Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.02.2022 09:30 - Историческата и агиографска измама „Кирил и Методий” - втора част
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 4566 Коментари: 10 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
              По следите на фантомния брат Методий

В общия сюжетен образ на фалшификата „солунските братя Кирил и Методий”  големия брат определено е по-слабото и недомислено звено. Въпреки солидната на пръв поглед легенда с имената на реалните му двойници – свещеномъченика св. Методий Патарски, победителя над иконоборството св. патриарх Методий Константинополски  и редовия ватикански архиепископ на Панония и Морава  Методий, чиито известности  са му джиросани безусловно, биографията на „солунския брат Методий” е големия провал в сапунената опера, но и ясен маркер, чрез който с микроскоп може да се проследи нейното развитие във времето и пространството. За мен е очевидно, че в първия най-ранен работен вариант брат Методий дори не е съществувал като сюжетен придатък към образа на Константин: във фамозното писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик не се споменава, че Константин има брат; нескопосания  начин да се вмъкне литературно по-възрастния брат  в Пространното житие на Константин като  негов съучастник и асистент  във всичките му херакълски геройства; трагикомичната грешка с името „Метудиус” и оттам плашещото моравските деца име „Страхота - страшния”, коята е изправена едва през 1863 г. по разпореждане на папата; двата противоречиви варианта на място на неговата смърт – първо в Рим (актуален до средата на XVI век), втория -  по необходимост променен по-късно в неустановено място около средното течение на река Дунав, когато търсенето на гробовете на двамата братя, организирано и финансирано в края на XV век от епископа на Оломоуц Станислав Турсон в затрупаната базилика „Сан Клементе” не могло да ги намери; ясно разграничимата периодизация и целевост в развитието на фалшификата – първи етап насочен само към чехи, словаци и поляци (до средата на XVI век) и втори – към българи, сърби и главно московити ( средата на XVI век – втората половина на XVIII век); спецификата на подвизите на солунските братя – в първия период e изтъквана единствено доставно-складовата операция с мощите на папа Климент Римски и християнизиране на Моравия от името на папата, но за финансова сметка на Византия, втори период – благословена от добрия папа нова писменост, от която в Моравия няма следи до средата на XIV век и това е глаголицата, създадена през IV век от Етикус Истрос и докарана в Моравия по заповед на Ватикана, заедно с насилствено „командировани” хърватски католически монаси, както и мазните борби с несъществуващата триезична догма. По всичко личи - мозъчния тръст на площад „Св. Петър” в Рим доста късно е направил преценката, че всъщност брат Методий не е достатъчно осветен медийно и по принципа „По-добре късно, отколкото никога” решава да изправи този пропуск с едно наистина по-просторно и по-бляскаво житие, открито от руския учен богослов Александър Горский през 1843 г., малко преди освобождението на България. Какво трябва да знаем за пространото житие на брат Методий? Мастити руски, съветски, австрийски, чешки, словашки и български учени, чиито списък би изглеждал безкраен във времето и  пространството са установили, че житието „вероятно” е съставено десетина години след идването на методиевите ученици в България, а авторството „предположително” принадлежи, ако не точно на Климент Охридски, то поне на някой от неговите ученици. Това изглежда като виц за милиционери не само заради съдържащите се характерни думи и изрази като „предположително”, „вероятно”, „не може да се докаже със сигурност, нито да се отхвърли”, колкото до обстоятелството, че всичките 14 преписа са открити в Русия и са написани на руски и няма нито един препис на български или  поне от благоприличие на сръбски език. В генерален план то потвърждава основната интересуваща ни констатация – в житието липсват данни за каквато и да е връзка на солунските братя и техните деяния с историята и културата на българи, сърби и руси – т.е. тези, към които би следвало да е насочен втория етап на фалшификата. Фаталната генерална грешка на извършителите е същата – разюзданата употреба на думите „славяни” и „славянски” ( 8 пъти ! ) – доказва категорично, че житието е съставено  не по-рано от началото на XVII век. Всъщност в оригиналния текст думите са „словени” и „словенски”, но  преводача Христо Кодов или по-скоро редакторката – другарката Климентина Иванова („Стара българска литература, т. 4”, 1986 г.) - е решила, може би в чест на XIII конгрес на БКП, да даде своя принос за пославянчването на житието и от там на целокупната българска история. Всъщност за нашето научно изследване и двете думи за абсолютен маркер за фалшификат – в Речника по старобългарски език – т. 2, Институт по български език към БАН от 2009 г. и в електронния вариант на по-новия и прецизен Речник на езика на патриарх Евтимий от 2019 г. липсват съществителни имена „словени” и „славяни”, което е в реда на нещата и показва, че думите са били непознати за нашите предци поне до края на XV век.  Двете думи липсват и в „Толковый словарь живого великорусского языка” на Владимир Дал от  1863-1866 г., съдържащ около 200000 думи, 100000 от които са инкорпорирани от „Словарь церковнославянского и русского языка”, 1847 г. Какво по-ярко доказателство, че автора на житието не може да бъде съвременник на Методий, а е живял след втората половина на XVI век. Това определено е най-пославянчения фалшификат от огромната поредица ментета, а  прекомерната славяно-словенска употреба, освен всичко друго, издава и лошия литературен вкус на измамниците. Но моята идея е да продължа с изследване на „по-дребните” и „по-незначителните” им грешки, за да се види по-добре техния провинциален „професионализъм”, както и наивитета и глупостта на елитните ни „учени”. Друго фундаментално противоречие е нестиковката между точната дата на смъртта (6 април 885 г., истинско чудо е, че не е отбелязан часа на смъртта) на толкова известна персона, както сред обикновения народ, така и сред висшия християнски и държавен клир на Моравия и Панония и непосочване на мястото, където е починал и е бил погребан. От гледна точка на измамниците това е повече от разбираемо поведение, защото обратното би направило фалшификата лесен за разкриване, следователно напълно безсмислен. Очевидно извършителите са си взели поука от архиглупавия компромат за първоначалното сведение за погребването на братята в „Сан Клементе”, разкрит случайно от археологическото издирване на упорития и достатъчно богат епископ на Оломоуц Станислав Турсон в края на XV век. Взетата поука за изправяне на стара грешка е важна насока, че извършителите са от същия „дол дренки”, измислил най-ранните „Италианската легенда” и „Разказа за покръстването на маркоманите”. Друг характерен маркер за ватиканско авторство  е типичния подход за посочване на населено място, топографски обект, епископия или манастир, за  който науката не може да открие летописен извор,  археологическа материална следа или описание на местоположение. В случая става дума за фамозния манастир Полихрон, който е споменат и в Похвалното слово за Кирил и Методий. В Пространото житие на Константин-Кирил същото се случва и с мотаенето на двамата братя в планината Олимп. Извинете, коя именно планина Олимп ? Едната планина с това име се намира в Европа, другата в Азия. Добре, че няма трета в Африка. Този подход вече се е използвал успешно  и при друг доказан от мен ватикански фалшификат, т.н. „Житие на 15 тивериуполски мъченици” (виж „Историческата и агиографска измама „15 тивериуполски мъченици” и българското участие в нея”  https://iliyanv.blog.bg/history/2021/10/15/istoricheskata-i-agiografska-izmama-15-tiveriupolski-mycheni.1784222 ), в чиято основа стои несъществуващия балкански град Тивериупол, несъществуващата Тивериуполска или Струмишка епископия, несъществуващата  Брегалнишка епископия и самия град Брегалница.  Характерния похват води до извод, че извършителите са от  една и съща фалшификаторска школа, още повече, че и двата фалшификата са създадени вероятно по едно и също време – първата половина на XVIII век. Един от най-забавните гафове на фалшификаторите показва определено, че въпреки отличната информационна база (практически почти целия фонд от ранни европейски исторически хроники и летописи e притежание на Римската църква) и неограничения си финансов ресурс, Конгрегацията за пропаганда на вярата (Congregatio de Propaganda Fide) е изпитвала дефицит на специалисти с висока квалификация. Става дума за епизода със срещата на Методий с унгарския крал: „Когато унгарският крал стигна до дунавските земи, пожела да го види.”, а фокуса на нашето внимание са двете издайнически думи „унгарски крал”. Първият унгарски крал Ищван I ( Стефан I) е коронован през 1001 година, 116 тодини след смъртта на по-възрастния солунски брат. Което ме навежда на мисълта, че тази среща би могла да се осъществи единствено в друго неземно измерение. Алтернативната възможност е писача на житието и неговия пряк шеф да са се зачерпили обилно с манастирско питие. В този случай, поне за мен, втората опция определено е много по-реалистична. В хрониките на гръцки език от X и XI век новите европейски заселници  - унгарците - са наричани „турки”, областта в Панония, в която се настаняват около 880-890 година -  „Туркия” (Константин Багренородни , „За управлението на държавата”, Лъв Граматик „Хронография”), а основните им родове са споменати като „кавари” и „магери”; Лъв Дякон ги нарича обобщаващо „скити” или „хуни”. Българското и сръбско наименование на унгарците е „угри”, а земята им „угърска”. Българският влашки княз Мирчо Стари (1355-1418) се титулова в своите грамоти „ в Христа Бога благоверен и христолюбив самодържец Мирчо, велик воевода и господар на всички земи на Угровлахия”, а унгарския крал Зигизмунд в грамота от 14 юли 1418 г. , написана на български език – „Жигмунь, по Божия милост Римски крал и вечен цар на Угърската земя - (Юрий Венелин „Влахо-български или дако-славянски грамоти”, 1840 – стр. 36). Но хрониките на латински език от онова време проясняват ситуацията: Лиудпранд – втора половина на Х век нарича маджарите „Hungarios”, а Ебервин – първа половина 11 век - „Ungariorum”. Вече не можем да имаме и капка съмнение, че авторът на житието не може да има нищо общо с Византия, Русия, България и генерално с Балканския полуостров. Той е човек с латинска култура и образование и в унисон с констатациите на това изследване не може да бъде друг, освен представител на Ватикана, живял след XV-XVI век. Друг абсолютен провал на изпълнителите е многократното използване на думата „цар” (7 пъти). Думата „цар”, е непозната в старобългарския език най-малко до края на XII  век, за разлика от думата „цѣсар҄ь”, от която всъщност произхожда; тя липсва в Речника по староългарски език т. 2, 2009 на Института по български език към БАН, но е налична  в електронния вариант на  по-новия и прецизен Речник на езика на патриарх Евтимий, 2019 –т.е. към втората половина на XIV век. Същото е валидно  и за староруския език – там думата намира практическо използване още по-късно - едва през XVI век.

