Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2021 14:52 - Фалшификатът „ За буквите”(„О писменех”) от Черноризец Храбър
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 2661 Коментари: 12 Гласове:
7

Последна промяна: 23.12.2021 11:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Скромно образования руски архивар,  търсач на силни усещания и на древни „славянски” ръкописи  Константин Калайдович имал завиден късмет и тънък усет към откриването им, особено на такива със сензационна или съмнителна научна репутация. При това не се налагало да прави непосилни разходи за пътуване и  обикаляне на земното кълбо. През 1813 г. „чудодейно” открил съчиненията на Йоан Екзарх „Български” в един от околните на Москва манастири. През 1817 г. успеха отново го навестил и дарил с откриването на т.н. „Изборник на Светослав от 1073 г.” – обявен за една от най-древните руски ръкописни книги, въпреки, че за извършването на този чутовен подвиг се наложило да измине цели 50 км в едната посока. Българският медиевист проф. Асен Чилинигиров обаче открива, че името на киевския княз Светослав (1073 - 1076) е било изписано върху изстърганото и заличено име на българския цар Симеон, а оригинания български сборник е унищожен и части от него са били вмъкнати в руския ръкопис. (Асен Чилингиров, 2011 „Цар Симеоновия Съборникъ от Х век – изследвания”). Историята пази конспиративно мълчание по въпроса, кога, къде и как Калайдович открива за науката трактата на някой си Черноризец Храбър „За буквите”, но е безспорен факт, че е публикуван за пръв път през 1824 г. като приложение  в сборника със съчиненията на Йоан Екзарх и досега никой не знае защо точно там и каква е връзката на Йоан Екзарх с анонимния черноризец. За съчинението на „черноризец храбър” е известно, че е част от сборник с разнородно нравоучително, вероучително и развлекателно съдържание, предназначен за семейството на българския цар Йоан Александър. Това е отбелязано изрично от кописта, някой си многогрешен монах Лаврентий - в скромна бележка на последния лист и носи датата 1348 година. Съдбата на Лаврентиевия сборник е проучена подробно от проф. Кую Куев: след превземането на Търново от османците ръкописът е изнесен в земите на север от Дунава; оттам, вероятно през XVI или XVII в., е пренесен на Атон в манастира „Св. Павел“, който по онова време поддържал тесни връзки с молдовските владетели;  през 1655 г. там го открива монаха-разведчик от Троице-Сергиевата лавра Арсений Суханов, руския Индиана Джоунс на XVII век, командирован от  патриарх Никон със задачата да издири и изкупи стари гръцки и славянски ръкописи срещу грамадната сума от около 50000 рубли.  И така, необходимо е да запомним, че през 1656 г., заедно с още 504 придобити от Суханов ръкописа, сборника на многогрешния Лаврентий се установява в Москва – столицата на Московското царство. Младото амбициозно царство, което израснало от димящите руини на Златната орда, спешно се нуждаело  от „стара”  авторитетна биография, доказана със солидни архиви към нея. Когато през 1824 г. Калайдович и неговите ментори решили да вмъкнат  трактата на Черноризец Храбър „За буквите” в сборника за напълно неизвестния дотогава Йоан Екзарх , обстановката в Русия изглеждала повече от благоприятно за начинанието и на обозримия хоризонт не се забелязвали буреносни облаци. Книгата му очаквано предизвикала огромен научен интерес не само в Русия, но и сред оформящата се европейска славянофилия. Това безоблачие се задържало достатъчно дълго, бих казал дори  прекалено дълго, когато през 50-те години на миналия век се появил първия тъмен облак – в Кралската библиотека на Копенхаген бил открит запазен екземпляр от първия руски печатан учебник -   „Букварь” на Иван Фьодоров, издаден през 1578 г. (т.н. Острожки буквар на Фьодоров). През 1958 г.  откритието  било обявено дори в съветска научна пубикация (A. C. Зернова, „ Книги кирилловской печати, хранящиеся в заграничных библиотеках и не известные в русской библиографии.- «Труды Государственной библиотеки СССР В. И. Ленина», т. II, 1958, с. 21-26.). През 1968 г. в Държавната библиотеката на град Гота (бивша ГДР ) бил открит втори екземпляр от учебника на Фьодоров. Двата учебника са сравнително добре запазени, липсват определени страници и в двата, но за щастие липсите взаимно се покриват с наличности в другия екземпляр и съдържанието като цяло е напълно съхранено за историята. За двете находки  в Копенхаген и Гота последвала публикация и в тогавашна съветска Украина (Яким Запаско, „Мистецька спадщина Івана Федорова”. Л., 1974 – Яким Запаско, „Художествено наследство на Иван Федоров”. Лвов, 1974). Двете находки определено изненадали неприятно отговорните съветски научни фактори -  макар и първоначално да е отпечатан в голям тираж, „Буквара” на Федоров се смятал от учените и експертите за изчезнал още към 1824 г., когато Калайдович се заиграл да публикува сборника  с трактата на Черноризец Храбър „За буквите”. Предполагам, че дори към 1824 г. да са съществували запазени екземпляри от буквара, те са били старателно събрани и унищожени от екипа на Калайдович. Това е доказана руска практика и държавна политика през XVIII- XIX век. Точна така е постъпил император Петър I, при създаването на  внушителния руски фалшификат „Хроника на Нестор” („Повест временных лет” или „Начална руска летопис”), когато по негова заповед и с указания на руския патриарх са били изискани от манастирите на цялата империя стари руски летописи с изричната забележка – да не се правят преписи и копия, защото щели да бъдат върнати обратно на притежателите им, което разбира се не било изпълнено, а летописите или били унищожени или прибрани в специални секретни хранилища. Точно така са постъпили и с цар Сименовия съборник от Х век – всички известни преписи са били събрани и „обработени”, но по щастлива случайност оцелял един – т.