Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01 11:31 - Историческата и агиографска измама „Кирил и Методий” - първа част
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 1371 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 03.02 09:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Въведение в бизнеса с исторически фалшификати

Фалшификацията е вид измама, с която се цели въвеждане или поддържане на заблуда у някого с користни подбуди. Тя е съпътствала, съпътства и ще съпътства целия спектър на човешкото битие,  материална и духовна култура.  Най-често срещаната подбуда за извършителя е материален интерес. Създаването и продажбата на фалшива реплика на картина от световно известен художник може да донесе на измамника десетки милиони. Но в някои случаи подбудата е нематериална и не е свързана с получаването на преки финансови облаги. Например научната измама с т.н. „Пилтдаунски човек” е донесла на създателя си – любителя-археолог Чарлз Доусън и неговите партньори  -  само  престиж, медийно внимание и известност в обществото. Най-общо казано фалшификатите могат да бъдат класифицирани в две основни групи: цялостно  създадени от автора си и такива, за които са използвани други оригинални предмети, към които са добавени допълнително изкуствени елементи. От първия тип са спортни обувки или парфюм на световно известен производител, произведени в гараж или малка провинциална манифактура,  с които нечестно се преодолява конкуренцията на пазара без допълнителни разходи за реклама и дистрибуция. Нарисуването на картина чрез имитация на стила и художествените похвати на известен художник, която никога преди това той не е нарисувал през живота си също е пример за цялостно създаден фалшификат. Но за по-голяма убедителност извършителя  би могъл да използва стара оригинална дървена рамка от епохата, в която и живял имитирания автор. За  „Пилтдаунския” фалшификат авторът е използвал оригинален череп на съвременен човек от античността, към който е добавил челюст от орангутан и зъб от шимпанзе, изкуствено състарени с калиев перманганат. Всъщност и трите съставни елемента на фалшификата са истински, но не и крайния „продукт”. В областта на историографията  и агиографията известното  „Житие на 15-те тивериуполски мъченици” е изцяло създаден фашификат, докато прочутото Асеманиево глаголическо евангелие е създадено чрез използване на оригинално старо глаголическо евангелие, към което са добавени фалшиви допълнения във втората му  синаксарна част. Според още един класификационен признак, фалшификатите могат да се групират в още две групи: самостоятелно съществуващи фалшиви произведения, несвързани с други съпътстващи ги фалшификати и такива, които са тематично свързани с множество други спомагателни и допълващи, които правят основния/основните да изглеждат по-убедителни и достоверни. Известната ватиканска измама „Константинов дар” е самостоятелен фалшификат, несвързан с други поддържащи го, докато „Житие на 15-те тивериуполски мъченици” е в група с множество пъддържащи го – например „Асеманиевото глаголическо евенгелие”, „Дюканжовия списък” и още поне половин дузина други.

„Полезния” живот на един фалшификат зависи от един определящ комплексен фактор: комбинацията от интелигентността и ерудицията на двете страни в процеса – на  автора и „ползвателя” на фалшификата и съотношението между  тях;  колкото е по-висока  при автора и по-ниска при ползвателя, толкова по-дълъг е полезния живот на измамата. Друг важен фактор  е  развитието на науката и технологиите. Днес е много по-трудно да се създаде качествен (и скъп) фалшификат в сравнение със Средновековието, тъй като обществото разполага с много по-големи научни и технологични възможности за неговото разкриване и разобличаване. Затова много официални институции, които се реални ползватели на даден фалшификат просто не допускат извършването на високотехнологични изследвания, които могат потенциално да разкрият измамата. Известен е скандалния случай, когато съоръжения с модерна магнитометрична апаратура екип на германския археолог Йоахим Хенинг е допуснат да прави изследвания на територията на външния град на Плиска, но без право да изследва крепостта (цитаделата), той като може да разкрие измамата с „прабългарския” характер на Плиска. Същото е направено с друга българска историческа измама за т.н. аул на хан Омуртаг при с. Хан Крум – екипа  е допуснат да прави изследвания на защитеното селище, но не и на цитаделата или близкия до нея терен, отстоящ на не по-малко от 50 м до нея. Историята се случва за трети път, когато Хенинг проучва т.н. „прабългарски  аул” при Кабиюк – първата година германския археолог разкрива антични строителни структури, които опровергават измамата за прабългарския характер на „аула” и след оказан натиск на Рашо Рашев договорът му с БАН е прекратен скоропостижно. Лично аз съм убеден, че създаването на  идеален, неразкриваем фалшификат е невъзможно, тъй като е невъзможно да има безкрайно гениален извършител. Струва ми се, че един от печалните рекорди за най-примитивен и глупав исторически фалшификат в Европа принадлежи на българския „гений” – т.н. дарствена „Калиманова грамота” от 1192 г., създадена през 16-ти век в Зографския манастир,  в която присъстват турцизми като „махала”, „дюкян” и „чаршия”. Очевидно е, че „Калимановата грамота” реално може да заблуди само дете под 14-годишна възраст. „Калимановата грамота” обаче изглежда като шедьовър на фалшификаторското изкуство в сравнение със скандално известния ватикански фалшификат „О писменехь” или „За буквите” от Черноризец Храбър, за който са изписани цели влакови композиции с публикации от десетки български „учени” – Васил Киселков, Кую Куев, Донка Петканова, Трендафил Кръстанов, Климентина Иванова, Христо Трендафилов, Цанко Цанев, Нина Шойлева, Евгени Зашев и много др. Освен десетината други дразнещи исторически, лексикални и граматически несъотвествия в открития за науката извор през 1824 г.,  фалшификаторът е използвал руската дума от втората половина на XVI век „букварь”, която навлиза в българския език едва в началото на XIX век (Рибен буквар, 1824 г.); същия абсурд би бил, ако  някой от изброените по-горе мастити културтрегери не забележи употребата на думата “компютър” в документ  от XVI век; с името на фалшивия автор „Черноризец Храбър” са се накичили десетина български основни и средни училища и дори един университет; заглавие „За буквите” носят редица електронни и печатни издания – например  известния кирило-методиев вестник, издаван от Университета на библиотекознание и информационни техноогии (УБИТ) и  на Съюза на българските журналисти; най-общо словосъчетанието „за буквите – о писменехь” днес се е утвърдило като запазена марка за българската просвета и култура. „Лъжеисидоровите декреталии” е ватикански фалшификат от средата на IX век, който може да кандидатства за челно място в класацията на „Гинес” за най-обемист (на килограм) исторически фалшификат – представлява сборник, съдържащ 60 папски писма от Климент I Римски (90-99?) до папа Милтиад (311-314), всички без изключение фалшиви; галска преработка на един испански сборник за решения на събори и 48 папски декрета от времето на папа Силвестър I (314-335) до папа Григорий I (590-604) – т.е. 108 отделни фалшификата, събрани в един том. Документите, влизащи в състава на сборника, утвърждават върховната власт на папата и неговата независимост от светската власт. Според тях папата като приемник на Св. апостол Петър има пълната власт над църквата. Той е неподвластен на светската власт, а висшата законодателна и съдебна власт на църквата принадлежи не на Съборите или на митрополитите, а единствено на папите. Декреталиите утвърждават и че папата е освободен от отговорност пред хората. Сборника съдържа и документ, който препраща към друг мега-фалшификат -  „Константинов дар”. Ватиканската измама с т.н. „Арменска география Ашхарацуйц” на Мовсес Хоренаци може напълно аргументирано да кандидатства за вписване в книгата на „Гинес” като най-упорито и дълго коригиран  фалшификат в Европа – от времето на първото издание през 1683 г. до последното 1881 г. авторите го преиздават 3 пъти и „чудодейно” намират общо 6 -7 нови преписи, като всеки път след аргументирана критика на специалисти  отстраняват грубите извращения , за да допуснат съвсем нови компромати в текста. Черешката на тортата  обаче е невярното и подвеждащо твърдение на българския преводач от „староарменски” Петър Голийски, че автор на книгата, написана на френски език, не е Мовсес Хоренаци, а Анания Ширакаци – нещо, което самите ватикански издатели не смеят да изтъкнат. „Пилтдаунската” научна измама е просъществувала едва 50 години. Грамотата „Константинов дар” (Constitutum Donatio Constantini or Constitutum domini Constantini imperatoris) е била актуална  повече от 700 г., но за неговото разкриване не са използвани високотехнологични лаборатории; просто един ден до него получил достъп ерудита по латински език Лоренцо Вала, който установил, че използвания език не би могъл да бъде от времето на Константин Велики; заловените измамници отричали яростно аферата в продължение на 150 г. и едва в началото на XVII век кардинал Цезар Бароний официално признава фалшификацията ; „Лъжеисидоровите декреталии” били актуални 600 г., между другото те са разкрити и публично критикувани около средата на XV век от германския хуманист Николай Кузански -  почти по същото време, когато Лоренцо Вала  разкрива мошеничеството на „Константиновия дар”; ватиканския фалшификат „ житие на 15-те тивериуполски мъченици” – 280 г. и официално продължава да е; създадения с фалшифицирани хроники ватикански мит, че българите са дошли в Европа от района на  река Волга, откъдето носят и името си  - повече от 300 г. , но тъй като формално и официално и до днес той все още не е разобличен със специална научна публикация -  повече от 420 години.  Сега обаче ни предстои да анализираме и осветлим начина на създаване, авторството, дистрибуция и цел в европейското общество на един от най-мащабните, най-значими, най - дълговечни (570 г.), следователно и най-скандални исторически и агиогафски измами в историята на Европа – за мнимите създатели на „славянската” писменост, разбивачите на „триезичната църковна догматика”,  откривателите на мощите на папа св. Климент Римски и съпокровители на Европа –  византийски поданици  от Солун  братята  Кирил и Методий. За разлика от посочените преди това примери, тази измама продължава да стои жива и непокътната в момента, да се репродуцира в още по-голям мащаб пред очите на целия свят. В края на изследването читателят ще се убеди, че ще се появят нови претенденти за оглавяване класацията на „Гинес” за световни топ-фалшификати в няколко нови категории.

