Българските манипулатори Фалшивото житие на 15-те тивериуполски мъченици не би имало абсолютно никакво значение за българската история, ако не беше необичайното за агиографския жанр включване на няколко възлови епизода от ранната българска история. Дори житието да беше написано отначало до край коректно и да не съдържаше притеснителни данни за неговата истинност, необичайно и неествено е да бъде оценявано и използвано като особено важен извор за българската история. Един от първите му изследователи е Константин Иречек. Поставям го в списъка на българските историци, защото като автор на „История на българите” често е бил търсен от европейски историци за консултации и мнения по българската история, а и в редица европейски публикации от онова време, Иречек спонтанно е бил възприеман от колегите си именно като български историк. В края на 90-те години на XIX век Иречек се заема с изследване на житието точно заради текста, който засяга българската история. Резултатите от проучването са публикувани в монографията му C.Jirecek „ Das christliche Element in der topografischen Nomenklatur der Balkanlander”, Wien 1897 ( български превод С.Аргиров, 1898 ПСп кн.55-56). Най-важните изводи до които достига Иречек са няколко: първо, че сведения за тивериуполските мъченици липсват във византийските сборници от жития на Симеон Метафраст и Менология на Василий II и второ, че в римската провинция Македония не е съществувал античен и късноантичен град с име Тивериупол. Той установява, че два града с такова име са съществували в римската провинция Витиния и Писидия, Мала Азия и един на Балканския полуостров – това е днешния български град Варна (Одесос). Иречек допуска две незначителни грешки в това отношение, които не засягат фундаментите на изследването му: градовете в Мала Азия не са два, а един и той не се е намирал в провинция Витиния, а във Фригия, но по-късно при трансформациите на римските провинция попада в друга провинция - Писидия. Втората грешка е свързана с Варна, която никога не се е наричала Тибериополис. Иречек просто се е предоверил на текст от „История на България” от Блазиус Клайнер. Тази заблуда продължава да се тиражира и днес в много електронни български медии и дори научни публикации. Друго добро попадение на Иречек е, че „хваща” прословутата забавна грешка на мнимия Теофилакт от църковната история на Сократ за тримата християни от Мира – Теодул, Тициан и Македоний, при която последния е сбъркан с името на римската провинция Македония. Заедно с това обаче българския „австро-унгарец” с чешка кръв допуска и някои по-сериозни пропуски. Най-главният, бих казал – фундаментален, е, че не забелязва изцяло неверния исторически текст за преследванията на християните по времето на Юлиан Апостат. За това не бива да го съдим строго, защото на практика нито един от българските историци (а и не само) до този момент не е посочил тази лъжа. Колебливо е мнението му (пише, че само се съмнява в датирането) и за плочата с фалшивия гръцки надпис от църквата във Велюса, който носи името Тивериупол и дата 1080 г., въпреки очевадността на фалшификата. Така или иначе Иречек оставя паметна следа при научното обследване на фалшификата. Все пак и да не забравяме, че е бил подложен на натиска на други солидни фалшификати, които са респектирали тогава, респектират и сега и за много историци имат излъчването на извор от най-висока класа: Асеманиевото евангелие, Дюканжовия списък, хрисовула на цар Стуфан Душан и др. Иречек притежава статута на авторитет в областта на историческата наука, особено след 1885, когато наистина успява да влезе в научна форма и дори днес северномакедонски, сръбски и гръцки пишман-историци все още продължават задочно да спорят с него, като се позовават единствено на познатите ни вече примитивни фалшификати и псевдоархеологически данни. Васил Златарски, злият гений на българската история е следващото име, което е пряко свързано с житието на 15-те тивериуполски мъченика. През 1922 г. публикува една кратка студия, в която основно се позовава на констатациите в съчинението на К. Иречек, към които за жалост добавя свои тези, с които изцяло в свой личен интерес прави опит за научна реабилитация на фалшификата („Легенда за откриване мощите на Тивериуполските мъченици”, Отчет на Българския археологически институт за 1921 г.1 , София 1922 стр. 22-37; избрани произведения 1972, т.1, стр. 190-205). Мотивите на Златарски са съвсем лични и се разминават антагонистично с принципите в науката: той упорито се заема с легализирането на фиктивната историческа личност княз Борис I Покръстител (или Борис-Михаил), днес известна от дузина съмнителни и късни извори, сред най-солидните от които са житието на 15-те тивериуполски мъченици, пространното житие на св. Климент Охридски и т.