Пространно житие на Методий или пространна възхвала на Ватикана ?

                Особено интересно обстоятелство в пространното житие на брат Методий е необикновено обемния му увод и въведение, който заема около 30% от цялото съдържание. За сравнение –  в Пространното житие на брат Кирил за това са отделени само няколко изречения. Но не обема е интересен за нашето изследване, а скандалното му съдържание. Още през далечната 1843 г. неговият откривател - доктора по богословие и история проф. А. Горский - намира смелост да признае очевадното – че житието на Методий е писано в „страна, признаваща църковната зависимост от Римския престол”. Той се позовава изключително на обширния увод: „В самото въведение, говорейки за Божиите пратеници, които се появяваха в различни времена за изграждането на Божията църква, житиеписецът, след изброяване на старозаветните патриарси и пророци споменава от новозаветните само  апостолите Павел и Петър. След това, споменавайки вселенските църковни събори, които утвърждават православната вяра, той навсякъде изтъква името на папата, при които те са се състояли, с изключение на Втория вселенски събор. Изреждайки самите събори той стига само до шестия (б.м. 680-681), макар св. Методий и Кирил да са живяли и творили след седмия (б.м. – 787 г., а Методий дори след Осмия събор – 869-870): в тях се отразяват  онези спорове на Запад срещу последния Вселенски събор, според който папа Йоан в писмо до Моравския княз Святополк пише за Символа на вярата, одобрен „на шестте Вселенски събора от Светите отци“. Биографът почти навсякъде нарича папата Апостола (Pater Apostolicus).” (А. Горский, „О Св. Кирилле и Мефодии”, сп. „Московитянин”, 1843). И така, спазвайки пропагандното правило „Истината и само истината, но не цялата” московския богослов-историк е показал закърнели наченки на съвест и от хорски срам  все пак е формулирал видимото и от международната космическа станция – житието е писано в „страна, признаваща църковната зависимост от Рим”, но се е посвенил да посочи по-реалистичната хипотеза – че е писано на самия площад „Св. Петър” във вечния град. Завинаги в света на загадъчното ще остане и простичкия въпрос -  на какво основание възниква предположението му, че такъв богословско-исторически увод може да бъде съставен в страна, току-що предприела първите си крачки към християнството. Историко-богословския увод стига само до Шестия вселенски църковен събор (680-681), което означава буквално, че цялото въведение е взето от друго произведение и е пришито механично  към фалшификата. Както се казва - бързо, смело, сръчно и без излишни разходи.  Другото му твърдение, че житието е писано от съвременник на Методий  оставям без коментар поради неговата карикатурна абсурдност – то е отдалечено от истината с повече от 800 години. Но някои казват, че в Русия мащабите били други – много по-грандиозни и величествени. За руската историческа научна реалност 800 години разлика е дребно заяждане. За разлика от велика Русия картинката в малка слънчева задунайска Болгария е много по-различна. В купищата от глупави по-глупави анализи на житието на брат Методий, които са затлачили българската историография и образование, липсва дори малък намек за срамежливото откровение на д-р А. Горский. Надявам се, че читателя вече се досеща – наистина, българските „учени” не са известни с много високия си праг на интелигентност, но едва ли никой от тях не е забелязал очевидния ватикански произход на пространната сага за брат Методий. Както обикновено, те просто са се снишили тарикатски и с усмимка ни намигат, че не си струва за някакъв си съмнителен брат Методий да си настъпват трудовата книжка и излагат на риск научната кариерка в годините, когато в народната република се изграждаха основите на развитото социалистическо общество.