За успешното съществуване на този мит през вековете са определящи няколко фактора. Първият – огромния брой единични фалшификати, системно свързани помежду си в продължение на голям времеви диапазон (над 500 години), създадени на множество езици: латински, италиански, гръцки, старобългарски, руски („църковнославянски”) и дори арменски.  Пълното обобщаване, класифициране, датиране и установяване на връзки и зависимости между отделните документи е изключително трудна задача дори за специалисти, които са посветили цялата си  професионална научна кариера само на тази тема. Никак не е случайно възникването през последните години на едно специализирано научно изследване, в което чрез схеми и диаграми се прави опит за решаване на този колосален проблем и неговата визуализация (Бойка Мирчева, 2018 „Славянските извори за Кирил и Методий и техните ученици – хронология, връзки, зависимости”). Вторият е необикновената прозорливост или по-скоро хитрост на извършителите при измислянето на имената и прозвищата на главните действащи лица в схемата на фалшификата за солунските братя плюс техните трима ученици: Константин, Философ, Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава. Името „Константин” е свързано с император Констатин Велики и  значението, което е имал за средновековните балкански жители,  в случая най-вече за българите и сърбите. Именно българите са го посочили като основател и съзидател на тяхното битие в Римската империя чрез чл. 1 от техния уникален и без аналог във византийското право  Закон за съдене на хората: „Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Затова и свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в което се вършат езически треби или клетви, да се отдаде на божия храм с всичкия си имот.”  Изображенията  на св. Константин и майка му св. Елена са изписани в огромен брой християнски храмове – по скоро много трудно ще намерите стар храм от XIV - XVII век без такова; някои от тях, особено в по-големите градове, носят и техните имена; църквата чества двамата на 21 май, съвсем близо до популярната дата и официален български празник на Кирил и Методий – 24 май; иконографски Константин и Елена имат близък визиуален паралел с тандема Кирил и Методий. За мнозина може да изглежда необикновено, но името „Константин” пасва добре и с името на известния средновековен български книжовник и  историк Константин Костенечки, наричан точно Константин Философ. С името „Кирил” са свързани двама  популярни светци на християнската църква – св. Кирил Александрийски и св. Кирил Йерусалимски. Особено известен и тачен е св. Кирил Александрийски – един от отците на християнството, богослов от висок ранг и тълкувател на Светото писание. Трудно е да се намери храм в България, в който липсва негова икона . Винаги е изографисван  съвместно с други велики отци на църквата като патриарх Герман, Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Богослов и  Атанасий Александрийски в олтарната апсида на храмовете. Иконографията му е характерна и трудно може да се сбърка – облечен е с епископски дрехи и шапка с множество кръстове върху тях (полиставрион); поради това, че е богослов и тълкувател на Светото писание е изписван при много изображения с допълнителното си  прозивище „Философ” (какво невероятно на пръв поглед „съвпадение” с Константин-Кирил Философ ?!?), а имаме и иконографски прецеденти – например в църквата на Мисловщичкия манастир (XV век ) е изографисан с пълен пояснителен текст -  св. Кирил Философ Александрийски  ; публиката ще го познае и по това, че никога до него не е изобразен „солунския брат Методий”; при тези невероятни на пръв поглед съвпадения, които позволяват преплитания на двете лица – св. Кирил Александрийски и „солунския брат” Кирил   е съвсем естествено масово да се бъркат както от изследователи, така  и от широката публика; бях поразен да науча, че дори проф. Асен Чилингиров – медиевист и изкуствовед от европейски мащаб е объркал иконата на св. Кирил Александрийски с тази на „солунския брат” Кирил от известната църква в с. Беренде (Асен Чилингиров, „Църквата „Св. Герман” до Преспанското езеро”, Берлин 2001, стр. 219) . Името „Методий” е една от най-сполучливите находки на фалшификаторите и  е  целенасочено избрано най-вече заради един ватикански архиепископ на Панония с име Методий, живял по времето на „солунския брат” Методий, който останал известен в историческите хроники  с дребни простъпки спрямо Римската църква, защото се опитал  да „модернизира” църковното служение, малко различаващо се от официалната догма и освен това да го води на езика на туземците; Методий бил извикан за обяснение в Рим, където недоразуменията били изгладени,  след което се върнал и продължил да изпълнява служебните си задължения по стрикни правила – божествените служби само на латински или гръцки, а на езика на склавите – само проповеди и беседи с енориашите. Този служител на Ватикана, назначен естествено от законния си работодател – папата, няма нищо общо със „солунския брат” Методий, който е верен поданик на византийския император, какъвто е и по-малкия му гениален брат Константин. Именно византийският император назначава на висша административна длъжност солунския брат Методий и той започва трудовата си кариера като архонт в една от крайсолунските склавинии, ако можем, макар и трудно, да повярваме на Пространното му житие, намерено по чудодеен начин от руския учен богослов  А. В. Горски през далечната 1843 г., малко преди освобождението на България; втората му официална месторабота също е осигурена от стария му работодател императора – брат Методий сменя висшата мениджърска длъжност за малко по-спокойна и усамотена службица – приема да стане игумен, т.