Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2022 15:26 - Произход и значение на древната гръцка дума „склавос” и древната латинска дума „вулгарес” – втора част
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 1944 Коментари: 1 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Vulgares = склавос ”  и  „vulgaria = склавиния” е формулата на началното българско битие

 Славянската химера

Една от най-значимите концептуални грешки на европейските историографии освен  неправилния превод на думите „склавос” и „склавинии” е приемането на тезата за масовите „славянски нахлувания” в империята. Всъщност нахлувания с цел грабеж на мирното население са съпровождали цялата римска история, но заселването на варварско население върху земите на империята е ставало изключиелно по правен регламент и условия, определни от римската власт. Неслучайно или по-скоро напълно закономерно съвременната еманципирана българска, гръцка, албанска, дори северномакедонска археология не могат да намерят абсолютно никакви материални следи от „славянски” преселения на хора от далечен източноевропейски произход  до края на X век. Въведения в научно обръщение  по московско внушение  термин „славянска керамика” се оказа просто непрофесионална груба домашна керамика, правена често на ръка, без грънчарско колело от непречистена глина, каквато е произвеждана за собствени нужди от неспециалисти  през хилядолетната история. Един от първите изследователи, които още през 2008 г. събраха достатъчно смелост да артикулира ясно съмнителната „славянска колонизация” на Балканите е проф. д-р Валентин Плетньов, който аргументирано оспори сведенията на византийския хронист Теофан „измежду намиращите се там седем склавски племена”, чиято славянска принадлежност всъщност не е изрично подчертана никъде и становището на българските историци е, че те се явяват заварено население към втората половина на VII век: „...Към настоящия момент археологическите факти не потвърждават и това мнение. „Сумирането на резултатите от различните изследвания и разкопки през годините показва, че от късната античност до настаняването на aспаруховата група „няма нито един славянски паметник, датиран преди 681 г.” В. Плетньов 2008, 115, 146-147, 152 ( Евгения Коматарова-Балинова, „Аспаруховите българи и северите - археологически срещу исторически свидетелства (Asparukh Bulgars and Severs - Archaeological vs. Historical Evidence - Известия на Националния археологически институт, XLIII. In Honorem Professoris Stanislav Stanilov. София, 2016, 197-216.) В този контекст интересен поврат в официалните схващания представлява и дисертацията на археоложката д-р Катя Меламед. Въпреки старата идеологическа терминология, с която освен дисертацията  цялостно е препънено и съзнанието й (славяни, прабългари номади, хан Аспарух и проч. откровени глупости) д-р Меламед установява това, което всеки  независиим и непредубеден изследовател може да забележи и от Международната космическа станция: „Засега липсват повече и по-надеждни раннославянски езически некрополи на юг от Дунав, в сравнение с находките от териториите северно от реката. Най-яркият пример е некрополът в Сърата Монтеору, област Бузъу, в днешна Румъния, в района на Карпатите и датиран общо в VІІ в. Такъв класически паметник липсва в днешните български земи. Не можем да го отдадем само на случайност или непознание. Обстоятелството подсказва ясно, че масовата славянска колонизация от втората половина на VІ в., драматично описана в хрониките, заема предимно земите на Мунтения, югоизточна Трансилвания, Молдавия и северна Добруджа. На юг от Дунав се появяват по-ограничени групи, като федерати, които веднага се вписват по Лимеса, както всички останали варварски народи от епохата. Най-вероятно Дунавският лимес си остава гранична зона и за славянските племена от север.” Липсата на данни, както за „славянски” и „прабългарски” преселения по археологически данни от изследванията на некрополите и ясно културно разграничаване между тях, както и дефинативната невъзможност археологията да определи етноса на конкретната култура е принудила докторантката да въведе в научен оборот термина „Балканска култура” – „една местна култура, започнала формирането си в тази територия, многосъставна, със свои вътрешни присъщи принципи. Да си припомним, че етнолозите също дефинираха един балкански човек, Homo Balcanicus”. И тук ще се наложи да се позова с  по-обемен цитат от един от водещите съвременни български археолози по този въпрос, тъй като той окончателно преобръща на 180 градуса окарикатурената официозна българска история – проф. д-р Борис Борисов: Изтъкнато е, че в старите градски центрове – Филипопол, Берое, Сердика, Пауталия, Диоклецианопол, Хисарлъка в Сливен, Маркели, Перник пък и извън тях не са установени културни пластове или некрополи с раннославянски материали за периода от края на 7 до края на 9 