 До Ватикана и назад

След последната руско-османска война от 1877-78 г. политическата карта на Югоизточна Европа претърпява сериозни промени. Берлинският конгрес ражда независимостта  на две славянски княжества -  Сърбия и Черна гора и формално зависимото от Високата порта Княжество България, което през 1886 г. дръзко присъединява и автономната османска провинция Източна Румелия. Римската църква, която в началото на XVII век легално засилва влиянието си в Османската империя по силата на протекция от Свещената римска империя до степен да учреди няколко архиепископии в балканските й земи  – Софийска, Никополска, Марцианополска, Охридска, Скопска и Призренска, вижда нова възможност за успешна борба  срещу вековния си схизматичен враг – Цариградската патриаршия. Контактите на площад „Св. Петър” в Рим с българите стават по-интензивни около борбите им за църковна независимост от омразната цариградска патриаршия по време на Възраждането и възникването на т.н. униатско движение през 50-60-те години на XIX век. Униатското движение прераства в официална религиозна институция на 2 април 1861 г. с учредяване на  Българска униатска църква, когато в  Сикстинската капела в Рим архимандрит Йосиф Соколски бил ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи. Вероятно това е причината съвета на кардиналите на Конгрегацията на пропагандата на вярата да извади от килера с фалшификатите досието „Кирил и Методий” и да му поизтупа вековния прахоляк. Активирането на безсмъртните агенти Кирил и Методий  започва през 1856 г. по времето на папа Пий IX, а за формален пръв повод през 1859 г.  служи горещата молба на  епископ Йосип Щросмайер до папата да се потърсят мощите на брат Кирил в базиликата „Сан Клементе”.  Идеята възниква в главата на Щройсмайер „спонтанно”, докато се занимавал усърдно със задачата за разрастване на униатскато движение на българите в Османската империя. Хърватин по произход, Щросмайер е известен още със спонсорството му на братя Миладинови (70 000 гроша) за издаването на техния капитален труд „Български народни песни” ( Загреб, 1861). На това място бих желал да припомня на читателите  поетичния израз, че в живота безплатен обяд няма, с изключение на сиренцето в капана за гризачи. Удовлетворявайки „горещата” молба на г-н Щросмайер, папата нарежда да се извършат археологически разкопки в „Сан Клементе”, с които се захваща звездата на италианската християнска археология Джовани де Роси. Всъщност черната изкопчийска  работа е започната и извършена преди това от ирландския доминиканец отец Джоузеф Мълули, който за периода 1857 – 1865 г. заедно с екипа си изчиства от първата ранна базилика общо около 130000 каруци със земна маса и строителни отломки. Разкопките закономерно не откриват мощите на брат Кирил, така както не ги откриват и онези, организирани и финансирани от епископ Станислав Турсон през 80-те години на XV век. А и как ще откриеш нещо, което никога не е съществувало в материалния свят. Мъдри хора с богат житейски опит казват по този повод, че трудно се улява черна котка в тъмна стая, особено когато котката я няма в стаята.  Впрочем за извършените археологическите разкопки през XV век от полския епископ Турсон не може да се открие дори символична информация в популярните справочни източници за базиликата „Сан Клементе”. В случая по-достоверния израз дори би бил, че информацията е била старателно потулена.  Все пак Де Роси открива нещо „важно”, но имагинерно и изпълнено с въздух – предполагаемото място на кириловия гроб. За сметка на очаквания провал с мощите и въображаемия гроб разкопвачите намират грандиозна  „находка” – прочутия в цяла Европа и Тутраканската селищна система стенопис с тържественото посрещане от папа Адриан II на солунските братя с мощите на св. Климент  в Рим, обявен бомбастично за най-ранното изображение на първоучителите на славянските народи. С това проекта „Кирил и Методий” приключва един 5-вековен период, преизпълнен с кухи житийни фалшификати, гъмжащи от обидно примитивни доказателства за ментета. Дошло времето за следващия медиен етап - на визуализация на измамата с образи, историко-археологически артефакти и символика. Междувременно насред новата рекламно-пропагандната кампания кардиналите се усещат, че братята все още не са канонизирани и пропуска е поправен от папата през 1880 г. с единствен мотив за канонизацията -  логистичната операция с мощите на св. Климент Римски (впрочем липсват данни Българската православна църква да е канонизирала някога Кирил и Методий; предположението, че са канонизирани  се крепи на купищата ватикански и московски фалшифакати и голи предположения; това обстоятелство е елементарно доказауемо поради липсата на индивиадуално иконографско изображение преди XIX век и групово – сред петте си ученици „седмочисленици” преди XVIII век ). Освен всичко останало, светия папски престол е трябвало да обясни липсата на гроба и особено на мощите Кирилови. Тук компететния читател би  запитал – а  защо са търсени само гроба и мощите на брат Константин-Кирил? Нима кардиналите са забравили така лесно, че според собствената им ранна версия на фалшификата,  доминиращата до средата на XVI век в Бохемия и Полша,  брат Методий също е бил погребан в Рим? Липсата обаче е обяснена 50 години по-късно  по много прост и ефектен начин –в годините на смут след Великата френската революция,  през 1798 г., по време на т.н.  Първа римска република, мраморната урна с мощите на брат Кирил била пренесена в римската църква „„Chiesa Nuova”, но преди това била отворена в присъствието на граждански нотариус, който констатирал наличието в него на „прах и някоя и друга кост“, след което отново бил запечатана. Година по-късно следите на мощите (т.е. на праха) били загубени окончателно. Което в превод на нормален език означава следното: след построяването на новата базилика в началото на XII век би трябвало гроба на Константин-Кирил да е разкопан (отворен), а мощите – извадени от огромия мраморен саркофаг и положени в мраморната урна в новата базилика. Но ако беше така, оломоуцкия епископ Турсон нямаше да ги търси със скъпи разкопки през XV век; ако беше така нямаше да се играе пиеската с пламенния мерак на епископ Щросмайер да бъдат търсени отново на същото място. Освен това разкопките не са установили дори следа от масивния мраморен саркофаг не само в простраството около олтара, но и в цялата базилика. С други думи тази съшита с бели конци версия е създадена в началото на тридесетте години на ХХ век, когато били обнародвани „автентичните документи, подписани от гражданския нотариус”. С още по-различни думи – новия етап на фалшификата продължавал да се осъществява със същите немарливи действия, наподобяващи пазаруване на слон в магазин за изящен кристал. Какво да се прави - традиция – а традициите трябва да се спазват. Почти век по-късно – през лятото на 1963 г. - префекта на Ватиканската библиотека проф. Бойл открива мощи на св. Кирил в ковчеже с частица от кост и надпис: „Ex ossibus S. Cirilli“ („От костите на св. Кирил“), което се е намирало в домашния параклис на стара аристократична фамилия в градчето Реканати  на адриатическото италианско крайбрежие. Въпросът за „чудодейното” откриване на мощите замъглил другия по-съществен, който никога и не бил зададен на проф. Бойл  – на кой именно св. Кирил принадлежи  костния фрагмент  – на  Йерусалимския или Александрийския? Така или иначе кардиналите поставили  на костицата  етикет и сертификат за оригинален произход „Св. Кирил Солунски” и на 17.11.1963 г. се извършило тържественото й полагане в параклиса на базиликата „Сан Клементе“, когато била отслужена литургия на български език от епископ Кирил Куртев. Най-после сапунената опера „Кирил и Методий”  получила един цялостен и завършен за масова консумация вид. Но да се върнем отново в епохата на българската следосвобожденска действитеност. През 1881 г. неуморния епископ Щросмайер провежда първото честване на Кирил и Методий във вечния град, на което присъства и делегация български католици, водена от архиепископ Нил Изворов. През 1885 г. в базиликата „Сан Клементе” е открит нов параклис, посветен на братята, който е изрисуван от художника Салваторе Нобили, в който и днес се съхранява чудодейната костица от неизвестния покойник. В такава обстановка мнозина биха помислили неправилно, че през втората половина на XIX век Ватикана се е занимавала само с пропаганда и агитация на  солунските братя. Всъщност добре работещата машина за исторически фалшификати е продължавала да работи, макар и не на три смени. В края на XIX век в столицата на ватиканската прапаганда Венеция бил създаден поредния фалшификат, насочен към наивните българи - писмо на арменския пътешественик,  историк (разбирай ватикански разведчик) и член на Конгрегацияга на мхитаристите Минас Бъжишкян.  Писмото-фалшификат на Бъжишкян съдържа сърцераздирателен разказ за празнуването  от българите  на деня на „Сирила и Мефота, които са написали българската азбука” на 22 май 1813 г. в Шумен, извършено в потайна доба, защото „гърците им забранявали” (за подробности - виж изследването ми „Късен ватикански фалшификат за Кирил и Методий на „староарменски” език” - https://iliyanv.blog.bg/history/2013/12/03/kysen-vatikanski-falshifikat-za-kiril-i-metodii-na-staroarme.1214542 ). Новият фалшификат така замаял и без това замаяните  глави на шуменските гражданя, че поради мнимото „първо честване на братята Кирил и Методий в България през май 1813 г.”, специална сесия на общинския съвет от 2000 г. приема  празника на града да бъде 11 май, а най-горещите шуменски патриоти настояват и за справедлива  промяна на учебниците по история, в които за този културоложки подвиг е отредено място на действителния национален първенец Пловдив. В края на XIX век Конгрегацията на пропагандата на вярата въвежда в употреба нов тактически елемент, който образно може да бъде наречен „око до види, ръка да пипне”, с който фокуса на въздействието се насочва към реални физически посещения на българи в Рим и конкретно в базиликата „Сан Клементе”: „Първото документирано официално честване от българите на 24 май в Рим е от 1924 г. Идеята е на проф. Любомир Милетич, председател на БАН и преподавател в Софийския университет, който учредява и „Комитет за уреждане отпразнуването на българския национален празник св. св. Кирил и Методий в Рим“. Тогава е отслужена литургия от архимандрит Симеон, представител на Московска патриаршия в Рим. Празникът е отбелязан изключително тържествено с държавен прием в хотел „Маджестик“ в Рим, където присъства голяма част от италианския политически, дипломатически, културен и образователен елит. През юли и октомври 1925 г. Римокатолическата църква в България организира поклонничество в италианската столица и базиликата „Сан Клементе“, свързано и с юбилейната година. Ръководител на пътуването е новоназначеният апостолически визитатор в България архиеп. Анждело Ронкали, бъдещият папа Йоан XIII. На 12 октомври архиепископ  Ронкали извършва литургия на гроба на св. Кирил и произнася слово за заслугите на св. братя за България и за славянския свят”(свещ. д-р Иван Иванов, „Почитта на българите към св. братя Кирил и Методий в Рим – между вярата и атеизма”).  Двадесетте години на миналия век бележат начало на друг процес - по обгрижване на „занемареното” предполагаемо гробно място на брат Кирил от българската държава.