н. надпис от Балши. За това, че Борис I Покръстител бил пълна изненада за българските историци от края на век XIX говори факта, че личността му първо изненадала Светия синод на Българската православна църква – Борис е канозиран едва през 1905 година, т.е. около 1000 години след смъртта си, което е прецедент в историята на християството. Две години след студията за 15-те мъченика Златарски пристъпва към т. 2 от плана, като публикува изследването си за т.н. Балшенски надпис („Намерения в Албания надпис с името на българския княз Борис-Михаил”, сб. Slavia II, Praha 1923-1924, избрани произведения 1972, т.1, стр. 267-297). Изследването е явен фарс, Златарски прави фалшив прочит на надписа, като си позволява да манипулира графично две от буквите от рисунката на надписа и добавя цял израз, които не съществуват в материалната действителност (вж. по въпроса К.Гербов, 2008 „Спорният „надпис от Балши” ) И до днес българската историография мижа по темата, сякаш не забелязва фалшификациите на Златарски и това статукво е поддържано от всички материали в електронните медии и публикации с научен характер. Златарски е разбирал съвсем ясно, че научното легализиране на Борис I минава през легализирането на фалшификата. По отношение на 15-те мъченика той приема основателно и трезво всички противоречия, установени от Иречек, които показват несигурността на извора, но без един, който го кара да преосмисли цялостното си виждане и става търсен повод да приеме, че все пак през ХI век са съществували някакви светци в Струмица. И този документ е т.н. Асеманиево (Ватиканско ) евангелие уж от XI век, където на датата 29 август се споменават „светите Тимотей, Теодор, Евсевий и тяхната дружина”. Златарски е бил респектиран от Асеманиевото евангелие (Evangeliarium Assemani), но всъщност то било ли е действителен фактор за респект? Намирането на Асеманиевото евангелие напомня приказка на Шехерезада: през един слънчев ден на 1736 г. префекта на Ватиканската библиотека Йосиф Асемани се разхождал безгрижно в Йерусалим, видял евангелието в един православен манастир и го закупил за спомен (времето на покупката съвпада конспиративно с първото издание на житието на струмишките мъченици – 1741?!), но забравил да поиска фискален касов бон за покупката. Йосиф Симон Асемани предава Богу дух през 1768 и неговите наследници били ощастливени да открият нашето евангелие, което било предадено където трябва – във Ватиканската библиотека. Но от времето на покупката през 1736 г. до времето на първата му научна публикация 1865 г. изтекла много вода в Тибър и на практика никой не знае какво е било купено в действителност, ако изобщо е купувано, и какво е публикувано 130 години по-късно. Отделен е въпроса, че Асеманиевото евангелие е публикувано 120 години след първото тивериуполско житие и въпреки неясната му датировка от X – XI – ХII - ХIII век, то според времето на публикация се явява вторичен източник, спрямо първичния по време – житието на струмишките мъченици. Ако не друго, то този факт би трябвало да заостри вниманието за Златарски, при условие че беше непредубеден и обективен. Днес по силата на заключението, че житието на струмишките мъченици е категоричен фалшификат можем да заключим без притеснения, без дори да сме прочели дори една страница от Асеманиевото евангелие, че е фалшифицирано. Но в публичното електронно простраство е общодостъпно изследване на българския историк Марк Натан, в което има конкретни научни аргументи за неговата фалшификация: основната част на евангелието е написана на глаголица, но допълнителните вметки – на кирилица; то се състои от две коренно различаващи се една от друга части по почерк, изящество на изписването и украсата, което не може да бъде обяснено със смислени