н. Кирило-Белозерски със запазеното име на българския цар Симеон, въз основа на който векове по-късно била възстановена истината. Неприятната изненада се изразявала в многозначимия  факт, че буквара на Федоров съдържа на последните си листи – от № 48 до № 57 целия трактат „О писменехь”, но с  различно заглавие и без прозвището на анонимния автор „черноризец храбър” -  „Сказание како состави св. Кирил Философ азбуку по язику словенску и книги преведе от греческих на словенсских язик”. Намирането на буквара на Фьодоров от 1578 г. можело да се тълкува по два коренно различни начина. Оптимистичният твърдял, че руския печатар незнайно как се сдобил с трактата „За буквите” 220 години след като монаха Лаврентий изпълнил височайшата царска поръчка. Всъщност руските учени давали вид, че това е единственото възможно обяснение. Именно поради тази причина историците в слънчева задунайска Болгария  посрещнали  сюрприза с буквара на Фьодоров с престорено или може би истинско безразличие. Но генералният проблем за съветските учени , а и за българските им апологети, бил заложен в алтернативното песимистично обяснение: текста на „О писменех” е публикуван от Иван Фьодоров 80 години преди уж „най-стария” препис, съдържащ се в българския царски Лаврентиев сборник да пристигне с атонското карго на Суханов в Москва - втората европейска столица на историческите фалшификати след Ватикана. И следователно да се разглежда като потенциален късен фалшификат, който Калайдович и компания се опитват да легализират през XIX век, като го подпъхват в средата на уж българския царски сборник от 1348 година. И като че ли всички факти и обстоятелства потвърждават тази теза. На първо място Лаврентиевия сборник съдържа множество  отделни четива с разнородно съдържание, които не са свързани тематично помежду си и поради тази причина никой не е в състояние да установи в какъв вид сборника е намерен на Атон от Суханов (ако въобще е намерен там)  и e предаден в Москва през 1656 г. и дали към 1824 г съдържанието му не е било „актуализирано”. В общия нравоучително - вероучително – развлекателен тон на свода ярко се откроява  едно съчинение с историко-политическо съдържание, каквото де факто е „За буквите”, допълнено от много сериозна научна лингвистична  част за историята на гръцката азбука. Трудно ми е да повярвам, че точно това съчинение е следвало да ограмотява и забавлява царя и неговата фамилия. Освен това „За буквите” далеч не е единственото съчинение в сборника с главни персонажи братя Кирил & Методий. Предходното, чиито край свършва  на същия лист № 101Б, на който започва сапунената драма на „черноризец храбър”, се нарича „Написание за правята вяра, казано от блажения Константин Философ, учител за Бога на словенския народ”. Някой упорито и натрапчиво се опитва да внуши на наивната читателска и оглупяла от предразсъдъци  научна аудитория, че брат Кирил и брат Методий са начело на топ-класацията за писателите богослови и инвентори на нови писмена в средновековна България и през XIV век българските царе са ставали и лягали  с техните гениални произведения под възглавницата. По темата „Написание за правата вяра” са изписани цели товарни влакови композиции изследвания, мнения, становища и анализи, сред които „блестят” предположенията, че това е един от най-старите паметници на славянската писменост, оригинално произведение на брат Константин-Кирил, написано в Рим през паметната за прогресивното световно славянство 869 г.?! Докато през 1969 г. с въпросното „произведение” не се захваща ерудита Войтех Ткалчик - чешки римокатолически богослов, свещеник, славист, професор и декан на Кирило-Методиевия богословски факултет в Палацкия университет в Оломоуц. Проф. Ткалчик установява, че съчинението  не е оригинално и представлява славянски превод от гръцки, на много места буквално, често неадекватно и много пъти невярно предаващ оригиналния гръцки текст. Изследователят отбелязва, че в множество случаи езика на съчинението издава късна църковнославянска лексикография, например думата „слава” в значение на „вяра”. Констатацията на чешкия професор е тежък ъперкът по челюста на поръчковата доктринална „наука” не само в слънчева задунайска Болгария, но и във великата матушка Русь и още по-великите и фалшификатори: високопоставения според легендата елитно образован византийски мисионер с божествени способности Константин-Кирил Философ  имал неадекватни познания по гръцки език?!? С екстрата, че на всичко отгоре е и плагиат? Последното е не по-малък абсурд – дори и в онази епоха кописти или компилатори задължително са  отбелязвали коя част от кой автор е, къде започва и къде свършва.  Двадесет години по-късно, през 1986 г.,  друга високоерудирана личност  – руския богослов дякон Андрей Юрченко установява, че „съчинението” на мнимия брат Константин Философ всъщност представлява цялостен фрагмент от т.н. Голяма Апологетика на константинополския патриарх Никифор I (758 - 828), чието пълно заглавие е „От светия наш отец Никифор, бившия архиепископ на Константинопол, слово в защита на непорочната, чиста и истинска наша вяра и против мислещите, че се кланяме на идоли”. А единствените „творчески” елементи  на фалшификаторите се изчерпват с милиционерската хитрост да му лепнат 8 реда в началото, в които според стародавното житейско правило „Повторението е майка на знаието” името на блажения учител на словенския народ  Константин Философ е споменато два пъти, а също така в края за всеки случай са записали и името на нетолкова популярния му брат-аутсайдър Методий. За мен все още остава неразбираемо решението на измамниците да добавят към основния фалшификат „За буквите”  втори допълващ и съдържащ такива компрометиращи детайли ( Юрченко А.И., К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. Доклад на I-й Международной научной церковно-исторической конференции, посвящённой Тысячелетию Крещения Руси (Киев, 21–28 июля 1986 года) // Балто-славянские исследования:  М., 1987. С. 221–232.). Още по-лекомислено са постъпили, като са ги подредили в сборника един след друг така, че края на първия и началото на втория да се намират на един и същи лист – споменатия № 101Б. С което доказването на един от тях за фалшификат, обрича другия автоматично да бъде обявен за такъв. Очевидно са се предоверили на натрапчивото си чувство, че изпитаното през вековете правило „Всеки фалшификат се легализира успешно чрез добавено авторитетно име” работи безотказно. Очевидно на фалшификаторите е бил необходим царския авторитет на Йоан Александър за по-лесното и гладко възприемане на измамата. Използването на авторитетно име е традиционен  метод, изполван и  в скрипториумите на площад „Свети Петър” в Рим. Така например са постъпили измамниците с ватиканския фалшификат „Житие на 15-те тивериуполски мъченици”, като са посочили за мним автор архиепископ Теофилакт Български (виж изследването ми „Историческата и агиографска измама „15 тивериуполски мъченици” и българското участие в нея” -  https://iliyanv.blog.bg/history/2021/10/15/istoricheskata-i-agiografska-izmama-15-tiveriupolski-mycheni.1784222 )