е. управител на манастира с неизвестна локация Полихрон. Всъщност данните от житието му са категорични – той е само скромен помощник и бледа сянка на къпещия се в слава брат-вундеркинд Константин; Методий няма богословско образование и практика и е категорично невъзможно да заеме висша йерархическа позиция в църквата, независимо Констатинополска или Римска; единствената връзка между двамата Методиевци е съзнателно търсеното съвпадение в имената, с което биографията на ватиканския Методий е джиросана върху солунския. Друго значимо дублиране е свързно с името на важен християнски свещеномъченик – Св. Методий Патарски, който оказва се, бил доста популярен през средновековието на Балканския полуостров. И често е бъркан от безкритичните учени именно със  солунския „брат Методий”. Един конкретен пример – дълго се е смятало, че в църквата „Св. Архангел Михаил и Гавриил“ (1720–1725) в Мосхопол има допоясно изображение на св. Методий „Солунски”, но известния австрийски историк и балканист Максимилиан Пейфус отхвърля тезата с твърдението, че изображението всъщност е на св. Методий Патарски (Ралица Русева, 2012 „Композицията на светите Седмочисленици в паметниците от ХVІІІ-ХІХ век н територията на съвременна Албния” ). Но като че ли  най-важния „дубльор” с името Методий  е  константинополския патриарх Методий (843-847), който завинаги приключва с епохата на иконоборството, възстановява иконопочитането и затова се радва на огромна почит и популярност сред християните не само на Балканите, но и в цяла Европа. А относно съвместното представяне на двама светци с имената „Кирил и Методий”, но не „солунските братя”, също разполагаме с иконографски пример - в олтара на Долнобешовишката църква (първа половина на XVI век) са представени св. Кирил Александрийски и св. Методий патриарх Константинополски, а автора на тази теза - проф. Димо Чешмеджиев  - се позовава на много други случаи, при които Методий Константинополски е изписан в т.н. Поклонение на жертвата /Мелизмос ( Цвета Кунева,  „Стенописите в Долнобешовишкия манастир „Св. Архангел Михаил”, Проблеми на изкуството, бр. 2 / 2015). И на края ще спомена и последните двама „ученика-седмочисленици” с известни „дубльори” – Сава може да се асоциира с популярния балкански светец св. Сава Сръбски, както и св. Сава архиепископ Серски, въпреки че набедения Сава Седмочисленик дори не е знаел къде се намира Балканския полуостров ; Наум се покрива с популярния  старозаветен св. пророк Наум, акад. Иван Снегаров разказва поучително, как френския изследовател и историк Франсоа Пуквил направил грешка точно в Охрид, като неправилно идентифицирал св. пророк Наум със „седмочисленика” Наум Охридски („История на Охридската архиепископия”, стр. 426). Единствените „ученици – седмочисленици” без известни съименници са Ангеларий Охридски – който според сценария от житието на Климент умира в неназованата българска столица, без да е имал възможността дори да разбере къде се намира град Охрид и да оправдае по-някакъв начин прозвището си „Охридски. Горазд пък, който предава Богу дух някъде в Моравия или Панония няма каквато и да била връзка с Балканите или България, което не е сериозна  пречка изтъкнатия ни специалист по свети мощи Божидар Димитров да „открие” през 2012 г.  тленните му останки в албанския град Берат. Кой казва, че чудесата са се случвали само в далечното минало на човечеството? Третият фактор е уникален историографски парадокс, наблюдаван и при други знакови историческо-агиографски фалшификати – макар и създаден от ватикански измамници, той е защитаван агресивно от български, югославски, северномакедонски, руски, чешки и словашки историци, поради желанието на всяка страна да се възползва максимално от него по свой собствен начин и в конкуренция с останалите „ползватели”; да не говорим, че българи и северномакедонци са превърнали митологията за Кирил и Методий в свой основен културно-исторически и държавно-пропаганден приоритет. Подобно поведение на „измамените” вече бе установено в друго мое изследване за фалшификата „Житие н 15-те тивериуполски мъченици”. Този психологически феномен – „кирилометодиев синдром”, донякъде наподобяващ т.н. „Стокхолмски синдром” на жертвите на криминални престъпления спрямо престъпника, кара измамените не само да възприемат стотиците противоречия в документите за солунските изобретатели  безкритично и безпаметно наивно, но и да търсят начини да ги обясняват по детински с глупави предположения, че противоречията се дължат вероятно на други недостигнали до нас и  загубени за историята извори. Без  „кирилометодиевия синдром” никой сериозен изследовател в света не би могъл да приеме този груб и примитивен фалшификат за историческа правда.  На пръв поглед изглежда невероятно, но е факт  -  заради безкритично възприетия фалшификат е създаден цял нов научен раздел  „кирилометодиевистика”  ( обособен дял от славистиката и нова интердисциплинарна научна област), което представлява международен културен феномен, по повод на който се организират редовни  научни конференции, симпозиуми и други подобни събития  с регионален и международен обхват. Шест държави – България, Северна Македония, Чехия, Словакия, Беларус  и Русия честват деня на Кирил и Методий като официален празник или ден на писмеността.За етническата принадлежност на фиктивните лица Кирил и Методий от десетилетия се водят спорове между българи и северномакедонци. Масло в огъня преди няколко години наля дори руския президент Владимир Путин, който взе страна в спора, заявявайки глупаво, че славянската азбука е дошла в Русия именно от македонските земи. Метафорично казано, ситуацията с многобройните извори за Кирил и Методий, създадени в продължение на повече от  500 години, напомня училищна черна дъска, върху която са останали неизтрити текстове от часове по различни предмети  и въз основа на запазения текст някои отсъствал ученик  да се опитва да  познае какви учебни предмети и кои теми са били изучавани през този учебен ден. Предполагам най-добре би било, ако ученика просто изтрие написанато на черната дъска и потърси друг път за решаване на задачата. Точно това ще направим и ние.