аргументи; във втората, предполагаемо добавена по-късно към оригиналната първа част са налични голям брой прогаряния и прокъсвания на пергамента, при което текста внимателно ги заобикаля, почти без да се губи информация от него, правят впечатлие многобройни зацапвания и зачеркване на грешки, общо чувство за груба немарливост. Това определено са изкуствено създадени ефекти за състаряване на добавения текст. Но най-грубата грешка на фалшификаторите, допълнили оригиналната част на глаголическото евангелие с фалшиви данни от месецословите за Кирил, Методий, Климент Охридски и не на последно място – нашите любими струмишки „мъченици” - са добавките (вметки), написани на кирилица от някой, който се е нарекъл „поп Стан”: „“азъ попъ Станъ писахъ” и „“азъ попъ Станъ писахъ ... ут мене грешника”. Изразите „от мене грешни” и „от мене грешника” се срещат в десетки и стотици български и сръбски църковни текстове от XVII, XVIII и XIХ век и те показват категорично времето, когато „поп Станъ” е бил нает да свърши мръсната работа от ватиканския си поръчител, който по обясними причини е бил напълно безпомощен да разбере глаголическия и кирилски текст. Всъщност, неграмотния „поп Станъ” за да имитира текст от X – XII век би следвало да използва съчетанието „раб божи или божи раб”, което се среща върху хиляди моливдовули на територията на Балканския полуостров от онази епоха. Ето какво успява да измисли адвоката на фалшификаторите Златарски - идеята, че култа към тивериопулските мъченици е пренесен в Струмица от Мала Азия през IX век. Така и вълка (фалшификаторите и очевидната измама) оставал сит и агнето (наивните читатели) цяло и щастливо. Зад идеята на Златарски стои едно кратко сведение на Теофан Изповедник. Поради брожения и недоволства в армията, през 810 г. имп. Никифор наредил да се преселят в Склавиниите християни от другите теми в империята. От хронистите знаем, че това не му е било за първи път; очевидно той е разчитал на този жесток подход за туширане на общественото недоволство. Но през юли следващата 811 година, архонта на българите Крум си направил луксозен съд за пиене на вино от императорския череп и малко по-късно преселниците се огледали, ослушали и като не видели прибижаващ влак се завърнали по родните си места. Текста на Теофан е доста лаконичен: „През тази година (810) Никифор след безбожните си изстъпления, като възнамерявал да усмири напълно войските си, наредил да се преселят християни от всяка тема в Склавиниите, а имотите им да се продадат. Това дело било истинско поробване. Мнозина в безумие злословели и искали вражески нашествия. А други ридаели над родителски гробове и ублажавали мъртвите. Имало и такива, които се самообесвали, за да се избавят от ужасите. Те не могли да пренесат със себи си недвижимите имоти и гледали как загива придобитото чрез труда на техните деди състояние. И пълна безпомощност обзела всички.” „... (812) А живеещите по Струма преселници се възползвали от случая, избягали и се върнали в земите си. Това било божие наказание, което изобличавало лудостта на Никифор и чрез което рухнали в един миг привидните му успехи.” Да обясня ситуацията от хрониката: нарочените византийски поданици са преселени в Склавиниите, а те – Склавиниите, подобно на „вулгариите” са териториално обособени византийски архонтства с по-особен статут на управление и според изворите основните от тях са ситуирани в близките околности на Солун, в т.ч. и до устието на река Струма. Година и половина по-късно преселниците се възползвали от смъртта на Никифор, сина му Ставракий и като цяло от смяната на модела на управление и си заминали за родните места. Но не всички сторили това, а само една част от тях и Теофан го е казал пределно ясно – единствено живеещите по Струма. А Струма не е малка река и както вече разясних една от „склавиниите” се е намирала около устието и най-вероятно точно преселниците от тази склавиния са потеглили за родните си места. Освен това от устието на Струма до Струмица има над 150 км разстояние, а градчето Струмица няма нищо общо с река Струма и отстои на 70 км от най-близката част на реката. За да реши тези противоречия Златарски развързва торбата с дебелите лъжи. И започва да си измисля неща, които ги няма в сведението на Теофан: преселниците