Извършителите са опитали да  решат въпроса по габровски ефективно -  с една кратка нищонеструваща бележка в края на сборника, написана от някой си многогрешен монах Лаврентий, който уж изпълнил височайшата царска поръчка. Бележката е така съставена, че ако се промени датата и името на царя  ще пасне на цялата епоха на Второто българско царство. Впрочем и в кратката бележка на Лаврентий  има тъмни „петна”: годината 1348 г. е изписана грешно ЗWNS вместо SWNS, липсва задължителния за епохата индикт, съпътстващ годината на съставяне. Текста в сборника е писан върху обикновена груба дебела хартия без водни знаци, която се е използвала през дълъг перирод от време – от XIII до XVI век, а струва ми се при нужда лесно е можела да бъде произведена по-късно. Липсват цветните миниатюри, каквито би следвало да има в издание, предназначено за семейството на изключително богатия цар Йоан Александър, каквито вече добре познаваме в подобни луксозни издания за същия владетел – Лондонското четвероевангелие и ватиканския препис на Манасиевата летопис. За съжаление цветните миниатюри са били изключително скъпо удоволствие през средновековието, а очевидно измамниците не са разполагали с много щедър бюджет. За това подсказва дори избора на груба и евтина памучна хартия. И това е само първата от няколкото им генерални грешки. Втората  грешка на макро ниво, която ясно ги разобличава е свързана с текста-възхвала на дейността и популярността на брат Константин-Кирил и брат Методий като изобретатели не на глаголицата, каквото становище днес битува официциално в цяла Европа, а на самата кирилица: „И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той — по гръцките.” Третата генерална грешка е афиширането на мнимата напомпана известност на Кирил и Методий, които изглеждат едва ли не като най-известните личности на средновековна Европа: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ Винаги когато чета този текст се заливам от неудържим смях и се сещам за една запомняща се сцена във Вазовото „Под игото” : „ ... - Много хубаво, браво, Райно. Кажи ми сега, кой изнамери българската азбука? Тоя въпрос позатрудни момичето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути. Огнянов му помогна:— Нашето А, Б, Райно, кой го написа? Детският поглед светна. Райна простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. Тя показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към нея. — Тъй, тъй, кузум, св. Кирил и Методий — извикаха няколко съюзни гласа от предните столове.” Това е огромната зееща рана в целия фалшификат: манифестираната в холивудски мащаби популярност на Кирил и Методий се разминава с липсващата иконография на двамата „светци” не само в днешните български земи, но и върху цялата територия на Балканския полуостров само с около 1000 години – най-ранните иконографски изображения на двамата братя са от началото на XIX век, а в в група със своите ученици „седмочисленици” - средата на XVIII век. Нито един български историк, изкуствовед, етнограф или културолог не е благоволил да обясни причините за тази 1000-годишна всеобща амнезия на българския народ. Между Вазовата героиня Райна и многобройната челяд на цар Йоан Асен съществува внушителна драматична разлика: през 1875 г. огромното мнозинство българи отбелязали празника на братя Кирил и Методий едва за 15-ти път в своята история; по спомените на първия инициатор за техния празник руския поданик Найден Геров – пловдивската интелигенция научила за пръв път за братята азбукари през 1851 г., когато трябвало да се избере името на първото българско училище в града; денят на двамата братя за пръв път бил честван като училищен празник през 1856 г. и първите 4-5 години този празник бил възприеман от гражданите на града като много необичаен и странен. За разлика от епохата на българското Възраждане през средата на XIV  век името на Кирил и Методий било абсолютно неизвестно по българските земи, в т.ч. и за цар Йоан Александър и неговото семейство. В края на известното писмо от 1352 г. до дожа на Венеция Андрея Дандало, след името и титулатурата  на владетеля „Йоан Александър цар на всички българи и на гърци †”, от царската канцелария са решили да направят следното уточнение, може би за избягване на евентуални недоразумения:  „Горепосочените букви са от миниум (киновар) и означават: Йоан Александър, по божия милост цар на България или на Загора, а са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски.” Ето така от царската канцелария е обяснена използваната писменост при написването на писмото – „отчасти гръцки, отчасти български, отчасти персийски”. Най-вероятно в този случай зад думата „персийски” не трябва да се търси някаква буквалност, а по скоро метафора за нещо, свързано с Изтока. И така, към 1352 г. не само цар Йоан Александър и членовете на неговото многолюдно семейство не са чували за Кирил и Методий. Оказало се, че и добре образованите  служители в  царската канцелария са пропуснали да се абонират за произведенията на анонимния автор с прозвището „черноризец храбър”. Предполагам  на всеки читател е ясно, че „черноризец храбър” (т.е. монах храбър) не може да бъде име на реален човек – в мъжката именна система от ранното  средновековие не може да бъде открито прилагателно лично име на българин. В забележителния географско-историческия труд  „Трактат за двете Сарматии – Азиатска и Европейска и намиращото се в тях” („Tractatus de Duabus Sarmatiis Asiana et Europiana et de contentis in eis), публикуван през 1521 г. от полския католически каноник, историк и географ, професора от Краковския университет Мачей Меховский има изключително важно свидетелство, че към датата на публикацията т.н. „кирилица” все още не била обвързана с имената на брат Кирил и брат Методий. В частта за русите, Меховский, който между другото отлично знае имената и деянията на Кирил и Методий – но само като покръстители на хазари и моравци и като преносители на мощите на св. Климент Римски, пише следното: „В дрехите и църковните служби русите следват гърците. Те имат свое писмо и азбука, много сходна с гръцката.”(книга II, глава I, „За Русия и нейните области”). Неслучайно в най-ранните и най-важни  ватикански извори за Кирил и Методий, предназначени за хървати, чехи, словаци и поляци, но не и за българи и сърби – „Италианска легенда”  и  „Кога и как маркоманите приеха Христовата вяра” няма и намек за създаване на нова писменост, а такава версия се появява едва в Пространното житие на Св. Константин-Кирил, приписвано на Владислав Граматик от 1469 г., но в действителност – писано от неизвестен автор в началото на XVII век. И в този контекст съм длъжен да посоча, че първото официално название „кирилица” е регистрирано  през 1563 г. в превода на Новия завет на хърватски език, издаден от хърватски протестанти в Тюбинген, в чието заглавие се казва: „с цирулическими словами наипрво сада штампани“ . Тук връзката е директна и добре осветена от сценичните прожектори на историята: през 1563 г. в подконтралната на Ватикана и родина на „илирийската словено-славянска идея” Хърватия се излюпва термина „кирилица/цирулица”; през 1578 г. излиза от печат „Буквара” на живелия и работил в католическия Запад Иван Фьодоров, който съдържа сказанието за създаването на „кирилицата/цириулицата” от св. Кирил Философ.