Началото - пренасянето на мощите на папа св.Климент в Рим

Започвайки с добре почистена учебна дъска, трябва да разгледаме първият по хронология на възникване , но първостепенен по важност артефакт. В науката е известен съкратено като „Италианската легенда”, но ние ще използваме пълното му заглавие „Пренасяне мощите на папа Климент” (ЛИБИ, т.2, стр. 294 - 302), а то е показателно за есенцията на  неговото съдържание. Основното събитие в неговите само 7 страници е пренасяне на мощите на папа Климент от Константин - специалния емисар на византийския император  Михаил III, а останалите събития имат фонов характер. Накратко за основните акценти на разказа:  Константин от Солун  има  знатен произход, надарен с чудни интелектуални, най-вече езикови дарби от най-ранна възраст, поради което получава прозвището „философа”; той е изпратен в столицата за обучение и приема свещенически сан. Поради изключителните си качества става висш служител на императора за специални поръчения и заминава на първата си мисия зад граница, за да просвети хазарския народ за истинската вяра. Пътят му започва в таврическия (кримски) град Херсон, но по божие внушение  решава първо да открие загубените мощи на  папа Климент Римски. След като по свръхестествен начин узнава местонахождението на Климентовите мощи, с група местни християни Константин стига с кораб до малък остров, където започват да копаят на върха на хълм и скоро намират мощите на светеца-мъченик. Веднага след успешната археологическа акция, Константин тръгва  да изпълнява основната си задача – в конкуренция срещу юдеи и мюсюлмани да привлече хазарите към христовата вяра. Отново постига планирания успех и вкарва множество хазари в правия път, поради което те изпращат до императора топло благодарствено писмо. Връща  се в Херсон, взима  мощите на св. Климент Римски и се прибира с тях в Константинопол. В столицата имал време само да си разопакова куфарите и веднага тръгва на нова мисия. Благодарение на тогавашните средства за масова комуникация, моравския княз Сватоплук научава за подвига му сред хазарите и иска от император Михаил същата услуга за своя народ, който наскоро скъсал с идолопоклоничеството и решил да поеме по благодатния път на христовата вяра. Благодарение на свръхестествените си дарби, Константин, който никога  през живота си не бил виждал жив моравски жител, превежда Евангелието на моравски език и тръгва за далечната централноевропейска страна. Този път Константин взима за помощник своя брат Методий, но незнайно защо взима и мощите на папа Климент, може би за да предложи допълнителен духовен бонус на бъдещите новопокръстени моравци. Когато стигат в Моравия братята започват да уреждат църковната служба и да учат децата на четмо и писмо. Така неусетно минават  4 години и половина. Междувременно информация за славната им мисионерска дейност достига и до Рим и те изненадващо получават апостолическа покана от папа Николай I за официално приятелско посещение до вечния град. Братята приемат с радост и задоволство височайшата покана и тръгват  в спешен порядък с неколцина свои ученици-отличници.  След няколко дни пристигат в Рим, за да бъдат посрещнати от новия папа Адриан II, който пък незнайно как научил, че освен неколцината ученици с братята пътуват и мощите на св. Климент. Посрещнати са тържествено с целия клир и римския народ. Брат Методий, който също като брат Константин е византийски поданик, бива посветен за римски епископ, а неколцината моравски ученици - за римски свещеници и дякони. Не след дълго Константин се разболява и разбира, че наближава края на земния му живот, поради което  иска от папа Адриан II разрешение да приеме ново име, защото получил свише откровение за това. Папата бързо урежда гражданските формалности  и петдесет дни преди кончината си Константин се трансформира в Кирил. Разказа завършва с това, че новоименувания Кирил бива погребан с почести  и мраморен ковчег в престижната  базилика на името на блажения Климент – и по-точно в дясната част на олтара. В обобщението за „Италианската легенда” мога да отбележа следните най-важни акценти: първо, основния момент е тясно свързан със заглавието – мощите на св. Климент след сложно и дълго пътуване по суша и море с маршрут Херсон – Константинопол – Моравия – Рим стават законно притежание на светия Римски престол, а разходите по скъпия трансфер остават за сметка на прецакания Цариград; както ще видим нататък в изследването, мощите на св. Климент Римски действително са занесени в Рим – но точно 100 години по-късно и са пристигнали там не от Константинопол, а от българската столица Велики Преслав;  приносителите не са фиктивните солунски братя Кирил и Методий , а замонашения бивш български цар Петър, син на ромейския базилевс Симеон. Така 400 години след реалното пренасяне на мощите от монаха и бивш български цар Петър в Рим фалшификаторите променили драстично версията до степен, че мнимите им доставчици вече не бил българския монах и бивш цар Петър син Симеонов, а законни представители на Ватикана, екс византийските поданици Константин-Кирил и Методий.   Второ, категорично липсва сведение за създаване на някаква нова склавска писменост – благодарение на паранормалните си филоложки способности Константин само превел Евангелието на езика на склавите, без да се уточнява, каква писменост (азбука) е ползвал – гръцка, латинска, скитска на Етик Истрос,  маркоманска или друга, които са се ползвали по това време най-естествено в Европа, за което ни уведомява известното съчинение на Майнцкия архиепископ Храбанус Маурос „За изобретяването на буквите”; категорично липсва сведение, че папа Адриан II освещава, благославя или легитимира някаква нова писменост, което потвърждава първата теза – че липсва такава; липсва всякаква информация за връзка на събитията с българи, България или друга трета страна, освен информация за втората основна цел на мисията – християнизиране на Моравия, която се е намирала върху територия на днешните Чехия и Словакия; християнизиране – извършено по същество от византийски проповедници, но което носи и ще носи през вековете сертификат за произход от ватиканските християнизатори.  Освен типичните агиографски хиперболи около чудодейното откриването на мощите на св. Климент, в разказа се случват редица съвсем други реални „чудеса”: след откриването на мощите Константин ги взема без обяснение и ги отнася в Цариград, а липсва съпротива и протести от страна на  местните многобройни християнски общности, което изглежда невероятно за мощи на такава знакова личност със заслуги към християнството като св. Климент, каквато аналогична ситуация напримр  е описана в „Житие на 15-те тивериуполски мъченици”; второто чудо е още по-голямо, бих казал десетократно спрямо първото – Константин тръгва с мощите за Моравия, без да уведоми патриарха и императора за това; впоследствие се разбира, че събитието остава без никакъв отзвук сред византийските хронистите и висшия църковен клир  в продължение на 800 години, когато в цариградския Фенер разбират за него, както се казва – от вестниците; византийските поданици Константин и Методий тръгват на специална мисия за Моравия по заповед и с финансиране от византийския император, а в Рим Методий без да му мигне окото става папски епископ и започва да работи по трудов договор с папа Адриан II ; все едно в наши дни държавния секретар на САЩ да замине на работно посещение в Москва и там да стане помощник на руския президент  по въпросите на  външната политика и националната сигурност; преди смъртта си византийския поданик Константин получил прозрение -  поискал и получил разрешение от Римския папа да си смени името; имал ли е папата такива правомощия да променя имената на чужди византийски поданици, а и на всичко отгоре, новоименувания  Кирил преди това дори не  приел монашество, за да има все пак формален повод за преименуване. Последният компромат е изглеждал толкова нелепо в очите на средновековния човек, че в следващите подобрени версии на фалшификата оперетния сценарий претърпял наложителна промяна - Константин си променя името, но  все пак след формално замонашване. За написването на „Италианската легенда” във Ватикана създават друга спомагателна  легенда, очевидно при толкова евтина монашеска работна ръка, идеолозите могат да си позволят широк спектър действия за налагане на всяка фалшификация. Според мелодраматичния сюжет, тя била написана от „очевидеца” на събитията монаха Йоан Химонид от IX век, след което е довършена от друг “очевидец” епископ Гаудерик Велетрийски и по-късно през XII век е преработена и издадена от епископ Лъв Остийски, който решил да спести името на „истинския” автор епископ Гаудерик. Т.