Още след превземането на Константинопол от латинските „христоносци” архивите на Източната империя сменят радикално адресната си регистрация: прибрани са на сигурно и топло място в трезорите на Ватикана. Впоследствие и наличностите, които случайно са останали тук-там из бившата Ромейска империя, а и не само в Константинопол, но и в други хранилища на  ценната информация, като Атон например, са повторно „инвентаризирани” и практически към края на XV век цялата най-ценна архивна информация, съдържаща се в светски хроники, летописи, агиографии и синаксари бе под папски контрол. Днес 99% от най-важните извори за ранната българска и европейска история, събрани в поредиците ГИБИ и ЛИБИ са собственост и публикации  на Ватикана или нейни  подставени лица. Монополът върху историческата памет на Европа е може би най-важното условие за успеха на всеки фалшификатор. Като прибавим и тъй важния многовековен опит в създаването на брутални фалшификати, както  и неограничената работна монашеска ръка в стотиците манастири и скрипториуми, разбираме, че всички най-важни предпоставки за успеха на бизнеса с фалшиво минало е под контрола на папата.

Тук ще разгледаме един от многото подправяния на извори -  крайно съмнителен текст на имп. Константин VII Багренородни, лекомислено пренебрегнат от българските историци, въпреки, че засяга радикално българската история. Става дума за известния на мнозина § 42 от „За управлението на империята”, ГИБИ V, стр. 216-217 , в който се споменава  т. н. Черна България: „ ... От Босфора започва устието на  Меотийското езеро, което от всички се нарича море, поради големината му. В това Меотийско море се вливат много и големи реки. От северната му страна се влива Днепър и русите преминават в Черна България, в Хазария и Сирия.”  Говорим за Азовско море, което при хубаво време и добър бинокъл се вижда от Влахернския дворец. Трагикомичното твърдение на добре образования император, че в Азовско море се вливат много и големи реки се конкурира само с онова идиотско описание на „стара велика Вулгария” на Теофан и патр. Никифор, в което се твърди, че Волга и Дон се съединяват и се вливат общо в същото Азовско море. Вижда се обща, близка и тенденциозна  обърканост между Багренородни, Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар, която подсказва общо авторство. В Меотида се влива само една голяма река – Дон, а Днепър няма  допирна точка с морето, при това Багренородни перфектно знае това, след като описва пътя на русите от праговете на Днепър покрай устието на Дунав и чак до Константинопол. Земите около Меотида са стари римски и ромейски владение от векове не представляват тайна за никого. Няма и капка съмнение, че този идиотски текст, който сякаш е писан специално за български историци, не може да е излязъл изпод перото на императора и е късна добавка, направена от  онзи, който държи в касата си съчиненията му. Единствения заподозрян в случая е Ватикана. Всъщност, истинския акцент в   текста е така любимата на днешните татари, чуваши, башкири и тогавашните ватикански мутри -  „Голяма или Волжка Вулгария”. Малко по-късно – в началото на 16 век Черната, всъщност Тъмната Вулгария е префасонирана на Голяма Вулгария (Вилхелм Де Рубрук, Джовани Карпини), а на финала – Стара, че на всичко отгоре  - велика Вулгария, плюс малко добавени екстри като Онгъла, Аспарухчо с туристическа агенция „Византия тур” и тейко му кир Кубратос.

            Всеки, който познава капиталния ми труд за фалшивата Волжка България и псевдоволжките българи („Как бяха измислени волжките българи. Технология и хронология на измамата - https://iliyanv.blog.bg/history/2016/02/01/kak-biaha-izmisleni-voljkite-bylgari-hronologiia-i-tehnologi.1426594 )  знае, че Ибн Фадлан изобщо не споменава такова географско или политическо наименование, а местния туземски вожд и неговите трима колеги  са кротки васали на хазарския хаган и с неговата благословия предоставят хотелски и логистични услуги на минаващите нагоре-надолу по реката търговци, като не забравят чинно да си платят данъка на шефа. Страната на волжките туземци се нарича „страна на сакалибите”, а Болфар е една голя поляна със стотина шатри, ситуирана близо до брега на Волга, където отсядат русите с техните роби и стоки. Фадлан прави пътешествието си през 921, пише пътеписа си арабски през следващата 922, а Багренородни завършва съчиненията си около 950 г., т.е. в същия исторически период и няма в Цариград  да познава съчинението на арабина, за което във Византия узнават чак през XIII век. А дори и да го познават, в него, а и във всички останали сведения, с изключение пак на два ватикански подправени пътеписа (Рубрук и  Карпини), такова животно като Голяма, Малка, Средна, Волжка и проч. Българии няма. Ето как и само по логически път и без техническа експертиза на хартията, на която са експонирани ватиканските ментета се стига до категорично заключение, че Багренородни не е и не може да бъде автор на текста. По същата схема ватиканската фалшификация стара голяма Вулгария по-късно е приложена и спрямо Теофан, патр. Никифор, Анастасий Библиотекар. Менте-сведението на имп. Багренородни е по-семпло, но то има задача само да направи съпорт на основните „извори”.

 

 

 

 

 

 

 

Тук все пак става дума за една от десетките ватикански ментета.

от има-няма десет източника, те продължават ли да са ментета?
Не съм приритал да публикуваш дългичкия ми коментар :).
Много държа обаче да се запознаваш по-обстойно с материалите, преди да пишеш.
Нали си историк :):):)?
Или не си?

Не е нужно да ставаме смешни и да приказваме че някой е подправял неща,от които не му зависят ни ножа,ни хляба нито славата.

Манифестация на празноглавие и нищоговорене. Историята е просто нещо, но не е за прости хора.