век. Не по-различна е картината в Източно-родопската област и по долината на Горна Струма, където при дългогодишни изследвания е установено, че ранносредновековни културни пластове в различните селища или крепости и прилежащите им некрополи датират чак до 9-11 век. Намерените в некрополите накити се отнасят към същия период. Напълно еднакви резултати показват и проучванията в Североизточнап Тракия, където липсват културни пластове и некрополи от втората половина на 7-8 век, а най-ранните средновековни материали отново са от самия край на 8 или по-скоро от първата половина на 9 век. Следователно липсата на културни пластове и некрополи с трупоизгаряне с раннославянски материали от периода втората половина на 6 – 7, че даже и до края на 8 век свидетелства, че територията на Южна България не е била масово заселвана през посочения период... И все пак при разкопките на някои селища, крепости и градове са намерени, макар и незначителни количества фрагменти от работена на ръка, груба славянска керамика – крепостите Констанция и край с. Любеново, Хасковски, античната пътна станция Карасура, край с. Рупките, Чирпанско, античната Пауталия и Хисарлъка до Кюстендил, Пловдив, Стара Загора, Дядово и Хисаря. В ниго едно от посочените находища обаче не са установени раннославянски културни пластове с жилища, т.е. досега липсват сигурни археологически данни за раннославянски селища от територията на днешна Южна България. Нещо повече, досега липсват и славянски некрополи чрез трупоизгаряне, което е типично за славянския погребален обред от VI – VII век”( Борис Борисов, „Фабер” 2018 „Селишната мрежа през Ранното средновековие в днешната Южна България”, стр. 186-202). За съжаление и днес в преобладаващата част от европейската и българска историография продължават да битуват същите нелепости от времето на Винко Прибоевич и Мавро Орбини. Дори нашумелия през последните години румънски историк, преподавател в Университета на Флорида Флорин Курта, автор на претенциозната монография „Curta, Florin (2001). The Making of the Slavs: History and Archaeology of the Lower Danube Region, c. 500–700. Cambridge: Cambridge University Press”, българско издание от 2010 „Създаването на славяните: История и археология на Долнодунавския регион ок.500 - 700 г.” не се е досетил най-общо как стои по същество въпроса с „изобретяването” на славяните. Днес думата „славяни” и „славянски” може да има само и единствено лингвистична семантика. Разбира се, така както между думите „склави” и „славяни” няма тъждество на значение и произход, от съвременна гледна точка в определени случаи двете могат да имат равностойно значение, но в строго определени случаи. Връщам се към текста на имп. Константин Багренородни, с който разказва за учредяването на крайсолунската склавиния „Сервлия” от император Ираклий, като преместил част от крайдунавските сърби. Очевидно е, че в този случай склавския народ „сърби” е славяноноезичен. Широко известно обаче е името на  византийския узурпатор на императорския трон от началото на IX век -  Тома с прозвището Склава (Σκλάβογеνων ), малоазийски арменец, произхождащ от бедни родители с робски произход, откъдето идва и прозвището му, наречен от идеологически обременените ни и предпоставени историци и преводачи Тома Славянина, не вярвам представата на читателите за „славяни” и „славянство” да включва мургавите анадолски арменци; арабския пътешественик Ибн Фадлан,(Книга Ахмеда Ибн-Фадлана о его путешествии на Волгу в 921—922 гг.”, Харьков, 1956) нарича туземните северни тюрки-езичници край р. Волга,  неприели още исляма „сакалиба”, която е по арабски изкривената дума „склави”;  идеологически подкования съветски преводач на Фадлан - А. Ковалевски я превежда „славяни”, с което вдига на невероятна висота летвата на човешката глупост, докато например в превода на американското издание от 1979 г. на Университета в Индиана  думата е преведена или по-точно предадена съвсем правилно, без да се корумпира превода -  „Saqalibah”; по време на арабската инвазия през VIII век на Пиринейския полуостров десетки хиляди испано и френско-говорящи хора  са били пленени и заробени и са станали „склави”, т.