Пропагандната кампания на Ватикана от втората половина на XIX век очевидно успяла да достигне в кратки срокове до ума и сърцето на българския политически, икономически и църковен елит и започнала да дава плодове. Българите впечатляващо бързо извървели пътя от пълната липса на сведения за живота и делото на Кирил и Методий към 1851 г. до превръщането на солунските братя в основен инструмент на държавната им идеология и пропаганда в началото на XX век. В този контекст бих желал да припомня един от основните фактори за дълговечността на един исторически фалшификат, отбелязан в първата част на това изследване – желанието на измамените да се възползвят максимално от измамата в своя изгода. Нагледна илюстрация на свръхскоростното митологизиране на братята в нашето вече свободно общество  е най-високото  отличие на Царство България, учредено веднага след обявената независимост – ордена „Св. св. равноапостоли Кирил и Методий“ (указ на цар Фердинанд I от 18 май 1909 г., по повод обявяване на независимостта на България (ДВ №104/21.05.1909 г.), а през февруари 1910 г. е утвърден със закон от XIV Обикновено народно събрание). Списъка на малкия брой наградени с висшето българско отличие изглежда прелюбопитно: руския император Николай II, краля на Обединеното Кралство Великобритания Джордж VI, Бенито Мусолини, Херман Гьоринг, Йоаким фон Рибентроп. През 1916 г. правителството и Народното събрание променят името на патриаршеския храм в София  - патрона на храма Александър Невски е изхвърлен временно, а на негово място са инсталирани братя Кирил и Методий. Промяната е провокирана от руската бомбардировка на Варна през есента на 1915 г. и трае до 1920 година. Както е казал сполучливо народа по този повод - „от трън, та на глог”: от карикатурния руски княз-светец, получил грамота за управление от върховния повелител на Златната орда Бату хан до приказните ватикански герои Кирил и Методий, които, подобно на Невски нямат нищо общо с историята и културата на българите. През 20-те години на миналия век в България започва да се обсъжда идеята за означаване на „гроба” на Константин-Кирил в базиликата „Сан Клементе” като специално място. Така през 1929 г. се стига до практическата й реализация – с едни космати гърди напред българите успяват да изпреварят европейската „конкуренция” и първи да монтират в криптата на базиликата възпоменателна мраморна плоча с мозаечна икона на брат Кирил и надпис, който няма нищо общо с историческата   истина: „В памет на българския равноапостол и просветител св. Кирил от българския народ”. За по-голям ефект пред закъснелите  славянски държави надписа е дублиран на латински език.  Макар и много по-късно, отговорът на прецаканото европейско славянство не закъснява – започват да никнат като гъби след ноемврийски дъжд възпоменателни надписи и артефакти от благодарните народи на Черна гора, Сърбия, Македония, Русия, Украйна, Словакия, Чехия, Хърватска. Сред благодарното славянско човечество може да се види дори паметен знак от неславянския град Солун, в качеството му на роден град на световните знаменитости. Вълната от славянски благодарности съдържа безвкусна еклектика от артефакти с различни размери, цвят на материала, текста и мястото на монтажа. В момента гробното място наподобява по-скоро панаирджийска сергия, в центъра на която грее най-ранно поставената българска „благодарност”. В суматохата на надпреварата по масовото поставяне на благодарствени надписи изчезва информационната табела, която коректно е указвала на посетителите, че това все пак е предполагаемо гробно място на св. Кирил. Липсата на такава табела в момента може да се тълкува като допълнително въвеждане в заблуждение. Впрочем по повод гробното място на брат Кирил през 60-те години на миналия век се разгаря пълноформатна  българо-югославска пропагандна война. Белградските „славяни” яростно оспорват с нищо недоказания български произход на солунските братя и на свой ред също така недоказано твърдят, че солунските азбукари били чисти македонци, а Македония е люлката на славянското християнство. Това югопропагандно клише от 1969 г. стои в основата на изказването на големия руски историк и по съвместителство президент на Русия Владимир Путин, че руската азбука е достигнала до Чукотка и Камчатка от „македонската земя”. Тук ще отворя малка скоба, за да посоча една характерна особеност на всички ватикански и московски  фалшификати, свързани пряко или косвено с братята : без изключение те съдържат друга емблематична манипулация в българската история - че българите са се покръстили по времето на несъществуващата историческа персона Борис I  през 865-866 г., т.е. макар и без пряк текст, в тях косвено се внушава, че това е станало докато брат Константин-Кирил Философ е бил все още жив . За съжаление на измамниците, българите на ясен български език са отбелязали в добавка към Ватиканския препис на българския превод на Манасиевата летопис кога е станало тяхното „покръстване”, т.е. приемане на закон или указ за премахване на езическата религия: „При този цар Михаил и неговата майка се покръстиха българите. Оттогава има 511 години” . Ватиканския препис е датиран 1345 г. и с една проста аритметична операция изваждане получаваме долната граница на покръстването – 834 г. и горна – 842,  когато малолетния  Михаил III  формално става и император, а управлява неговата майка Теодора с регентстки съвет. Дори фалшивите жития да бяха верни от първата до последната буква, невъзможно е двамата братя да имат нещо общо с дългия и сложен процес на „покръстването” на българите, още повече, че християни, храмове, богослужебни книги и свои епископии те са имали още в късната античност. Българската пропагандна роля на солунските братя е издигната на нова идеологическа орбита след деветосептемврийския преврат през 1944 година - те стават основен инструмент на тоталитарния режим за „по-активна политика на Народна република България към капиталистическия лагер”. Така интересите на двете страни  - Ватикана и шумкарската политическа върхушка – се срещат във взаимоизгодна сделка.  Културните програми на новата власт стават по-интензивни и способстват за установяне на по-топли отношения на България, както с Ватикана, така и с правителството на Италия. Кулминация на тази пропагандна вълна е посещението на другаря Тодор Живков и първата дама на зрелия социализъм Людмила Живкова в Италия през юни 1975 година. Българската делегация полага венец на „предполагаемия” гроб на св. Кирил в базиликата „Сан Клементе“ , след което Тодор Живков и министъра на въшните работи Петър Младенов са приети от папа Павел VI в частната му библиотека. Тази първа високопоставена демонстрация на общи комунистическо-ватикански интереси отваря вратите за редовни, станали по-късно традиционни срещи на папите с официални делегации от български държавни и партийни величия, образователни фактори и национални звезди на културата, чиято кулминация е тази на папа Франциск с министър-председателя на България негово превъзходителство ген. лейтенант д-р Бойко Борисов през май 2018 година.