„За буквите” и липсващата връзка с българите, българската история и култура

Острожкия буквар от 1578 г. е втория по ред, който издава Иван Фьодоров. Първият (Лвовския) има същото заглавие, формат,  външен вид и е и напечатан 4 години по-рано – през 1574 г. Първият му буквар също е смятан за загубен, но все пак един-единствен екземпляр е открит  в библиотеката на Харвардския университет на САЩ (А.А.Сидоров, „Первая русская грамматика” — «Славяне», 1954, № 12, с. 21-22.). Разликата между двата учебника  е само в броя на листите: Лвовския (1574) съдържа 40 листа, а Острожкия (1578) – 57. Текста на трактата „За буквите” , под названието „Сказание как св. Кирил Филисоф състави азбуката на словенския език и преведе книгите от гръцки на словенски език” е отпечатан върху последните 10 листи (от № 48 до № 57). Буквара на Фьодоров от 1578 г., може да се намери на този адрес: http://www.izbornyk.org.ua/fedorovych2/cf.htm

 Руската дума „сказание” в заглавката никак не е случайна. Авторът и печатар Иван Фьодоров прекрасно е разбирал, че текста не е свързан с научна информация, а всъщност е една приказка, легенда, предание. Различната заглавна част показва също, че тя е творческо решение на издателя и че той не е познавал  трактата от Лаврентиевия сборник – в противен случай просто щеше да го възпроизведе в буквара си. Фьодоров е намерил текста, прочел го е, преценил е, че съдържанието кореспондира с буквара и му е оформил заглавието според собствените си разбирания и интепретацията на текста. А и оказва се, неговия учебник е предназначен за две групи читатели с  еднаква степен на интелигентност – деца и официозни български историци. Разполагаме с категорично датиране на отпечатаното сказание – 1578 г., която година ще ползваме за база при  относително датиране на другите два артефакта: Лаврентиевския текст на „ О писменехь - За буквите” от  анонимния автор с прозвището „черноризец храбър” и бележката на монаха Лаврентий от 1348 година. Но преди това кратка биографична информация за Иван Фьодоров, която ще се окаже много важна за разплитането на историко-политическия  чорап „За буквите”. Роден е около 1510-1515 г. в най-западните части на Русь, приблизително там където днес се събират държавните граници на Полша, Украйна и Беларус. Това място е и гранична зона между две неприятелски и враждебни една на друга  конфесии в християнството – православие и католицизъм. През 1532 г. завършва Ягелонския университет в Краков, след което се установява в Москва, където попада в обкръжението на митрополит Макарий. Участва в построяването и монтажа на печатница в Москва през 1553 г., чията техника е внесана от Полша. Съвсем скоро след това монасите-книжовници, които се прехранвали с писане и копиране на текстове започват да преследват и да извършват насилия над печатарите, които им „изяждали вековния хляб”. Заедно със свой колега Фьодоров е принуден да избяга във Великото херцогство Литва. С това приключват контактите му с Московското царство. През следващите години той работи на Запад – Краков, Виена, Дрезден. Умира през 1583 г. в Лвов. Наблюдателният читател не може да не забележи, че католическия Запад заема твърде значимо място в неговия живот и това обстоятелство ще обясни аргументирано как е попаднало сказанието за св. Кирил и създаването на словенската писменост първо у Фьодоров. В съчинението „За буквите” липсва не само пряк текст, но и дори косвен намек за връзка на трактата с историята и културата на българите и България, което е потресаващо обстоятелство за историческата ни наука. Стига се дотам, че в научни дискусии по темата за единствена такава връзка се приема само прозвището на анонимния автор „черноризец храбър”. Уви – и двете думи се срещат и в средновековния руския език (Словарь русского языка: В 4-х т. / РАН, Ин-т лингвистич. исследований; Под ред. А. П. Евгеньевой. — 4-е изд., 1999). За сметка на това приказния опус „За буквите” и „черноризец храбър” имат съвсем видима връзка с името и творчеството на католическия учен и епископ на Майнц Храбан Маурус (Hrabanus Maurus,  780 - 856), по ирония на съдбата живял точно по времето на хипотетичните брат Константин-Кирил и брат Методий, а едно от известните му произведения се нарича „За изобретяването на буквите“( „De inventione linguarum”). Храбан Маурус не е непознат за родните историци. Откъс от едно негово незначително писмо с още по-незначително съдържание за един още по-незначителен поход на франкския имп. Людовик срещу българите дреме в том втори от Латински извори за българската история. Толкова се е откъснало от сърцето, ума и душата на редактора Иван Дуйчев. Бих се обзаложил, че Дуйчев  е прекарал доста безсънни нощи в тревожни мисли,  преди да вземе крайното решение, предвид взривоопасното съдържание на въпросното съчинение „За изобретяването на буквите”. Бих вдигнал двойно залога, че „опасното” съчинение не е дало мир и покой на мнозина историци от цяла Европа и най-вече във Ватикана и Москва. Оказва се, че информационно затъмнение за него плътно е покрило статията за Храбан в Уикипедия на  английски, руски, италиански и немски език; също така в Католическата енциклопедия и Енциклопедия Британика. Неочаквано се оказва, че българските читатели на Уикипедия имат много по-добра информираност за трактата на Маурус, в сравнение с прогресивната европейска общественост  и аз се надявам в недалечно бъдеще същото да стане най-сетне достояние и на българските „учени” от Института за исторически изследвания при БАН.  Всичко това дължим на българския учен д-р Божидар Пейчев и неговата монография „Aethicus philosophus cosmographus”, публикувана през 1979 г. в два отделни броя на списание „Философска мисъл", 1979 (кн. 2, с. 72-85; кн. 4, с. 54-65), теоретичен орган на Института по философия „Акад. Тодор Павлов" към БАН и Българското философско дружество. Солидната трибуна за публикация не бива да въвежда читателя в заблуждение, че монографията на д-р Пейчев е стигнала до очите на родните историци. По всичко изглежда, че между важни институти на БАН липсват елементарни комуникации за връзка. Последвало красноречиво близо 40 годишно гробовно мълчание, манифестация на  правешкия принцип „да се снишим другари, докато отмине бурята”. И така, да подредим думите и имената в една редичка: „За буквите” от „Черноризец Храбър” срещу  „За изобретяването на буквите” от Храбан Мавър (Храбан Черния). Формалната близост в заглавията и алюзията при имена на авторите бледнее спрямо тематичната (смисловата): в своето съчинение Храбанус Маурус  пише, „че след еврейската, гръцката и латинската азбука била изнамерена от философа и космографа Етикус, родом скит от благородно потекло, азбука, която достопочтеният презвитер Йероним непрестанно разпространявал в свой вариант чак до родината на самия Рабан (днешна Германия, която е и вчерашна и днешна  граница между славяноезичие и германоезичие), понеже възжелал да увеличи известността на тия букви с мощта на своята ученост и трудолюбие. И Рабан изобразил буквите в своя трактат. Забележителното е, че те, общо взето, твърде приличат на по-късните хърватски глаголически букви, на глаголицата, и този факт се признава от всички автори.” (д-р Божидар Пейчев, „Aethicus philosophus cosmographus — I ”  (сп. „Философска мисъл", кн. 2, 1979, с. 72-85). Кое още е забележително в съчинанието на Храбанус Маурус: първо, автора не е  ярък привърженик на „триезичната догма”, така както се обяснява на масовия български читател в редица академични писания по темата за пропагандния героизъм на братя Кирил и Методий; той просто информативно изброява най-ранните три писмености в познатия му свят и ги подрежда в един безобиден ред според тяхното „старшинство” на появяване: еврейска, латинска и гръцка; второ, той самия посочва четвъртата по старшинство – скитската на космографа Етикус (т.е. глаголицата), възникнала през IV век и документирана от известния християнски писател и преводач на Етикус - св. Йероним (последното означава, че родения в хърватските земи св. Йероним е разбирал перфектно скитския (славянски) език на родения в Малка Скития, т.е. днешна Добруджа - Етикус Истрос); това е особено важно обстоятелство – четвърто място в познатия на Храбанус свят и трето в Европа  към 856 г. е изключително висока оценка за значението на глаголицата и нейното разпространение; трето – Храбанус си е позволил волността да посочи още една европейска азбука, която познава  – тази на маркоманите, т.е. онези народи от Панония и Моравия, за които брат Кирил и брат Методий уж бяха съставили поръчкова писменост. Това обстоятелство, т.е. че маркомани и моравци са две имена на един народ,  е добре описано и изяснено в т.н. ватикански ръкопис „ Кога и как маркоманите прегърнаха христовата вяра” (Б. Димитров, 2001  „Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век”), в който Кирил и Методий са християнизатори на Моравия, а Светопулк е наречен княз на маркоманите (моравците ). Там Кирил и Методий са именувани с имената Църха (Кирил) и Страхота (Методий); тези две имена са останали през вековете в чешката история до 1863 г., когато с решение на папа Пий XI  „Църха и Страхота” се променят официално на „Кирил и Методий”. Казано в прав текст с нормални думи: трактата на Храбанус Маурус разбива на пух и прах приказната лъжа за изобретяването на някаква „словенска” писменост от брат Кирил и брат Методий за населението на Моравия и Панония. Пето, Храбан е нямал понятие за съществуването на славянските азбукари Кирил и Методий. Според сказанието те са създали азбуката през 855 г., когато са я популяризирали в Бохемия, а Храбан публикува трактата си след тях – през 856 г.; Бохемия не се намира много далече от Майнц, а нещата свързани с нова писменост са се разчували бързо дори по онова време. Истинското чудо в този случай  е, че труда на Маурус изобщо е оцелял през вековете. Този деликатен детайл  обяснява добре информационното затъмнение върху съчинението, наложено от силно заинтересованите в случая Ватикана и Москва.