е. дори по официална версия „Италианската легенда” е издадена 200 години след реалното събитие, но 99.99% е сигурно, че това е станало чак в средата на XIV век, когато настоящата последна версия е намерена в Прага и когато възникват първите сведения за почитане паметта на Кирил и Методий  в Чехия; през 1347 г. е основан Емаузкият манастир, където за пръв път след „прогонването на Методиевите ученици” се извършва местно богослужение. А сега се концентририйте допълнително – пропагандната легенда „Кирил и Методий” е наложена „отгоре – надолу”, т.е. от папата и краля към населението, а би следвало да е точно обратно – да възникне спонтано от благодарния електорат. По лично настояване на император Карл ІV св. Кирил и Методий са обявени за съпатрони на манастира, освен това са доведени монаси-глаголаши от Хърватия, за да работят и продължат делото на двамата светци; преди хърватските монаси-глаголаши да приситигнат и да донесат със себи си писания на глаголица, в Чехия не може да се открие никаква следа от глаголическа просветителска или проповедническа дейност на Кирил и Методий; едва през 1394 г. Оломоуцкият архиепископ Ян Волек определя 9 март за ден на прослава на делото на св. Кирил и Методий в неговия диоцез (Ирина Коларска, Лина Гергова 2014 „От Велеград до Нитра: празникът на св. Кирил и Методий в историята на национално-религиозните идеи в Чехия и Словакия”). Така всеки непредубеден читател би могъл да се увери, че всъщност реалното публикуване на „Италианската легенда” е станало повече от 450 години след събитията, както и че по първоначален замисъл,  фалшификата е бил предназначен изключително за чешки, словашки и полски католици. Както може логично да се предположи, след 450 години събитията могат да изглеждат изцяло според желанието на височайшите поръчители на приказаката от площад „Свети Петър” в Рим . По всичко изглежда, че тази начална версия от средата на XIV век е била разпространявана в една строго  специфична разновидност, предназначена единствено за предците  на днешните чехи и словаци: имената на солунските братя в легендата не са били Кирил и Методий , а Цръха и Страхота. „Цръха” има някаква връзка с Цирил, докато „Страхота”  с Методий – никаква. Грешката възниква поради неоснователното предположение, че името „Методий” произхожда от латинската дума „metus”,  която означава „страх”, оттам и „Страхота” – страшния, страховития. Тази специфика в имената, която се дължи на изключителната тъпота на някой отговорен  ватикански другар, се запазва чак до 1863 г., когато с решение на папа Пий IX  имената „Цръха и Страхота” се променят официално с познатите „Кирил и Методий”. Когато разбрах за петвековната „грешка” със Страхота - метус – Методий се поддадох на естествения си любознателен импулс и поисках да разбера причината. И след кратко разследване бях безкрайно изненадан да разбера, че грешка всъщност няма. Оказа се, че оригиналното име на големия солунски брат в „Италианската легенда” е „Methudius”, а българския  преводач Страшимир Личев на своя глава го е натаманил на „Методий”, без да благоволи да отбележи изрично  това обстоятелство в изданието. Това деяние на другаря Личев на всички световни езици се квалифицира като „манипулация” и „заблуждение”. Пак по това време, след много старателно ровене из тефтерите с измамите,  в Политбюро на ЦК на Ватиканската компартия с ужас установили, че брат Кирил и брат Методий не били все още канонизирани. Компрометиращия пропуск бил отстранен едва през 1880 г., когато са канонизирани от папа Лъв XIII за намирането и пренасянето на мощите на св. Климент. И да повторя още веднъж за затвърждаване на наученото :  за намирането и пренасянето на мощите на св. Климент Римски. Сред заслугите липсва славянска писменост, мисионерска дейност и епична борба с триезична догма. През 1977 г. младият и тогава перспективен агент на българската Държавна сигурност с агентурно име „Кардам” е изпратен във фонда “Боржиано латини” на Ватиканската апостолическа библиотека  да изследва  творчеството на католическия архиепископ Петър Богдан. И точно при изпълнение на тази отговорна агентурна задача, Божидар Димитров попада на един недатиран и неподписан труд  на италиански език, озаглавен “Кога и как маркоманите приеха Христовата вяра”  за който се предполагало, че би могъл да принадлежи на Петър Богдан, тъй като ръкописа бил подвързан веднага след петърбогдановата „История на България”. По-късно се разбира, че почерка не е на Петър Богдан, а бил на неизвестен служител на Конгрегацията. Обстоятелството, че листа е подвързан веднага след „Историята” насочва към идеята, че е създаден около 1640 г., когато и труда на Богдан. Разказа в общи линии повтаря схемата на „Италианската легенда”, но съдържа интересни  разлики по няколко важни момента: действието се развива малко по-късно - не при император Михаил III, а при Василий I Македонец, респективно не при папа Адриан II, а по времето на Йоан VIII; потвърждава се главният извод от „Италианската легенда” – няма новосъздадена склавска, славянска или словенска писменост, няма и благославяне на такава от страна на папата; Кирил и Методий се подвизават с моравските си имена Цръха и Страхота; забелязват се още други ситни-дребни различия, които не са интересни дори за споменаване. Важните моменти, които драстично се различават от „Италианската легенда” са два: Методий умира  през 918 г. в Рим, а в списъка на ощастливените получатели на папското благоволение да четат и пеят Месата на майчин език ни в клин, ни в ръкав са включени и ... българите. (?!) Както се казва „Нереде Вишехрад, нереде Търновград”.  Откритието разтърсило душата на агент  „Кардам” до степен да се досети, че в ръцете си  държи ватикански фалшификат. И след задълбочен анализ прозрял, че идеолога на ментето е бил сам Петър Богдан и вероятно  измамата е извършена по патриотични подбуди. Нашият емблематичен учен с пагони дори не се досетил, че това бил пореден епизод от интелектуалния двубой с колегите му ватикански разузнавачи, които са му подпъхнали леко подправения документ с надеждата да затвърдят главната фалшификация, за която Димитров, заедно  с целия личен състав на Института по история към БАН не биха могли да се досетят никога – че цялата история със солунските братя-инвентори Кирил и Методий е една класическа сапунена опера за наивници.Това обстоятелство показва кога на ватиканските стратези за пръв път  им е минала през ума идеята, че предназначения за чешкото, словашкото и полско народонаселение фалшификат може да се преработи с малки усилия и да влезе в работа за българското – около средата на XVII век. Така де, защо да се прави излишен масраф. И е абсолютно нелогично преди тази граница да търсим в историографията някаква българска следа във ватиканския трилър „Кирил и Методий”. Най-неочаквано за това намираме потвърждение във великолепния историко-географски труд  „Tractatus de Duabus Sarmatiis Asiana et Europiana et de contentis in eis -  „Трактат за двете Сарматии – Азиатска и Европейска и намиращото се в тях”, публикуван през 1521 г. от полския католически каноник, историк и географ, професора от Краковския университет Мачей Меховский. Трактата е написан по поръчка и е финансиран от епископа на полския град Оломоуц – Станислав Турсон (1498 - 1540). В разказа за хазарите намираме един интересен текст, който и е  обръщение към Турсон, в качеството му на спонсор на книгата: „... Извикания по-късно в Рим от папа Николай св. Кирил донесе тялото на св. Климент. Самият Кирил и брат му Методий са погребани в Рим, в същата базилика на св. Климент, където техните кости не бяха открити от теб, почтени отче, при всичките ти стремежи да ги откриеш в тази базилика.” В превод на обикновен език цитирания текст означава, че към годината на издаването на трактата – 1521 г. във високите етажи на полското християнско общество все още е битувала версията от разказа за Цръха и Страхота, че Методий е починал в Рим и че изключително богатия епископ Станислав Турсон, който преди да поеме епископията е бил финансист и банкер, е правил неуспешен опит да търси костите на брат Кирил и брат Методий в затрупаната към края на XII век първоначална или т.н. „долна” базилика „Сан Клементе”. Логичното следствие от това сведение е заключението, че т.н. Пространно житие на Методий, в което е посочено друго неназовано място на смъртта му - някъде около средното течение на река Дунав, е късен фалшификат, създаден след края на  на XVII  век. Сведението показва, че към първата половина на XVI век култа към Кирил и Методий/Цръха и Страхота е достигнал своя апогей по земите на днешна Чехия, Словакия и Полша, докато по същото време  Балканския полуостров бил затиснат от всепоглъщаща космическа тишина. Късното вечерно шоу на Владислав Граматик