Изкушението „Сан Клементе”

                Кой не знае „Сан Клементе”, кой не е слушал за него? Прабългарин ли от Плиска или московски славянин? Моравски ли християнин или сръбски болерин? През 1863 г. светилото на ватиканската християнска археология Джовани Батиста Де Роси публикува сензационното си откритие при разкопките в базиликата – стенопис, посветен на тържественото посрешане на славянските учители в Рим с мощите на св. Климент през 867 година. Според Де Роси, откритието, на което той посвещава първите два броя на списание „Bullettino di archeologia cristiana”, би трябвало „да предизвика нов възглас (на възторг) от страна на славянските народи“, тъй като се касае за „рисунка, която изобразява един факт от живота на техния апостол св. Кирил и неговото идване в Рим при папа Николай І. Става дума за току-що разкритата фреска в нартекса, изобразяваща Кирил и Методий редом с папата (който всъщност би трябвало да е Адриан ІІ, както в следващия брой уточнява самият Де Роси) при пренасянето на мощите на св. Климент от Ватикана в посветената му базилика.Тази фреска и до ден днешен си остава най-старото сигурно изображение на Кирил и Методий, без съмнение датиращо от втората половина на ХІ век.“ (Красимир Станчев, 2019 „Кирил и Методий в Рим и в паметта на Рим”). Днес тази  фреска е  световна знаменитост, която може да се види във всички дигитални справочници, посветени на Кирил, Методий и базиликата „Сан Клементе”, а информацията за нея е публикувана  на всички значими европейски езици. Под стенописа стои добре запазен двуредов надпис на латински, в който дори  неизкушените да познават тънкостите на латинския език могат да разчетат прекрасно думите „Ватикано, Папа Николао, Аромати, Мария Мацелария, Дио”. Този надпис е разчетен и преведен от проф. Богдан Филов като „Тук се пренася от Ватикана при папа Николая с божествени химни, което погреба с благоухания“, а от проф. Васил Пандурски така: „Тук се пренесе от Ватикана със свети химни, при папа Николай, който  погреба с аромати” и „Аз Мария Мацелария - за чест на Бога и за спасение на душата ми”. Според Де Роси в центъра на композицията е изобразена група лица, носещи мощите на Климент Римски, в лявата част пред множество хора, държащи кръстове, хоругви, епископски жезли и кандила  са изобразени брат Константин-Кирил и брат Методий, облечени като „източно православни духовници”, а между тях е ситуиран и самия  папа. Дясната част не е коментирана особено подробно, но поне за нея можем да се доверим на проф. Филов, според който тя изобразява олтарната част на църква.  С единични изключения, това общо описание на сцената е прието за меродавно от целия научен свят, в т.ч. и от българския. Една от скромните научни заслуги на Де Роси е личностната идентификация  на спонсорите на няколкото стенописа в базиликата, а чрез нея и точното им датиране. По този случай ще цитирам Филов, който е предал детайлите кратко, точно и ясно: „В ляво от медалиона виждаме един прав мъж в мирско облекло, чието име, Бено, е написано до него. По-нататък, в ляво, е представена дъщеря му Алтилия и още една възрастна жена, вероятно майката на Бено. В дясно от медалиона намираме жената на Бено, Домна Мария, и син му Климент. На края в дясно, в заградено с рамка четвъртито поле, се намира латински надпис, който гласи: „В името Божие, аз Бено от Рапица накарах да изпишат (тези изображения) от любов към блажения Климент и за изкупление на душата ми“. Личността на Бено от Рапица – името Рапица указва на славянско произхождение – е известна и от други документи, от които се установява, че той е живял към 1080 година и е принадлежал към една позната фамилия от квартала около църквата на св. Климента. От това се вижда, че и самите стенописи, които Бено е накарал да изпишат, догдето още е бил жив, датират от края на XI век. Те са били изписани сигурно след нормандското нашествие в 1084 година, тъй като в противен случай те не биха били така добре запазени.” 

Обаче общото композиционно усещане у непредубедения и независим от партийни концепции и идеологии зрител е доста по-различно -  става дума за погребална процесия в църква за ясно изобразен починал човек, а не тържествено и радостно посрещане по римските улици на нечии мощи (в пространното житие на Константин-Кирил и това на Климент Римски ясно е посочено, че тялото му не е било нетленно, в Херсон „археолога” брат Кирил е намерил костите и черепа на светеца). Две от думите в надписа също навеждат на натрапчивата мисъл, че има нещо гнило във Ватиканската държава. Това на първо време е името на папа Николай I и наименованието  Ватикана – нито едното, нито другото имат връзка с логистиката на мощите Климентови, каквото е тълкуванието на италианския археолог. Знае се прекрасно от „Италианската легенда”, а и от Пространото житие на Константин-Кирил, че солунските братя и мощите на Климент Римски са посрещнати от папа Адриан I. Това тревожно несъотвествие е обяснено от Де Роси с грешка на художника, който се бил заблудил за хода на събитията, тъй като изрисувал стенописа два века по-късно. Обяснението е перфектно в своята детинска наивност и през следващите 150 години към него ще се придържат всички световни научни капацитети, които са писали за Кирил и Методий. В житията на Константин-Кирил не се споменава нищо за Ватикана, а надписа е съвсем категоричен – нещото, каквото и да е – мощи или труп на починал човек се пренася в базиликата, която се намира в центъра на Рим от Ватикана. Освен това „грешката” доказва категорично моята теза, че най-малко два века след смърта на Константин-Кирил не е съществувало негово общо известно житие, защото наличието на житие изключва възможността за грешка на художника, останала незабелязана от епископа,  спонсора – Мария Мацелария и изобщо от християнската общност в Рим. Не е възможно тази грешка да бъде забелязана от някой и да остане непоправена (поправката би могла да се направи за броени минути). Само тази „грешка” би била достатъчна, за да се издаде окончателна присъда над вековните старания на мошениците.