За полемичния характер на „За буквите” е изписана цяла библиотека с анализи. Като дефектна грамофонна плоча повечето от тях повтарят рефрена, че то е насочено срещу очевидно преекспонираната „триезична догма” на Римската църква. Един от най-забележителните моменти в съчинението на анонимния „черноризец храбър”, както справедливо и с удивление пише самия д-р Б. Пейчев е, че то започва с една голяма встъпителна лъжа – лъжата, че словените не са имали писменост преди Кирил и Методий: „Прочее преди словените нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКы, или ЧАНЬѤ, или ШИРОТА, или ѨДЪ, или ѪДОУ или ЮНОСТЬ, или ѨЗыКЪ и други тям подобни. И така беше много години.” Анонимният автор на лъжата атакува грубо и фронтално Храбанус Маурус, но не за реално несъществуващата „триезична догма”, а за тежката нелицеприятна истина за глаголицата и маркоманицата. Предполагам на всеки читател вече му става ясно, че само това обстоятелство говори за много късна датировка на „За буквите”; за такава атака е необходима огромна дистанция на времето; в онази епоха теоретично е невъзможно труда на епископ Храбанус (856 г.) да стане известен в предполагаемо българска среда по времето на солунските изобретатели (869-880); както вече съм доказал аргументирано, реалното време на възникване на пропагандната легенда за Кирил и Методий е средата на XIV век единствено в Моравия и първата вълна има за цел единствено пропагандата за чехи, словаци и поляци; в най-ранните основни извори – „Италианска легенда” и „ Кога и как маркоманите прегърнаха христовата вяра” категорично липсват данни за създаването на някаква нова писменост; Втората поред манипулация е, че гръцките и латински букви не са подходящи за словените. Това може би е вярно, що се отнася за гръцките, но определено е невярно за латинските. Сигурно е, че към истинския момент на писане на този фалшификат (не по-рано от 1578 г.) и до сега днешните чехи, словаци и поляци ползват за основа на своята писменост латинската азбука с минималистични добавки към няколко букви. Т.е. целевата група на фалшификата не са западните славяноговорещи от първия период, които никога не са ползвали „кирилица”, а източните – най-общо сърби, българи и руси и това потвърждава извода за втори, по-късен период (XVI-XVII век) на легендата. Вероятно за да не бие прекалено на очи истинската самоличност на анонимния „черноризец храбър”, формално в трактата е оспорено твърдението на Храбан, че еврейската писменост не е първата по старшинство, което е твърде дискусионна и изсмукана от пръстите теза и по-скоро е невярна, отколкото вярна: Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа, докато бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: „Размесени бяха езиците.“ Дори твърдението да беше вярно, този текст наистина няма връзка с основната нишка на полемиката. След което в трактата  внезапно се появява неговата втора кулминациионна точка: пред смаяния поглед на читателя се разразява ураган от критики, целящи унижението, злепоставянето и неглижирането на ... гръцката писменост (?!): „Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви. И така беше много години. После, като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави на елините само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви. С тези 19 букви пишеха дълго време. После Симонид изнамери и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери 3 букви. И събраха се 24. След много години Дионисий Граматик изнамери 6 двугласни, после друг — 5 и друг — 3 за числата. И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език [библията]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години: онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 — превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките — елини езичници. Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани от Акила и Симах, а после и от мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път. Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят.” Охулващата критика срещу гръцката писменост заема най-значима част от текста на трактата. Вече не може да има и капка съмнение, че истинския автор на това съчинение няма и не може да има нищо общо с българите и България, а принадлежи към Римската църква. Двата европейски християнски центъра – Ватикана и Константинопол -  са в  състояние на перманентна идеологическа война  още от времето на патриарх Фотий (867):  наред с фундаменталното различие  по въпроса за Филиокве (Filioque) – т.е. за изхождането на Светия дух от Отца и Сина, се минава през дребнавия въпрос за безбрачието и безбрадието на римските свещеници и не чак толкова дребнавата кръчмарска разправия на събора от 869-870  г. за „майчинството” над българската църква в Илирия,Тесалия, двата Епира и Дардания и се стигне до кулминацията на Великата схизма от 1054 година, след което взаимната омраза и противопоставяне продължава да ескалира с още по-драстични прояви на нетолерантност и агресия. Една примерна илюстрация на взимната нетърпимост е Законника на благоверния сръбски цар Стефан Душан (1349), в който намираме пример за настроенията на православните към площад „Св. Петър” в Рим: "§ 6. За латинската ерес. И за латинската ерес и християните, които са се преобърнали в латинство – да се върнат отново в християнството; ако някой прояви непослушание и не се върне в християнството, да се накаже според Закона на светите отци”. Текста показва, че за православните християни от Стефановото царство от средатата на XIV век католическата конфесия дори не принадлежи на християнството. Отношението на българските православни към католицизма от същата епоха не би могло да бъде по-различно. Набедения за автор на Пространното житие на св. Кирил – монах и копист Владислав Граматик е автор на 46 ярки полемични произведения срещу Ватикана.

Фаталните грешки на фалшификатори

Една от най-грубите и обидно елементарни грешки на фалшификаторите, която веднага боде очите и съзнанието на независимия изследовател е употребата на думите „словени”  и „словенски”. Общо в трактата авторът е използвал тези думи 12 пъти: 2 пъти като съществително име и 10 пъти като прилагателно. Думата „словени” не се среща в латинските и гръцки извори до края на XV век. Думата е непозната и на средновековните българи, поради което отсъства от официалната българска историография до средата на 14-ти, представена от българските преводи на Манасиевата летопис и хрониката на Симеон Метафраст и Логотет. Думата се среща обаче в един от най-скандалните руски фалшификати „Хроника на Нестор” или „Повест временных лет”  единствено като общ синоним на славянски племена, т.е. на етноси. След началото на съветската перестройка (1989)  „Хрониката на Нестор” най-сетне бе приета от съветските учени за фалшификат с нулева историческа стойност и това е отразено адекватно в руската Википедия (тази информация преднамерено е спестена в българската Уикипедия). Категорично е установено чрез водните знаци, че „Хрониката на Нестор” от XII век е написана върху хартия от последните години на  XV век, но понеже хартията се изчерпала, глупавите измамници използвали и три листа от средатата на XVIII век. И тук всеки нормален читател ще си представи, че допълнителните късни листи от XVIII век са използвани за последните три от хрониката. Нищо подобно,  най-късните листи са първите 3 в летописа, което общо взето е безпрецедентна манифестация на фалшификаторска наглост. Читателите, които се интересуват от повече и по-скандални дейтали  могат да се запознаят с великолепните и достъпни в интернет   съвременни изследвания по този въпрос на Ирина Воропаева, 2012 „Радзивилловская летопись”, както и студията на Г.Носовский и А. Фоменко „О Радзивиловской летописи”. Благодарение именно на това обстоятелство, през 90-те години на миналия век в Русия официално бе отхвърлена и съмнителната хипотеза за скандинавския произход  на руската княжеска династия Рюриковичи. Ноторно известно е кога за пръв път в Европа се въвежда в научен оборот думата „славяни” – през 1532 г., когато ватиканския доминиканец и  хърватин по произход  Винко Прибоевич издава брошурата „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”. Скромното книжле на Прибоевич поставя началото на т.н. илирийска идея – обединителна за балканските християни идейна платформа, целяща тяхната консолидация под ръководната роля на Ватикана, на първо време за целите на борбата срещу османския завоевател, но на втори план очевидно е мислено за използване на тази консолидация срещу Цариградската патриаршия и православието на Балканите като цяло. Неслучайно брошурката на Прибоевич излиза в столицата на славянството Венеция,  на любимия език на славяноговорещите народи – латинския. Идеята на Прибоевич е доразвита и официализирана от католическия бенедиктинец и също хърватин по род Мауро Орбини чрез трактата му от 1601 г. „Царството на славяните, днес неправилно наричани  роби”. Така се оформя официозната версия, че думата „славяни” произлиза от думата „слава”,  ерго – славяните са хора на славата и на честта. Малцина обаче са тези, които знаят, че Орбини е официалния автор и на още една емблематична дума  - „словини” и „словени”  - от „слово – дума” със значение „хора на думата, на честта; хора, които държат на думата си”( „Царството на славяните”, изд. Дамян Яков, 2012 – стр.125). Общото между двете знакови думи е, че заместват гръцката дума „склави” и производните й от късноантичните и ранносредновековни извори и която не е натоварена с етническо значение. Според идеолозите Прибоевич и Орбини новите думи „славяни” и „словени” се отнасят само за балканските народи: хървати, сърби, черногорци и българи. Много по-късно по времето на император Петър I илирийската идея на Орбини безцеремонно е взета  на заем, доразвита е и през XIX век  е трансформирана в  руския „панславизъм”. Независимо, че Орбини е официалния автор на думата „словени” от 1601 г., тя се среща в употреба без тълкуване на значението и в малко по-ранни паметници. Почти всички те произхождат от столицата на тогавашната  ватиканска пропаганда Венеция. Например думата е използвана и от първия български печатар Яков Крайков през 1566 г. и това е съвсем естествено и логично, като имаме предвид, че печатницата му се намирала именно във Венеция. В този контекст, появата на думата „словени” в Острожкия учебник на Иван Фьодоров от 1578 г. отразява тогавашната тенденция в Централна Европа.  През последните години в различни исторически форуми и дискусионни платформи в България си пробива път една невярна теза, в действителност нечие глупаво хрумване, че думата „словенин” възниква във Велики  Преслав и с нея са наричани словесните хора, сиреч учените, които са служели на Словото, разпространявали са Словото Божие, били са носители на Словото и т.н. и т.н. Тази неуместна шега с науката е толкова вярна, колкото аналогичната, че Господ е българин от рода Дуло. И последният ми важен аргумент - в Старобългарския речник на Институт по български език към БАН , том 2, 2009 няма съществително име „словени” или „словини”. Но пък за сметка на това има  прилагателно има „словенски”?!? В статията за „старобългарския език” в Уикипедия незнаен дълбоко объркан „специалист” е написал потресаващата глупост, че в старите паметници старобългарския език е наречен „ѩзъiкъ словѣньскъ – славянски език, а впоследствие ѩзъiкъ блъгарьск”. Всеки сам може да се убеди докъде могат да стигнат учените с доктриналното си мислене и какъв е трагикомичния резелтат, когато те са подложени на натиска на масовите ватикански и руски фалшификати, свързани с Кирил, Методий и компания от „ученици”. Това е  прецедент в световната лексикална практика: няма съществително, но има прилагателно.  Абсурда да имаш прилагателно име „ябълков”, а да нямаш думата „ябълка”?!  В обобщение на казаното – думата „словени” обективно не би могла да се появи в нито един оригинален писмен паметник преди 1550 година, а всяко нейно наличие е  индикатор за сигурен фалшификат.