 Слуховете твърдят, че през 1469 г. на Балканския полуостров започнала да се пропуква плътната 600-годишна покривка от космическа тишина върху приключенията на брат Контантин-Кирил и брат Методий: появили се първите две балкански кокичета, предвестници на славянската пролет в Европа  –  Пространното житие на Кирил Философ и Похвалното слово за св. св. Кирил и Методий. Автор на първите два артефакта на българо-сръбски език за солунските братя бил някой си Владислав Граматик, а поръчител и спонсор – друг някой си Димитър Кантакузин. Цялата частна поръчка на Кантакузин е събрана на едно място във внушителния Загребския сборник с обем 1540 страници – нов претендент за „Гинес” в раздел „единични исторически фалшификации”. За автора Владислав Граматик не се знае много, но е напълно достатъчно за нашето научно разследване: роден в днешна Република Косово, живял горе-долу през XV век, бил монах, преписвач (копист) и богослов. Всъщност относно етническия произход на богослова-граматик-историк и днес се водят огнени балкански полемики: коалицията от северномакедонци, сърби и черногорци твърди, че е прав сърбин, докато наследниците на хан Аспарух от рода Дуло – че е чистокръвен българин. По-голямата част от живота си прекарал в манастира „Пресвета Богородица” в с. Матейче, Северна Македония, но се  подвизавал и в Рилския манастир, където казват, че е съставил една повест за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски от Търново, в която още на пръв поглед се  забелязват доста смущаващи исторически несъотвествия . Това, което читателя трябва да запомни на всяка цена е голямата му неприязън към Римската църква – през писателската си кариера успял да състави 44 остри полемични произведения срещу Ватикана, 26 от които се намират именно в същия Загребски сборник, приютил двете  агиографско-исторически съчинения за брат Константин и брат Методий, в които обаче се забелязва едно такова топло, благоговейно и дружелюбно отношение към площад „Св. Петър” във вечния град. Примерна илюстрация - цитат от Похвално слово за Кирил и Методий, което може да се нарече и Похвално слово за Ватикана: „В изпълнение на своето служение те тръгнаха на път за Рим, за да се поклонят на апостолския престол, носейки със себе си духовен плод за освещение. Щом папа Адриан чу това, излезе  да ги посрещне далеч от град Рим и ги прие като Божии ангели. Той одобри с любов тяхното учение и ръкоположи блажения Методий в свещенство, а също и техни ученици.” Това обстоятелство логично повдига първия въпрос за неговото мнимо авторството, а следователо и за датирането на произведенията – 1469 г. Впрочем нелогично дружелюбните отношения между Константинопол и Ватикана се набиват дразнещо  в очи, както в „Италианската легенда”, така и в разказа за покръстването на маркоманите от Цръха и Страхота – периода 860 – 890 г. е характерен с остра полемика и дори яростни сблъсъци между двата европейски християнски центъра по много въпроси, като се започне с фундаменталния  за християнското единство Филиокве (Filioque) – т.е. за изхождането на Светия дух от Отца и Сина, мине се през безбрачието и безбрадието на римските свещеници и се стигне до кръчмарската разправия на събора от 869-870  г. за „майчинството” над българската църква в Илирия,Тесалия, двата Епира и Дардания. Освен това  до тази дата на Балканския полуостров категорично не е установен нито един факт от материалната действителност – храм, храмов стенопис или поне икона, който да е посветен на култа към двамата славяно-словенски азбукари от Солун. Лавината от информация за солунските азбукари не е изключителен проблем за съзнателно обърканите читатели и изследователи. Оказва се, че е много по-сериозен проблем и за самите фалшификатори. В Пространното житие на брат Константин-Кирил дебело е подчертано, че той е единствен автор на новата писменост, предназначена за моравците. В Похвалното слово за Кирил и Методий  обаче авторът твърди точно обратното: „ ... Двамата заедно, като преведоха двойно Божия закон, предадоха го на нов народ, като му създадоха букви.” Горкият „Владислав Граматик” – очевидно е страдал от тежка форма на ватиканска деменция и шизофрения. Елементарното противоречие изключва тезата, че той  е автор на двете ментета и това е втората контрола, която разбива мнимото му авторство. Третата контрола, на която не издържа внушението за владиславграматиковото авторство – житие без иконопис е пълен абсурд в християнството и би било световен агиографски прецедент; житие и иконопис са взаимно свързани явления в агиографията, но при хронологично първенство на житието; иконописта е вторичния процес. Това правило също е особен важен индикатор за фалшификация (например руските „учени” обясняват като на деца от предучилищна възраст, че пространното житие на брат Методий, открито по „чудодеен начин” за науката през 1843 г., малко преди освобождението на България, имало протограф от XII-XIII  век, написан на глаголица; то не съдържа най-важните формални атрибути за истинност -  автор, дата и място на съставяне; но за сметка на това се оказва, че житието и всичките му 14 преписа са написани на руски – да се чуди човек солунските братя в Панония и Морава ли са мисионерствали или на Камчатка и Чукотка; житието е класическа измама по схемата „няма оригинал – има само преписи”, чията категоричност обаче се доказва с установеното по-горе  правило „ първо житието – после иконописта”, не може да има житие от XII-XIII  век, останало  в пълна тайна за религиозната общност , а  най-ранната икона в Русия да е създадена 500 години по-късно; няма такъв прецедент в историята на християнството и не би могло да има. Какво ни разкрива съдържанието на двете съчинения на мнимия Владислав Граматик? Генерално се придържа към „Италианската легенда” и „Маркоманското покръстване”, но е обогатено с много повече детайли ( повечето детайли са по-голям шанс фалшификаторите да допуснат повече и по-глупави грешки), които ни представят Константин не толкова като Давид срещу множество Голиати, а по-скоро като холивудски Терминатор или Супермен, предизвестен победител във всяка ситуация; голобрадия младеж се сражава  безкомпромисно и победоносно с опитния богослов иконоборския патриарх Анис (Йоан VII Граматик 837 - 843); мачка идеологически сарацините-мюсулмани, като показва завидно познаване на учението на пророка Мохамед; при хазарската мисия прави едно от най-важните си „открития”, за които би могъл да стане член кореспондент на Руската академия на науките – намира евангелие и псалтир, написани с „руски букви”  и дори започва да чете и говори на този език – вот какое-то чудо произошло, он проговорил по русский язык; очевидно в този случай фалшификатора е държал до мастилницатата си кана с  евтино ватикански вино и не е съобразил, че това руско евангелие и псалтир оборват мнимата  борба на братята с фалшивата триезична догма на Рим. Потвърждава се и най-важното обстоятелство, което засяга конкретно българската, а и на другите балкански народи история – солунските дидаскали нямат абсолютно никаква връзка или намек за такава с българи, България, сърби, Сърбия, черногорци, хървати, македонци и други балкански обитатели.