Един от малкото несъгласни с виждането на Де Роси за стенописа е българския археолог и  историк на изкуствата проф. Богдан Филов. През 1937 г. той посещава Рим и отделя значително време лично да изследва горната и долната базилика „Сан Клементе”, както и да се запознае с трудовете на Де Роси,  Мълули и Йосиф Вилперт. Резултата на научното изследване е статията му „Църквата на свети Климента и гроба на свети Кирила в Рим”, публикувана през 1938 г. в списание „Родина”. Мнението на Филоф е категорично и в унисон с това, което може да види всеки независим наблюдател – фреската изобразява погребална церемония, а не носене на нечии мощи: „...В дясно се вижда олтарът на една църква, към която се отправя погребалното шествие. Няколко църковни служители носят ковчега, в който лежи светецът, облечен в епископски одежди, с обикновената тонзура на главата и с кръгъл ореол. На чело на групата, която върви след ковчега, стои папата, с висока корона на главата и с кръгъл ореол. От двете му страни се намират двама духовници с тонзури (б.м. – малка католическа шапчица, пилеулос) на главите, облечени също така в епископски одежди, обаче подробностите на облеклото ни дават право да приемем, че ние имаме работа тук не с католически, но с източно-православни духовници. От двамата духовници само този, който се намира в ляво от папата, има ореол около главата си. Следователно, само той по време на изписването на фреската е бил считан за светец. Обяснителният латински надпис под изображенията гласи: „Тук се пренася от Ватикана при папа Николая с божествени химни (тялото), което погреба с благоухания“. Очевидно е, че сцената представя пренасянето на тялото или по-право на мощите било на св. Климента, било на св. Кирила, и поставянето им в църквата на св. Климента. Колкото се отнася до това, дали сцената представя погребението на св. Климента или на св. Кирила, указания може да ни даде само обяснителният надпис. В него се изтъква изрично, че тялото се пренася от Ватикана. Това нещо важи само за св. Кирила, тъй като тъкмо той, както ще видим по-долу, е бил погребан първоначално във Ватикана, а след това, по молбата на Методия, тялото му е било пренесено в църквата на св. Климента. В такъв случай духовникът с ореол около главата в ляво от папата ще бъде св. Методий, а другият, в дясно от папата, ще бъде някой от другаритe на Методия. Има обаче и учени, които поддържат обяснението, че сцената представя пренасянето на мощите на св. Климента и че, следователно, двамата духовници отстрани на папата са св. Кирил и Методий. Те се позовават главно на обстоятелството, че покойният светец е облечен в епископски одежди, по която причина той не би могъл да бъде св. Кирил. Обаче това обстоятелство няма голямо значение.”

От текста се вижда степента на объркване на нашия знаменит учен: в началото на цитата пише за погребална церемония, а в края допуска, че тялото или по-точно мощите биха могли да бъдат както на св. Климент, так и на св. Кирил, което, ако не друго изглежда потресаващо наивно. Защото в единия случай художника би трябвало да изобрази тяло на починал човек (Кирил), а в другия – костни останки (Климент). И художника е изобразил в центъра на композицията ковчег с тялото на наскоро починал човек със затворени очи и ореол, който показва неговата святост, респективно неговата много висока позиция в църковната ерархия. Ковчега се носи от църковни служители, тялото на покойника е покрито със саван, поради което не се вижда неговото облекло. В дясната част е изобразен друго лице с епископски дрехи, пред който се намира разтворена книга. И така, в заключение проф. Филов приема, че сцената изобразява погребението на Кирил и основание за това намира единствено в наименованието „Ватикана”, т.е. приема, че Кирил е починал във Ватикана и сцената изобразява пренасянето на тялото му в „Сан Клементе”. Мотивите на мастития ни учен, както се казва, са „изсмукани от пръстите”. Никъде в житийните текстове няма и намек, че Кирил е починал там.  Друга негова грешка също е скандално некомпетентна – повтарянето на тезата на Де Роси, че двамата монаси около папата са „източно православни духовници”; според Филов единия с ореола бил Методий, а другия – без ореол - негов ученик. И двамата „източно православни духовници” имат епископско облекло, което изключва единия да е ученик на Кирил и Методий; и двамата носят на главата си пилеулос – характерните малки шапчици на католиците. Освен това мнимия „Методий” е изобразен със сравнително млади черти на лицето и с тъмна коса, макар и с къса побеляла брада, докато мнимия покойник „Кирил” има лице на много възрастен човек; а фактически изображението би трябвало да показва тъкмо обратното. Мнимия „Методий” не би следвало въобще да бъде изобразен с ореол (Филов е бил в неведение, че братята са канонизирани от папата едва през 1880 г.) Двете фигури не биха могли да бъдат познатите ни от житията братя Кирил и Методий, тъй като агиографския източник би трябвало да е водещо начало за „объркалия се” художник.  Сега обаче ще оставя на мира невинния средновековен художник, а ще се фокусирам върху странните „грешки” на проф. Филов. В спомената си статия, макар и за кратко, той се спира върху една сцена, рисувана по същото време и от същия художник на същото място, която е посветена на чудесата с мощите на св. Климент Римски в Черно море. Миниатюра на същата сцена се намира и в Менология на император Василий II и точно там неосноватено е нарочена, че е посветена на намирането на мощите от солунските братя, докато всъщност, тя  изобразява момент от житието н св. Климент Римски -  чудото на спасението на невинно дете от внезапно върналите се води на Черно море. И сам Филов не твърди, че сцената изобразява намирането на мощите, за разлика от фалшивата интерпретация на миниатюрата от Менелогия на Василий II, правена от десетки мастити български историци и изкуствоведи. Ще цитирам отново краткото, но точно и ясно описание и интепретиране от проф. Богдан Филов: „Една от тези фрески, която се намира в преддверието на църквата, на източната му стена, се отнася до чудесата на св. Климента в Херсон. Според една легенда, морето всяка година се отдръпвало от мястото, гдето бил хвърлен св. Климент и гдето бил намерен неговият труп заедно с котвата, на която той бил привързан. На това място бил построен параклис, в който всяка година, при отдръпването на морето, се служела църковна служба в чест на св. Климента. Един ден една вдовица през време на службата оставила детето си заспало до параклиса. Когато морето започнало да приижда, майката, в бързината си да се оттегли, забравила детето си, което било погълнато от водата. На другата година обаче, когато морето пак се отдръпнало, детето било намерено от майка си живо в параклиса. Тази именно легенда е представена във въпросната фреска. Параклисът, около който плават риби и други морски животни, се намира на дъното на морето. В дясно се вижда котвата, за която е бил привързан св. Климент. Майката е представена два пъти: единият път в момента, когато намира детето си, а вторият път, вече успокоена, го държи в ръцетe си. В ляво се вижда града Херсон, от който се задава едно шествие с духовенството на чело, за да вземе участие в ежегодната служба на св. Климента.” Както вече споменах, същият художник е нарисувал две духовни лица начело на шествието, единият от който държи епископски жезъл. Двете духовни лица са нарисувани без характерните католически шапчици -  „пилеулос”. Така същия художник е предал точно духа на легендата, че събитието се е случило в ареала на източната църква – в Таврия, около Херсон, където християните и църковните йерарси не носят върху темето си малки разноцветни шапчици. Което за мен е потвърждение, че „грешката” на проф. Филов не е невинна и породена от прочутата професорска разсеяност.