Следващата грешна стъпка на измамниците е още по-уличаваща. Докато за разкриването на първата все пак са необходими по-задълбочени исторически знания, за разкриването на втората е достатъчно наличието на общи познания по български език, които се придобиват в средния образователен курс. В старобългарския език  думите ПНСМѦ” и„ПНСМЕNА”  означават „буква, графичен знак; писменост, грамотност;  нещо написано, текст („Старобългарски речник” том II, Институт по български език при БАН, 2009, стр. 208). Очевидно е, че нашите предци през Х-XIV  век не са познавали по-късната дума „буква” и още по-късната „буквар”. И в трактата „За буквите” резонно са използвани правилните думи ПНСМѦ” и„ПНСМЕNА” . Но в два случая, поради незнайно каква причина, „черноризеца” се е  разсеял и е използвал  късните думи „буква и буквар”: „боукъвамъ – Лаврентиев сборник”,  „буквамъ – Калайдович и Фьодоров”; „боукарѧ –Лаврентиев сборник” , „боукара – Калайдович” и „букварен – Фьодоров”. Това обстоятелство може да има две възможности за обяснение: първата, че царския преписвач Лаврентий е правил преписа по стар оригинал от Х век, но се е объркал и е използвал несъзнателно думи от неговата съвременност; втората означава просто  късен фалшификат. За да проверя първата възможност използвам електронния вариант на Речник на езика на патриарх Евтимий (2011 - 2019), съставен от авторски колектив учени на Софийския университет „Климент Охридски”, т.е. проверявам за съответствие с езиковите норми от ХIV век – епохата в която е живял царския копист Лаврентий. Резултата от проверката се оказа очакваната от мен  неприятна изненада за официозната историко-филологическа мисъл: и през XIV век нашите предци все така не са познавали и използвали думите “буква” и „буквар”. От Х до края на XIV век единствената дума която са ползвали е „боукъi, боукъве” –  но със съвсем различно значение – „рабош, четала; пръчка или дъсчица, на която се отбелязват сметки” („Старобългарски речник” том I, стр.123). В трактата „За буквите” такъв контекст липсва; думата „буквар” сякаш държи рекорд за най-късно използване – поне на мен не ми е известно такова преди „Рибния буквар” на Петър Берон от 1824 година. Което означава, че мнимия царски копист Лаврентий не може да е автор  на целия сборник, включително и на нищонеструващата евтина бележка в края на сборника, с която се датира фалшификата. Единствената хипотетична възможност е многогрешния Лаврений да е притежавал екстрасензорни възможности или машина на времето, с която  да се е пренесъл с два века и половина напред в бъдещето. За съжаление науката история работи с научни аргументи и доказателства и все още не е достигнала  нивото да използва инструментариум на магове, гадатели и екстрасенси. Впрочем,  дори ако годината 1348 бе истинска, отново остава неприятния вкус в устата, че учените приемат за  достоверен исторически паметник, съставен 500 години след описаното основно събитие – съставянето на нова азбука през 855 година.

Трактата „За буквите” прелива от множество други съмнителни думи и всички те подкрепят основното заключение за късен фалшификат. Те са дразнещо откровени за читател със средна компетентност, да не говорим за хора със специални познания.  Голямата група ерудирирани български учени и автори  на научни публикации , които са изследвали  проблема и следователно са си затворили старателно очите за измамата в името на някаква пропагандна цел  включва Васил Киселков, Кую Куев, Донка Петканова, Трендафил Кръстанов, Климентина Иванова, Христо Трендафилов, Цанко Цанев, Нина Шойлева, Евгени Зашев и много други. Но има и такива, които не само са си затворили очите и ума, но са си позволили да покрият най-дразнещите грешки на фалшификатора. Това са двамата съавтори Стоян Стоянов и Мирослав Янакиев, които са публикували оригиналния и нормализиран текст на „За буквите” („Старобългарски език–текстове и речник”,  1976). Например думата „книга”. Правилното изписване  от Х поне до края на  ХIV век е „КЪNHГЪ – КЪNHГЫ” („Старобългарски речник” том I, стр. 774; ) и „КЪNHГА, КЪNHГЫ (Речник на езика на патриарх Евтимий). Изписване в Лаврентиевия препис – КNHГЪ; Калайдович – КНИГЪ; Фодоров – КНИГИ; бележка на многогрешния Лаврентий – КНИГА. Ясно се вижда, че изписванията се различават от правилото на старобългарския и среднобългарски език, най-близко до правилния начин е изписването в Лаврентиевския препис, а бележката на многогрешния Лаврентий практически е еднакво с изписването от учебника на Фьодоров от 1578 година. Какво виждаме обаче в старобългарския текст на Стоянов-Янакиев: те са поправили грешката на фалшификатора и са изписали думата по начин, който я „състарява”, вероятно  за да не дразни излишно читателите: „КЪNHГЪ”. Българските учени Стоянов и Янакиев са извършили нещо недопустимо в науката. Тяхната манипулация  ги прави съучастници на фалшификаторите. Оказва се също, че уж „най-стария” лаврентиев препис на „За буквите” се различава от по-късния Московски препис именно по използването на думата „книга” в  емблематично известното  първо изречение: „Прочее преди словените нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.” В Московския синодален препис, както и в  буквара на Фьодоров думата книга липсва, тя е заместена с по-правилната „писменъ”, т.е. букви: „Прочее преди словените нямаха букви, но бидейки езичници четяха и гадаеха с черти и резки”.  В крайна сметка заглавието на „черноризеца храбър” е именно „О писменех – За буквите” и в трактата се говори за създаването от солунските братя на новите букви, а не новите книги. Оказва се, че печатаря Фьодоров е бил коректен, за разлика от мнимия монах Лаврентий и Калайдович.