Кое обаче е новото, различаващо се от старите постулати? На първо място бих поставил най-очебиещите: Константин вече е съставител на нова азбука, която използва за превода на богуслужебните книги на езика на моравците; на второ място – тази нова книжнина, написана с нова азбука се освещава и благославя от добрия благороден римски папа; на трето място – Методий не умира в Рим, а на неопределено място в Моравия около р. Дунав; за пръв път авторът използва словосъчетанието „славянски книги” на оригинален „църковно-славянски”, т.е. полубългарски -полусръбски език, досега в „Италианската легенда” и „Маркоманското покръстване” оригиналните думи бяха „terram Sclavorum”, което както ще разберем след малко съвсем не означава „земя на славяните”, а „земя на склавите”; между „славяни” и „склави” стоят едни семантични Хималаи и между тях няма нищо общо, освен  безхаберието и идеологическата подкованост на българския преводач на „Италианска легенда” – Страшимир Лишев и на „Маркоманското покръстване” – Божидар Димитров; за пръв път авторът си позволява да промени неблагонадеждното  име  „Метудиус” от ”Италианска легенда” на „Методиос”, което е друга много сериозна индикация за невладиславово авторство; характерен белег на разказа  е нескопосания  начин да се вкара брат Методий като  съучастник и асистент на Константин във всичките му херакълски геройства (например Константин тръгва сам на мисия, извършва сам редица действия от различен характер и изведнъж до него се оказва братското рамо на Методий), а още в прочутото съмнително писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерих единствения актьор в сапунената драма е Константин, там не се споменава, че той въобще има брат, камо ли да е участник в събитията; в „Италианската легенда” вече се появява брат Метудиус, който се включва като  асистент само при мисията в Моравия и пренасянето на мощите на св. Климент в Рим; подменена е кухата причина за смяна на името от Константин на Кирил – вече не е както в „Италианска легенда” – „получено откровение свише”, а такава, изглеждаща една идея по-правдоподобно – прието монашество; на фона на повествованието това впрочем също изглежда карикатурно, тъй като общо в двата „владиславови” хита „Похвално слово за Кирил и Методий” и „Пространно житие на Константин-Кирил”,   солунските братя приемат монашество като византийски поданици, но не си променят имената. Обобщавайки частта за новите моменти в приказката съм длъжен да споделя натрапчивото чувство, че всички те, без изключение са включени съзнателно с намерението, за да се избегнат или тушират неразумните грешки в „Италианската легенда” и „Маркоманското покръстване”; новите писания представляват естестено развитие на старите,  което най-общо означава, че Владислав Граматик не е истинския автор на „Пространно житие на Константин-Кирил” и „Похвално слово за св.св. Кирил и Методий”, а както ще се убедим в последващия подробен анализ, те  могат да бъдат създадени най-рано след средата на XVII век – век и половина след неговата смърт.