е. роби-пленници и точно така са били наречени и от арабите с изкривеното име „склави”  - „saqalibah”; в „Разказа за покръстването на маркоманите” Божидар Димитров, злополучния ни ДС-агент „Кардам”, допуска същата катастрофична грешка, като превежда израза „склавския народ на хазарите” като „славянския народ на хазарите”, а дори студентите-първокурсници по история знаят, че хазарите са тюркоговорещи народи. Почти паралелно с книжлето на Винко Прибоевич в публичното пространство се появява друго подобно четиво на любимия на славяните латински език, наречено „Дуклянски летопис”. И то има твърде неясен и съмнителен произход, препълнен със странни анахронизми, които се разминават  поне с 3 века от датата на афишираното му съставяне – XII век (по въпроса вж. „Йордан Табов, „Вулгари от Волга или Бугари от Буг”), но оказва минимално влияние върху „славянизацията” през XVI век, тъй като официално е публикувано едва през 1688 година. Така или иначе двете книги – на Прибоевич и на анонимния „презвитер от Дукля” оказват влияние първоначално върху една малка, но просветена и образована прослойка от населението на западните Балкани. Това явление може да се установи и в продукцията на първия български печатар Яков Крайков, притежател на печатница в  тогавашния център на славянската просвета и култура – Венеция. В първата си издадената на български език печатна книга „Часословец” през 1566 г., предположително по патриотични подбуди и вероятно за да не остане по-назад от хървати, сърби и черногороци, той пръв поставя на брат Константин-Кирил български етикет „положихь кvрила философа иˆучителя словеньскаго  сҐ‘речь бльгарскаго” (Марияна Цибранска – Костова, 2012  „Сборникът „Различни потреби” от Яков Крайков между Венеция и България през XVI век”). Не е трудно да си представим, че сред клиентелата на Крайков е имало и много свещеници, които без съмнение на свой ред в множество различни църковни писания и тефтери са споменавали „Курила Философа и учителя словенского и блъгарского”. Така хора от категорията на Крайков са допринесли за дистрибуцията на ватиканските изобретения „славяни” и „словени” и върху част от българските земи още през втората половина на XVI век. Но през 1601 г. във Венеция е отпечатана на популярния сред славяните италиански език истинската идеологическа „славянска” библия  - „Царството на славяните, днес неправилно наричани роби”. Нейн автор е хърватския католик и монах, член на Ордена на бенедиктинците – Мавро Орбини. Самият Орбини чрез заглавието на книгата опровергава категорично, всички заблудени историци и преводачи, които поставят знак на равенство между „склави” и „славяни”, защото потвърждава, че „склави” означава именно „роби” към 1601 г. Впрочем това е бил публично известен факт и за нашите предци от епохата на Възраждането, с изключение на „учените глави” от БАН, защото Найден Геров в „Речник на българския език”, т.5, 1904 г., стр. 171 посочва думата „склавъ” със значение, не по-различно от описаното по-горе – „роб, пленник” и което съвпада със семантиката на The American Heritage Dictionary.  Имаме още едно уникално българско доказателство за това с името на село Склаве, Община Сандански. Селото е възникнала още в античността, покрай известен местен пазар за роби и е запазило името си до днес в продължение на 1600 години. В спомените си за обучението му на о. Андрос в гръцко училище, Иларион Макариополски разказва,  че  дидаскал Теофилос Каирис  е обиждал учениците  от негръцки произход  и ги наричал „склави”, т.е.  „роби”. Орбини обаче проявява по-голяма гъвкавост и изобретателност от Прибоевич и допълва термина „славяни” – т.е. хора увенчани със слава, с нова идеологическа дъвка – „словени” – т.е. хора на думата и честта, хора които държат на дадената дума („Царството на славяните”, изд. Дамян Яков, 2012, стр. 125). За съжаление голям брой читатели и дори „учени” не знаят, че двете думи „славяни” и „словени” са разнояйчни рожби-близнаци на ватиканската идеология и принадлежат на един и същ нейн представител – Мавро Орбини. Също така е странно, че голям брой читатели и историци не разбират елементарния прозаичен смисъл или мотив  за възникването на „славянската” пропаганда и идеология: още от първата половина на XV век Ватикана прави системни опити за консолидация на народите на Балканския полуостров срещу Османската империя, впрочем тя от старо време е координатор и вдъхновител на  създаването на антиосманската европейска коалиция; само в периода на отпечатване на книгите на Прибоевич - Орбини (1532 - 1601) се водят множество войни между Хабсбургската  и Османската империя: 1527 – 1529, 1532 – 1533, 1540 – 1547, 1551 – 1562, 1566 – 1568, 1591/1593 – 1606; папа Климент VIII подготвя военен съюз между Испания, Австрия и Полша за война срещу Османската империя, предвидена за 1593 г; на 14 април 1595 г. австрийският император провъзгласява, че приема под своя защита християните в Босна и съседните й земи (през 1774 г. Екатерина Велика прави същото спрямо останалите православни балкански християни ). Западните Балкани остават непосредствен териториален интерес за Австро-Унгарската империя и предмет на териториални пазарлъци с Руската империя до края на Първата световна война и дори стават пряк повод за започване на войната; „славяно-словенската” идеология консолидира католическата традиция в Полша, Хърватия, Словения, Бохемия и Словакия и дори се противопоставя и на православието (в минимална степен и на исляма) в Сърбия, България, Украйна и Русия. (Артуро Крония, „Царството на славяните” на Мавро Орбини (1601) и „История славянобългарска” на монах Паисий (1762)”.