Заключителни думи

През годините между 1574 и 1577 г. у живелия и работил на Запад руски печатар Иван Фьодоров попада ватиканския разказ за съставянето на азбуката на словените – кирилицата,  предназначен целево за руси, сърби, българи. Това събитие съвпада напълно с първото назоваване на новата писменост през 1563 г. в хърватските земи като „цирулица”. Фьодоров решава, че този разказ е много подходящ за предстоящото  второ издание на своя буквар. И той му намира място върху последните  страници, като въз основа на съдържанието си съставя подходящо заглавие-резюме на разказа. След около 200 години в епохата на активно създаване на руски исторически фалшификати, т.е. по времето на императрица Екатерина II и след нея, буквара попада в ръцете на хора, които решават да го използват за основа на познатия ни вече трактат, като променят заглавието от 1578 г. в днешния му популярен вид „О писменех”, импровизирайки с името на германския епископ Храбанус Маурис и неговата творба „ За изобретяването на буквите”, които се превръщат в прототип на новото заглавие „ За буквите” от новия автор  „Черноризец Храбър”. За целта те вероятно са издирили други налични екземпляри на буквара и са ги унищожили, за което говори липсата му из цяла Русия и Европа, с изключение на единствените два щастливо запазени екземпляри в Гота и Копенхаген.  Вероятно сред добре платения германски екип историци (Шльоцер, Милер, Байер и др.), които Екатерина II е наела за да „оформят” в благопристоен вид официалната история на руската империя е имало хора, които са познавали работата на своя сънародник Храбанус Маурус. Най-вероятно тогава ( втората половина на XVIII – началото на XIX век) е съставен и целия сборник на „многогрешния Лаврентий  по поръка на цар Йоан Александър”, въз основа на купени  от българските, молдовски и сръбски манастири на Атон стари ръкописи, в средата на който инсталират двете творби от и за  „словенския учител Константин Философ” и неговия брат Методий. Фаталните думи „словени” и „словенски” указват, че и двете съчинения не биха могли да бъдат съставени по-рано от втората половина на XVI век; тези думи стават универсален индикатор, правило или закон за установяване на фалшификати не само в българската история. Доказаният чрез блестящата богословска ерудиция и изключителните познания на проф. Войтех Ткалчик и дякон Андрей Юрченко фалшификат „Написание за правата вяра” се доказва още веднъж и чрез втори алтернативен метод -  простичкото правило, формулирано  от автора на това изследване за наличието на думата „словени” в текста. Малко по-късно, а може би и едновременно с германските „експерти”  на сцената в Москва  се поява човек с подходящ профил, който да свърши работата по научното публикуване и легализиране на вече готовите фалшификати. Това е скромно образования архивар по призвание и преподавател в пансион за деца на благородници Константин Калайдович, който като на шега прави важните си, но твърде съмнителни „открития” в близките извънградски манастири – фалшифицирания бивш цар Симеонов съборник от Х век, ловко превърнат в „Изборник на Светослав от 1073 г.” чрез просто изчегъртване на името; за преводните богословски текстове на „Шестоднев” е измислен български автор – някой си Йоан Екзарх, за който в хрониките, летописите и съхранени паметници липсва дори една-единствена буква. И точно тук Калайдович и неговите ментори допускат може би най-важната си грешка като „издатели” - обявяват Йоан Екзарх за българин и за истински автор на „О писменех”. А в „За буквите” човек може да намери всичко друго, не не и каквато и да е връзка с историята и културата на българите и България, освен добре имитирания български език. Нещо повече – за непредубедения читател ватиканското авторство на трактата е откровено манифестирано. За мен е съвсем  явно, че Калайдович е изпълнявал строго „специфични” услуги за руската империя. За това говорят високите рангови длъжности и многобройните висши държавни награди, с които е удостоен и  награден още в млада възраст: през 1822 – орден „Света Ана” – трета степен; 1824 – награден със златна табакера от императрица Елизавета Алексеевна; 1826 – награден с диамантен пръстен и орден „Св. Владимир” – четвърта степен. Руската империя винаги е умеела да се грижи за достойните си слуги.

 

 




Гласувай:
7



1. dobrodan - Добре, звучи убедително. Но: http://bolgnames.com/Images/Russians_2.pdf
20.12.2021 17:12
"Съществен момент тук е вземането още и на решение за изпращане
на проповедници и в съседните държави и на първо място във Волжска
България. В случая най-подходяща е кандидатурата на епископ Марко
Македонянин, защото той е македонски прабългарин и владее родния
си прабългарски език, който е почти същият с волжскобългарския. Тук
епископ Марко успява да кръсти четирима български князе с цялото им
домочадие и подвластни, което като се има предвид общо взето друговерската нетърпимост на Исляма по това време, трябва да се приеме за
една сравнително успешно изпълнена мисия:
Для проповеди христианства в болгарах посылан был некто Марк Философ,
но без желанного успеху: крестились только четыре князя, пришед в Киев (М.
Ломоносов).
В подтверждение сказанного сошлемся на Н. М. Карамзина, который, ссылаясь
на русские летописи, отмечал: Никон. Лет. говорит, что Владимир в 990 году
послал Македонского Философа Марка обращать Низовских или Казанских Болгаров в Христианскую Веру; что четыре Князя их крестились в Киеве (Р. Бариев)
[вж. Макарий (Булгаков) 2010, 15, вж. и срв. Бариев 2010, 77; Ломоносов
2010, 2; Николаев 1949, 47-48]."

Това лице е посочено в тарихите като Марк Макидан и автор на "О писменехъ". Среща се и като Марк Каратун (Чернодрешковец). "Маркар Каратун (внук на сестра на цар Самуил)".
Никой не би могъл да упрекне авторите на тарихите в симпатии към "македонските арменци" или "арменските македонци".
цитирай
2. marknatan - Откритието, че това е Симеоновия сборник, дължим не на екстрасенаса Чилингиров, а на проф Шевирев
22.12.2021 05:11
Илян,
Откритието, че това е Симеоновия сборник, дължим не на екстрасенаса Чилингиров, а на проф Шевирев, който тридесет години след откритието му, в 1845 г открива в Кирило-белозерския препис на похвалата на л 6 името на Симеон ( Виж Куев ).
Личността на Св Кирил Белозерски изписана на безброй икони му са е една от причините бг проституцията да наложи мита за апостолите на славяните братя Грим и той да получи тази приемственост за днешната маймунясалите проститутки от новата балканска порода представяща почитта на народа към действителен светец за ватиканска митологема
Бих барабана още в далечната 2014 г 6. marknatan - Откритието, че това е Симеоновия ...29.03.2014 01:15 ... и псибоц след тва колко тези направи... не си чул.. но в историята, като наука не трябва да има пристрастия към екстрасенси и грешки
Във в/ка с твърдението ти :
"Българският медиевист проф. Асен Чилинигиров обаче открива, че името на киевския княз Светослав (1073 - 1076) е било изписано върху изстърганото и заличено име на българския цар Симеон, а оригинания български сборник е унищожен и части от него са били вмъкнати в руския ръкопис. (Асен Чилингиров, 2011 „Цар Симеоновия Съборникъ от Х век – изследвания”)."
П.п. продължавам да чета надолу...
цитирай
3. marknatan - Лаврентиевия ментак неръкотворно се появява непрелистван в одаята на патриарх Никон!
22.12.2021 05:32