Совите и Владислав Граматик не са това, което са

Сега ще разгледаме най-мащабната грешка на фалшификаторите, която ще се окаже фатална за почти всички (а те са десетки на брой ) фалшификати, свързани с братята и техните мними ученици  – употребата на думите „славяни” и „славянски”. Те ни избождат очите още в заглавието, преди още да сме прочели и една дума от т.н. Пространно житие на Константин- Кирил, което в целия си блясък изглежда по този начин: „Житие и деяния на блажения наш учител Константин Философ, първия наставник на славянското племе”.  Ноторно известно за всеки средноинтелигентен читател е кой, кога и как измисля и въвежда в научен оборот думата „славяни”: хърватина по произход, но ватикански католик и член на Доминиканския орден Винко Прибоевич, който през 1532 г. издава брошурата си „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”. Книжлето е издадено в столицата на славянската култура Венеция на любимия на славяноговорящите народи латински език. С основание се смята, че този труд на Прибоевич бележи началото на т.н. „илиризъм” или „илирийската идея”, прераснала по-късно в нейното по-мащабно руско идеологическо продължение – „панславизма”. Разбира се,  истинската „библия” на славянството и словенството е фундаменталната им основа „Царстото на славяните, неправилно наричани днес роби” от друг известен хърватин и бенедиктинец Мавро Орбини. Основният трик на ватиканските хървати е ловкото трансформиране на популярната през късната античност и ранно средновековие гръцка дума „склавос - σκλάβος ”, която в латинските текстове се среща под формата „sclavusи други подобни разновидности, в нещо със съвсем противоположна семантика - „славяни”, т.е. хора увенчани със слава и почести. ( повече за създадените от ватиканските монаси през XVI-XVII век наименования „славяни” и „словени” – виж изследването ми  „Произход и значение на гръцката дума „склавос” и латинската дума „вулгарес” - https://iliyanv.blog.bg/history/2022/01/04/proizhod-i-znachenie-na-gryckata-duma-sklavos-i-latinskata-d.1796873 )

В заключение – използваните думи „славяни” и „славянски” в двата „владиславграматикови” хита -  „Похвално слово за Кирил и Методий” и „Пространно житие на Константин-Кирил” са явен и категоричен индикатор за фалшификацията им – техен автор не може да бъда Владислав Граматик, а тяхното създаване – не може да бъде отнесено по-рано от началото на XVII век. Това е една от най-поразителните грешки не само на ватиканските, но и на техните най-значими конкуренти - руските фалшификатори, останали незабелязани от оглупялата ни и ослепяла историческа наука. Думите „славяни-славянски” и „словени-словенски” са безкомпромисни и безпогрешни критерии за установянане на огромен брой топ-фалшификати, обявени от идеологически обременените ни историци за крайъгълни камъни на  българската историография: „За буквите - О писмєнєхь” от Черноризец Храбър (IX век), Приписката на Тудор черноризец Доксов ( X век), Хрониката на Нестор (Начална руска летопис XII век), Краткото и Пространно житие на св. Климент Охридски, Житие на св. Наум и всички подобни, засягащи т.н. „седмочисленици”, Пространно житие на Методий (XII век ?!), Житие на Методий от Простия пролог и много други.
Следва втора част 




Гласувай:
5



1. bezistena - Адмирации за уникалния академичен труд!
15.01 14:55
Удивителни демонстративни академични изследвания и анализи, построени върху категорична дедуктивна логическа методика с марка "Бетон арме", проникваща в мъртвите смъртоносни води на официалното историческо изворово тресавище, громяща и унищожаваща океани от фалшива информация за Българската история, която е фундаментът, надстройката и цялостното построение на световната история, и извличаща от наслояваната векове "научна" мръсотия и фалшификации скритата и цензурирана свещена Българска родова памет и история!
Свеж и изпълнен с живот безапелационен стил на исторически изказ и повествование, анихилиращ тотално мъртвата схоластична юдео – византийска църковно – инквизационна академична стилистика, въведена умишлено в науката "история" за да отблъсква търсещите истината изследователи и читатели!
Активиран и Боговдъхновяван си Свише, Приятелю – мощен и силен Български Дух!

Бъди благословен, ще черпим от тебе с пълни шепи информационни заряди и открития за общото ни синергитично развитие и извисяване по пътя към разкриване на Истината за Българите!
Която Истина за Българите, че сме Божествени и сме култиваторите и цивилизаторите на всички племена и народи и създатели на всички цивилизации, скоро ще покрие и покори целия свят!

И нашият скромен принос по темата и за развитието й чрез сакралната езикова археология и свещеното Познание от нашия блог:

Разсекретени документи на Първожреца и Цар Константин Кирил Философ и мистериозната му съпруга жрицата Методия. Магията на Сътворенческия Български език.
https://bezistena.blog/history/2020/05/25/razsekreteni-dokumenti-na-pyrvojreca-i-car-konstantin-kiril-.1712358?reply=5329498

Свети Кан Аспарух, живял 200 години на Земята и управлявал 172 години, разкрива защо френските крале падали на колене и се клели пред Българското евангелие
https://bezistena.blog/history/2021/05/31/sveti-kan-asparuh-jivial-200-godini-na-zemiata-i-upravliaval.1763456

цитирай
2. nkf - Отдавна е ясно, че историята около ...
15.01 17:53
Отдавна е ясно, че историята около Кирил и Методий е доста мътна, поради което адмирации за точният и логичен преглед на явните фалшификати.
цитирай
3. iliyanv - Кирето и Мето са най-мащабния културно-исторически фалшификат в Европа
15.01 18:54
за всички времена. Заедно със съпътстващите (съпортващи) ги фалшификати за Климент Охридски и компания - Наум, Горазд, Сава, Ангеларий, Черноризци смели и Тудордоксовци са начело на класацията на "Гинес" за вечни времена.
цитирай
4. notfun - Илиане, знаеш,че мн обичам, да те чета, колкото, и Сладурският ти..Фотос ))
16.01 19:31
вчера, те четох, на порции,за да си поемам..Въздух! )
изключителен анализ, приятелю,богата и свежа лексика, убийствена
риторика, и това, стъпило, на толкова ценни, и безценни...източници..
моите поздравления../Юлия
забравихме се, пишеш, рядко
а, трябваа..похвала, за труда ти, и за Морала..

тук, ще се съглася, и със Иван Безистена..
/ без да изпадам, в захлас, от неговия Патологичен ..Патос..

/Удивителни демонстративни академични изследвания и анализи, построени върху категорична дедуктивна логическа методика
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 163732
Постинги: 38
Коментари: 302
Гласове: 198
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031