Статията на Богдан Филов за гроба на Кирил в Рим е абсолютно неизвестна за десетките наши учени, специалисти, дипломанти и докторанти,  които след 1944 г. са се упражнявали в писане на фентъзи съчинения за  фиктивните български национални герои Кирил и Методий. Настина, веднага след деветосептемврийския преврат през 1944 г. творчеството на Филов е неглижирано и премахнато от научен оборот, но преди повече от 30 години проф. Филов бе реабилитиран научно, а малко по-късно и политически. И днес обаче  в Уикипедия все още няма следа за неговото изследване. Информация за статията липсва и в много подробната информационна база НАБИС – Национална академична библиотечно-инфорационна система. Въпреки тенденциозните „грешки”, които всъщност са манифестация на неговата лоялност към българския държавно-пропаганден мит „Кирил и Методий”, за нас статията на Филов представлява  научна ценност. Тя е ценна, защото е първото изследване на  базиликата „Сан Клементе” от български учен, изследвал паметника „in situ”.  Особено ценното в неговото научно изследване е правилната оценка, че стенописа в „Сан Клементе” не изобразява пренасяне на мощи, а погребение на починал човек, както и съвсем коректното описание и интерпретация на другия стенопис с чудото на мощите Климентови за спасяването на малкото дете в Черно море. Днес тези две научно-обосновани тези на проф. Филов биха били толкова неудобни и компрометиращи цялата пропагандна книжнина за Кирил и Методий, че едва ли някой отговорен научен фактор би допуснал в България повторното и въвеждане в научен оборот.

Във връзка с 1100-та годишнина от успението на Константин-Кирил, през 1969 г.  властта изпраща в „Сан Клементе” втората по хронология  научно-пропагандна мисия. Отговорната задача е възложена на  специалиста  по литургика, църковна археология и християнско изкуство проф. Васил Пандурски. Резултатите от командировката са публикувани през 1970 г. в книжното издание „Кирил и Методий в Рим”, с авторски колектив Васил Пандурски и Светлин Босилков. През 1989 г. на бял свят излиза и „труда” на изтъкнатия ни неуспял художник, но пък успял, чрез тесни връзки с шумкарската партокрация изкуствовед проф. Атанас Божков „Изображенията на Кирил и Методий през вековете”. Синекурите длъжности на Божков като съветник в българското посолство в Италия и генерален консул на България в Сан Марино му дават възможността, подобно на Филов и Пандурски, лично да изследва тайните на новата научна дисциплина „кирилометодиевистика”, но амбицията му на национален културтрегер надхвърля тесните рамки на римската базилика и обхваща и изображенията на Кирил и Методий в България, а в случай че вече сте позабравили – такива преди средата на XIX век все още не са установени от науката. Кое е общото и различното в новите „следдеветосептемврийски” изследвания спрямо „старото” на Богдан Филов? Общото е все същото – утвърждаване на измамата, че старата базилика „Сан Клементе” има нещо общо с брат Кирил и брат Методий. Различното е добре отличимо – за разлика от проф. Филов, Пандурски и Божков се придържат абсолютно към тезата на Де Роси от 1863 г. – знаменития стенопис изобрязявал пренасянето на мощите на св. Климент Римски, двамата духовници около папата в предния план с „източно облачение” са Кирил и Методий, художника все така е объркан и сгрешил името на папа Николай I. За разлика от величавото рекламно-пропагандно постижение, общия научен принос на двете изследвания – заедно и поотделно е нулев. Разбира се излагането и профанацията на Атанас Божков са много по-мащабни, тъй като  в унисон с амбицията му да излезе от тесните рамки на „Сан Клементе” е манифестирал елементарната си заблуда, приемайки изображенията  на св. Кирил Александрийски Философ  за балканска иконография на Константин-Кирил; особено карикатурна е грешната му интерпретация на миниатюрата в Менология на Василий II за чудото с мощите на Климент и спасяването на детето в Черно море.

В обобщение подчертавам -  стенописа не изобразява носене на нечии мощи, а погребение на наскоро починал свят човек и този човек, не може да бъде брат Константин-Кирил. И ми се струва, че е редно да предложа контра хипотеза за неговата идентификация. Нямам основание да не приема за меродавно датирането на стенописа от Де Роси – втора половина на XI век – и както споменах вече, това е един от реалните му научни приноси в тази сага. Важна насока за тази идентификация е  надписа, в който са съвършено ясни няколкото, но не всички думи: „Ватикано, Папа Николао, Аромати, Мария Мацелария, Дио”.  Поради използвани съкращения при изписването им,  няколко остават неясни до край, което поражда в прочита на текста елемент на несигурност. Предвид грешните интерепретации на фреската, досега този прочит е изглеждал така: „Тук се пренесе от Ватикана със свети химни ПРИ папа Николай, който  погреба с аромати”. Освен това ясно бе изразена тезата, че художника не е сгрешил името на папата и то трябва да си остане такова, каквото е в надписа. И тук внасям важното уточнение - папа Николай, но не „първи”, а „втори”, който е починал на 27 юли 1061 година и датата на неговата смърт съвпада с датирането на стенописа от Де Роси. И ако от превода на Филов-Пандурски премахнем предлога „при” ще получим правилния текст „Тук се пренесе от Ватикана със свети химни  папа Николай, който се погреба с аромати”. За папа Николай II знаем, че е роден във Флоренция и днес тялото му е положено във флорентинската църква „Св. Репарата”. Но със сигурност папата е починал във Ватикана, където е мястото на всеки римски папа. За съжаление  историята не е съхранила повече данни за неговия последен земен път и най-вероятно първоначално е бил погребан в „Сан Клементе”, а по-късно е препогребан в родния си град.

Бих желал с няколко заключителни изречения да подчертая, че това научно изследване за възникването, развитието му във времето и пространството и финалния завършек на историческия и агиографски фалшификат „Кирил и Методий” потвърждава предварителната ми оценка за него – че е най-значимата, най - дълговечна и най-скандална историческа и агиографска измама в историята на Европа. Сапунената опера за мнимите създатели на „славянската” писменост, разбивачите на „триезичната църковна догматика”,  „откривателите на мощите на папа св. Климент Римски” и съпокровители на Европа, византийските поданици  от Солун  братята  Кирил и Методий, преминали на работа по граждански договор с Римската църква - е мамила и продължава да мами и днес повече от 270 милиона души от Русия, Беларус, Полша, Украйна, Чехия, Словакия, Хърватска, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Северна Македония  и България. Тези милиони заблудени обаче нямат нищо против да бъдат членове на Клуба на измамените - те са я превърнали в своя национална пропагандна докрина и културна емблема. По силата на елементарната логика, несъществуването на историческите личности Константин-Кирил и Методий в материалния свят автоматично доказва фалшификацията на техните мними „ученици” Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, измислени от същите мошеници в средата на XVIII век като „съпорт” на основния фалшификат. По никакъв друг начин не мога да определя стотиците учени, работили по темата „Кирил и Методий” като съзнателни или несъзнателни  съучастници на ватиканските мошеници. Това изследване нямаше да се появи на бял свят, ако не беше пионерската роля на историка Марк Натан, който още през 2010 г. аргументирано доказа кирилометодиевата измама в дискусионни електронни форуми за българска история.