Лаврентиевия ментак неръкотворно се появява непрелистван в одаята на патриарх Никон! В средата на 17 век ! Да съшия патриарх който ебава мамта на православния обряд и ги покатоличава и православните со остават т нар староверци Та ттоя пич открива и тоя сборник! Баничарницата се опитват да скалъпат арменските сведения че бил донесен от поредният странстваш арменски търговец в историята, както и в случая с братя грим в шумен , отишъл в Атон и от там го довлекъл мнонаха Арсений. Тайа твърдят, али немат докази! научни докази. ! няма списък кво е донел и кога поредният арменстващ из хиосторито, акто антинаучна сглобка на доверие ! т.е. няма такова неща Факта е че патриарха още преди оня да се върне го е намерил непрелистван , преписали мо го по бързо преди оян да се върне за алиби
цитирай
4. iliyanv - Не съм фен на кирилометодиевиста Чилингиров в никакъв случай,
22.12.2021 09:11
Посочих го единствено заради изследването му на разбираем български език. Конспирацията далеч не е такава, каквато я описва екстрасенса. Имам едно съветско изследване на Марфа Щепкина от 1977 г., в което на 20 страница е казала същото, което Чилингиров е разтегнал на 130. И вероятно Чилингиров е тръгнал от него да си пише книжката.
цитирай
5. kirk - Разобличаването на фалшификата "За буквите"
23.12.2021 15:05
Добре! Разобличаването на фалшификата "За буквите" е полезно и трябваше да се съсредочите върху него, а не да вмъквате вътре още поне 3 големи теми, проблеми, въпроси... Вълчанов, явно пропуска арменския пътепис и сведението за празнуването на 11 май, да не говорим за гръцките жития на св.св. К. и М. Dobrodan прави някакви аналогии, споменава проблема с арменеца "Маркар Македонян", но също не дава повече сведения! Marknatan продължава херметичните си иносказания и всъщност явно подпява на хроничния откривател на фалшификации Боцмана относно някаква ватиканско-арменска, предполагам арменокатолическа от остров Сен Лазар, манипулация в един арм. средновековен пътепис, който е преведен едва ХХ в. на бълг. от Агоп Орманджиян, Бог да го прости!!! И така - нека някой по-способен да вземе да ни обясни каква е целта на следовниците, следходниците на Шести отдел на КДС или пък на КГБ??? И да си скъса гъза - не може да открие такава!!! Освен...?! Ние явно сме измислили св.св.К.и М., за да имате с какво да се хвалите?! - двамата арменци, разведки на Византия, ами - добре!!! И сега ще си ги вземем обратно и вие увисвате с изявлението, че сте дали нещо на света, ха-ха-ха!!! Накрая нека спомена, че много неприятно впечатление оставя "българския гений" по трактовката на Елин Пелин, когато се прокарват внушения и манипулации, че д-р Божидар Пейчев не е откривателят и разобличител на фалшификацията, а някакъв руснак или рускиня. Без сериозни научни факти и аргументи - това си е чиста завист и злоба! А.Чилингиров, гледам също го отнася като куцо пиле домат, а вие да не сте по-способни от тях, че нещо не съм чувал да имате даже научни публикации, макар че при раздавеното на килограм дипломи там при вас и това е възможно.
цитирай
6. iliyanv - Крикорчо, анадолско чадо наивно
23.12.2021 17:22
Вълчанов нищо не пропуска за "арменския пътепис". Очевидно нищо не отбираш от ватикански фалшификати. Не го приемай лично, че 100% от разните Хоренацита, Ширакацита и прочие "ацита" са ватикански ментета от 17 и 18 век. Както аз не приемам лично, че 50 % от измамите за Кирил и Методий са съставени на български. Вземи се ограмоти малко, че чак ми е неудобно да ти чета глупостите за "арменския пътепис":
https://iliyanv.blog/history/2013/12/03/kysen-vatikanski-falshifikat-za-kiril-i-metodii-na-staroarme.1214542
цитирай
7. kirk - Бузмен-чо, алкохолът убива мозъчните нервни клетки
23.12.2021 22:14
Бузмен-чо, алкохолът убива мозъчните нервни клетки и са ти останали само 2-3... Няма втори път да ме вкараш в тъпи полемики, Не си този, който ще оценява нашите автори и извори!!! Колко ника още ще си измислиш?! Я хвърли малко светлина върху прабългарската азбука, защото си публикувал образците в Академия-та без каквито и да е обяснения!!! Вие с Марко Натан вече напълно изпадате в солипсизъм, пълен херметизъм и некомуникабелност! Факт!
цитирай
8. kirk - Браво dobrodan
25.12.2021 14:20
Браво dobrodan, може да съперничиш на плагиатстващите от БАН с този мой и наш - с брат ми, цитат, който обаче е обобщение под не само този аргумент, а под няколко: "Никой не би могъл да упрекне авторите на тарихите в симпатии към "македонските арменци" или "арменските македонци". Това наричаме цитатничене!!! Ако и останалите ти "открития" са от същия вид, ясно е, че си усвоил методите и похватите на най-реакционната черносотническа сган на казионните учьоные!!! За отбелязване е фактът, че в нашите изследвания сме дали определение на израза, който е в кавички, но той и досега е извън научния обмен на българистите. Те дори не знаят, че е имало еретична секта "македонци" на ересиарха Македон. Важно е да добавя, че именно след победата в религиозния диспут с тези поредни деформатори на християнството Арм. апост. православна църква е наречена православна ПРЕДИ всякаквите там фанариоти и булгарофони!!!
цитирай
9. andorey - Много дълги ги пишеш, не мога да го ...
31.12.2021 11:27
Много дълги ги пишеш, не мога да го прочета цялото. По кратко и по ясно ако може.
Съчинението на нашия автор, неизвестен, е птосто отговор, спор със съчинението За буквите на Храбан Мавър. Т.е. един вид той дискутира с него по въпроса за писмеността.
цитирай
10. panazea - Щастлива Нова Година !
31.12.2021 11:41
Тук има много да се чете !
цитирай
11. kirk - andorey не разбираш гениалния
01.01 22:29
andorey не разбираш гениалния брилянтен ум на Боцмана, скрит зад ника на ilianv, защото във всяка публикация държи да изброи и споменава всички свои находки, смесени със заблуди и самозаблуди!!! Що се касае до конкретното ти питане - да, така учехме, но никакъв спор не е имало, а е просто препис-превод със свободни допълнения от трактата на въпросното франсе, първо на някакъв чех, после на руснаци. Нищо общо няма със ст.бълг. книжнина! И находката е на доктор Божидар Пейчев.
цитирай
12. iliyanv - Андорейчо немал време да чете, било много дългичко ...
02.01 11:17
Ма имал време да напише половин тон глупости. Няма как да стане късичко, щом андорейчовците в нашата мила татковина не могат да вдянат, за що иде реч в "дългото" писание, камо ли ако беше по-късичко.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 202501
Постинги: 45
Коментари: 317
Гласове: 207
Календар
«  Ноември, 2022  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930