентичност през Средновековието?
Финал с една картинка за осветляване на зазубрената папагалщина „цяла България”. Със син цвят територията на Първа Юстиниана, очертана от мен според указите на имп. Юстиниан и сведенията от епархийски списъци от 900 г.; с червен цвят Охридската архиепископия според трите грамоти на имп. Василий II към 1020 година. И картата на архиепископията в уикипедия от ученолюбивият патриот Димитър Ризов, която показва и менталното състояние на българската историография към 1917 г. и 2025. Sans changement.
Картинката се вижда на този фейсбук-адрес в Дискусионна група за възстановяване ранната история на българите
https://www.facebook.com/groups/1983429198754941/?multi_permalinks=2094718287626031¬if_id=1738997808716752¬if_t=feedback_reaction_generic&ref=notif
Протест на Българския антифашистки съюз ...
Резултатът от четири години война изглеж...
Относно измисления от Васил Златарски печенегски или кумански или какъвто и да е варварски вожд Татуш, наричан и Хали. Забележителен похват и привичка у този българист да подменя имена и факти. Очеизвадно е, че никакъв варварин не би могъл да бъде управител на Дръстър!!! Дори роският кьонинг и хакан Сфендосклав не е бил такъв, а просто се е крил в крепостта, обсаден от имп. Цимисхи. Името е Татеос Халд - катепан и стратег на Доросторум, съгласно молувдовул, намерен в Силистренско и съхраняван в Дъмбъртън Оукс!!! Халдия е византийска тема до Трапезунд!