Гласувай:
4



1. barin - Здравей, Илияне. От това, което ...
04.02.2022 10:18
Здравей, Илияне. От това, което чета при теб разбирам, че няма Велиока България, Кубрат, род Дуло, Седемлъчева розета, ВСолжка Българияв. Сега излиза, че няма Кирил и Методий. В трози ред на мисля следва, че няма св. Седмочисленици, защото чии учемници ще са Климент, Наум и другите? Досега само обиждаш мен, Леон, Щапаров, Добродан, Марин Тачков, Трес, Диданов, Панацея и кой ли не. Не си посочил или похвалил никой. Излиза, че си най-добрия историк в блога, но едва ли някой мисли така?
Поздрави!
цитирай
2. harta - Привет barin: "... следва, че няма св. Седмочисленици,
05.02.2022 15:43
защото чии ученици ще са Климент, Наум и другите?
През 2012г. попаднах на публикувани през 2010 г. от Аксиния Джурова и Александра Трифонова предварителни бележки, към неизследван дотогава гръцки ръкопис № 162 - „УСТАВ НА ЗАДРУГИТЕ”, в музея на Сръбската православна църква в Белград.

https://harta.blog/history/2012/05/09/sv-naum-preslavsko-ohridski-knijovnik-ili-chudotvorec-vpregn.951513
цитирай
3. kirk - Освен че 20 пъти повтори откритието
09.02.2022 19:44
Освен че 20 пъти повтори откритието, находката на д-р Божидар Пейчев, че няма никакъв Черноризец Храбър и "За буквите" е лош превод и преработка на част от трактата на Мавър Рабан, не открих нищо приносно твое!!! В първата част ни съобщи, че ще разкритикуваш грубите извращения и компромати, ватиканската измама, която можела да кандидатства за "Генес" - Арменската география Ашхархацуйц, но до момента не срещнах нищо подобно. Този арменски извор няма нищо общо с българите и България, които по време на написването му не са се пръкнали на бял свят!!! Тъпизмите ти ги видяхме още докато беше асистент в СУ, видяхме ти рогата!!! Най-голямата манипулация в Ашхархацуйц е в четвъртата книга, където са представени и описани чисто математематически задачи и решения - идиоте селски!!! Не можа да надскочиш текезесарите, сори!
цитирай
4. iliyanv - Крикорчо, имай малко търпение, мой чиляк
10.02.2022 12:11
Много ме зачуди, Крикорчо, аз познавам доста арменци, ма те все читави, интелигентни хорица. Тепърва ще имаш удоволствието да разбереш, че "арменската" география "Ашхарацуйц" е създадена около средата на 17 век. Но не в радио "Ереван", а във Венеция - столицата на арменската просвета и култура.
цитирай
5. kirk - За теб съм "господин Саймън", пендерчо
11.02.2022 12:20
Пак те питам, дебил нещастен, какво общо има Ашхархацуйц със св.св. Кирил и Методий? Кой я е написал и кога не са твои проблеми! Измамили ни били, ха-ха-ха! Тебе още като малък са те измамили и това е факт – чествал си 24 май, марширувал си…! Ако някой е манипулирал нашия извор, то трябва да ни обясниш и целта му!!! Дългите ти философствания за фалшификатите имат тази слабост - твърдиш че имало фалшификати без цел, ей така за спорта?! А иначе за нас – арменците, хич не ни мисли!!! И не ми пробутвай тъпи сравнения!!! Я, кажи какво прочете там, та поне да разберем дали не бъркаш източниците, защото преди това писа, че ставало дума за История на Армения от Мовсес Хоренаци, после за пътеписите на Минас Пъжишкян, които верно са от 17 век, а сега изведнъж ставало дума за Ашхархацуйц, чуууууууудесааааааа! Ама ти направо вриш и кипиш в арменологистичните теми, а?! Отвсякъде изгонен, сложи си поредния 10-ти измислен ник, но винаги ще те разпозная, нещастнико! Най-успешната ти „нАучна“ статийка е публикуваната прабългарска азбука в Academia, защото няма никакъв придружаващ текст – съвсем ясно и точно!!! Добре, че не си някакъв шеф в БАН, а плаваш негде в Испанско море!!! Иди - потърси на пристанището некой юнга, да те опъне, че да си понаместиш разместени дъски!!!

цитирай
6. iliyanv - Саймън ли си , Гарфънкъл ли си - но не можеш събра 2 + 2
11.02.2022 15:08
Радио Ереван задало въпрос - кое е общото между фалшификата "Кирил и Методий" и фалшификата "Арменска география Ашхарацуйц". Никой не могъл да посочи правилния отговор, дори папагала Саймън: и двата фалшификата са ватикански и създадени по едно и също време - втората половина на 17 век.
цитирай
7. kirk - Опитваш се да заместваш Шести отдел на КДС ли
11.02.2022 21:41
Опитваш се да заместваш Шести отдел на КДС ли? Защото там се сътворяваха тези изгъзици - в повечето случаи недоскалъпени каламбури, а иначе - типични, специфични изрази на ксенофобията и арменофобията ви!!! Източникът не се нарича "Арменска география Ашхарацуйц"- виж там поправи се!!! Не отговори на въпросите, защото нямаш логични отговори и аргументи!!! Да знаеш, че цялата арменска средновековна литература сме я измислили, за да те тормозим, теб и целокупната псевдонация от циганоиди-потурнаци-татароиди!!! СпИциално за вас - лапайте пафките на арменците!!! Даже имаме такъв лаф - българките много обичат нашия чончон и го смучкат как бомбон! В момента слушам Deep Purple - "Slaves and Masters$2014$, познай кои са робите??? Не питам - констатирам!
цитирай
8. iliyanv - Крикорчо, анадолско чадо недоклатено
12.02.2022 08:11
Твоят съплеменник и виден мошеник Патканян твърди, че географията била от Ширакаци, когато станало ясно и на шимпанзето Гарабед от ереванската зоологическа градина, че автора не може да е Хоренаци. Същата хуйня я твърди и другия мошеник и ватикански стипендиант Петър Голийски, който уж превел фалшификата от "староарменски", бхахах.
цитирай
9. kirk - Шимпанзето в ереванската зоологическа градина
13.02.2022 13:28
Шимпанзето в ереванската зоологическа градина по традиция носи името Иван. А има един твой колега по длъжност - роб, отпреди 2000 години, ама чувствително по-умен - Езоп. та той разказва за лисицата и "киселото грозде". Ние сме имали фалшиви литуратурни паметници, ама ги има, а пък вие си нямате нищо чак до 18 век!!!
цитирай
10. iliyanv - Крикорчо, а спри ереванската логорея, че
16.02.2022 07:57
задръсти сървъра на блог.бг Пускам коментари по същество. За тебе правя изключение - нъл си "професор" - и ти имаш нужда да научиш нещо за българската история.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 350950
Постинги: 69
Коментари: 440
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031