Забавна математика за деца и български историци

Установените чрез извори и археологически проучвания категорични исторически данни в това изследване могат да се изразят по един забавен начин – чрез прости математически уравнения. Дотолкова прости, че да бъдат разбрани от деца в четвърти клас и учени от Института по исторически изследвания към БАН. Базовите данни са констатациите, че от късната античност до средните векове българите (вулгарите) са били отъждествявани с готите; а през VII век същите готи са наричани „склавени” и наименоването им е зависело от текущата модна терминология на управляващата политическа класа в Константинопол. Тъждествеността между готи и българи може да се изложи по следния начин: готи (Г) = българи (Б). Тъждествеността между готи и склави:  готи (Г) = склави (С). Следователно по чисто математически път можем да заместим равните стойности: българи (Б) = склави (С). Следва шокиращото заключение, което анулира уравнението на официозната ни напълно идеологически обременена и предпоставена от чужди интереси ранна история: българи = траки + славяни + прабългари. Сякаш с магическа пръчка изчезват прабългарските номади от степите на Азия и чукарите на Кавказ, юртите и светилищата на Тангра, Онгъла и Стара велика България на неизвестно за науката място по световния глобус, непознатите за царските историци на Йоан Александър персонажи на Кубрат и неговия предприемчив син Аспарух; разтварят се в небитието и неизброимите славянските пълчища, незнайно как за популационната биология  зародили се в пълните с комари блата на Североизточна Европа. Българите се оказват местен балкански и околодунавски народ, който никога не е напускал своята балканска родина, с малки изключения, породени от римската инвазия през I – II век сл.н.е. Тези изключения ще се окажат временни, защото същите тези емигранти ще се завърнат от Черняховските си землища в Мизия и Малка Скития през втората половина на IV век. Съвременната българска археология не може да установи материални следи от старите, добре пропагандирани московски фантоми - славяни и прабългари. След 120 години системни археологически разкопки археолозите не могат да намерят дори едно погребение на  славянска или прабългарска знат и аристокрация - нито в градска, нито в извънградска (полева) среда. Добрите някогашни „славяни” и „прабългари” се оказват имагинерна реалност, холограма на псевдонаучна простотия и откровена тъпота, опаковани в претенциозен академизъм.

Генетичните изследвания на съвременната българска популация доказват по категоричен начин простичкото уравнение за деца и историци от БАН. Докторската дисертация на Сена Карачанак-Янкова „Генетична структура на българската популация по  Y-хромозома и митохондриална ДНК” от 2013 г. анулира с един замах официозната българска история във вида, в който я познавахме до скоро и потвърждава 100%  простичкото уравнение, изложено по-горе, което всъщност трябва да бъде прието за фундаментално за ранната българска история и да се изучава в образователната система на страната. Изводите от изследването: първо, българският митохондриален генофонд е почти изцяло съставен от хаплогрупи, типични за западноевразийските популации. Общатата честота на източноазиатски (M, C, D и Z) и африкански (L0, L3 и M1) мтДНК хаплогрупи е много ниска - 1.3%. Българският Y-хромозомен генофонд е почти изцяло представен от западноевразийски хаплогрупи; генетичните приноси от Централна Азия (Хг C-M217), Северна Евразия (Хг N-M231) и Югозападна Азия (производни на Хг Q-M242, Хг LM61 и Хг R-M124) са незначителни - общо 1.5%; честотата на Y-хромозомните хаплогрупи, определя позицията на българите в европейския клъстър, далече от алтайските популации и от популациите живеещи на север от региона на Памир; приведени са доказателства към хипотезата, че древните българи, които според последните исторически изследвания имат съществен принос при формирането на съвременния български народ, нямат общ генетичен произход с алтайските популации и говорещите тюркски езици средноазиатски популации. Незначителните чужди и далечни  генетичи приноси са реалност, възникнала основно от два фактора: първият - нахлуването на големи маси азиатски мигранти – узи, печенези и кумани през XI-XIII век, значителна част от които са се заселили най-вече в Североизточна България и вторият - близо 4-вековното споделено съжителство на българите с османските завоеватели. Още по-интересните са резултати от дисертацията на д-р Десислава Нешева  „Характеризиране генетичните корени на населението по българските земи” от 2016 г., която установява генетична близост на българите от IX-X век и съвременните българи. Дисертационните трудове на  д-р Карачанак-Янкова и д-р Нешева показват, че на практика българския генофонд не се е променял от късната античност до днес.

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
4



1. iliyanv - Доброданчо, руска па и болгарска уипедическа - википедическа чалга
04.01.2022 17:58
не пускам. Ако имаш да кажеш нещо смислено, родено от макар и болната ти безмозъчна глава - добре. Тогава ще преглътна естествения порив за повръщане и ще ти оставя коментара. Мда. Лекувай се докато все още си млад. Не се оставяй на малоумието. Все някъде по широкия свят вероятно го лекуват.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 350805
Постинги: 69
Коментари: 440
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031