били „предимно, ако не изключително от малоазийските теми”; на европейска земя преселниците навлезли „навътре в Македония”; преселението било част от „колонизаторската политика на имп. Никифор, която целяла да попречи на българското влияние” и „мисионерска задача за християнизиране на местните славяни” ( а горкия Никифор просто искал да реши броженията във войската си); че „голяма част от преселниците били заселени точно около Струмица”, които заедно със скромната си покъщнина не забравили да вземат и любимите си домашни светци във вид на мощи. Ето такива глупости написал Златарски в типичния за него манипулаторски похват, за срам на цялата историческа гилдия на България и вече век тази негова жалка антинаучна простъпка е покрита с гузно съучастническо мълчание. През годините на развитата правешка демокрация лъжите на Златарски не само останали незабелязани, но получили значително творческо надграждане. Ако разгледате томовета с т.н. гръцки извори за българската история (ГИБИ) от Института по история към БАН бихте могли да забележите една странна особеност в хронологията на изданията: том Х – 1980 г.; том ХI – 1983 г., а том 9.2 – 1994 г. (?!). В „особения” т. 9.2 са отпечатани двата фалшификата на Теофилакт Охридски – „Легендата за 15-те тивериуполски мъченици” и Пространното житие на Климент Охридски. В основата на анахронизма стои мащабен конфликт между един от на-добрите познавачи и преводач на цялостното творчество на Теофилакт – Стоян Маслев и ръководството на Института по история към БАН, разбирай – ЦК на БКП. Ученият и преводач Маслев отказал да включи фалшификата за 15-те мъчениците, конфликта продължил до неговото пенсиониране, след което Маслев си прирал нещата – т.е. десетилетния труд по цялото творчество и критика на Теофилакт, които били готови за печат и нашите прославени поръчкови историци останали с пръст в устата. Имало значи честни и достойни хора като Ст. Маслев, а не само манипулатори от сорта на Златарски, Бешевлиев и Рашев. Така или иначе Института по история възложил работата на друг, по-сговорчив преводач – младия, нуждаещ се от кариерно развитие Илия Илиев. Но тук давам думата на автора на предговора към том 9.2 – проф. Иван Божилов, познат на компетентната публика и като агент на Държавна сигурност с псевдоним „Борислав” (Решение № 230 от 16.06.2011 г., Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, 2011): „ ... Но да се върнем към том IX/2. ... И наистина, дългоочаквания том IX/2 бе готов за отпечатване, или поне такъв, какъвто го престави Ст. Маслев. За съжаление томът не бе отпечатан и не можа да заеме отреденото му място в серията ГИБИ (междувременно през 1980 г. бе издаден т.Х, а три години по-късно, през 1983 – и т. ХI). Кои са причините за тази празнота? В основата е един конфликт между Ст.Маслев и колектива на секция „Средновековна история на България”. Конфликтът бе породен от съдържанието на тома, или за да бъда кратък, ще отбележа, че Ст. Маслев не пожела да включи в т. IX/2 пространното житие на Климент Охридски. Тук отварям една скоба, за да отбележа, че между специалистите съществува спор относно Теофилактовото авторство на пространното Климентово житие. Но малцина са онези, които мислят, че Теофилакт не е автор на този изключително ценен извор за дейността на славянските първоапостоли и за живота и светителството на Климент Охридски. До най-упоритите привърженици на това схващане Иван Снегаров и Пол Готие , трябва да поставя и Ст. Маслев... За съжаление Ст.Маслев не се подчини на този отдавна установен принцип, за чието прилагане настояваха колегите му от Института по история (те не оспорваха правото на Ст.Маслев да има собствено мнение по въпроса за авторството на Vita Clementis, а се противопоставиха на упорството му да изхвърли житието от т. IX/2). Той не се подчини и на изискванията, предявени от Редакционно-издателския съвет на БАН. Така т. IX/2 бе замразен за неопределено време. После дойде пенсионирането на Ст.Маслев, който напускайки Института по история, отнесе със себе си и подготвения вече ръкопис”. Ето така се е писала някога, пише се днес и вероятно ще се пише и утре българската история. Очевидно е, че на фалшификата е дадено незаслужено право на научен живот през 1994 г., 5 години след „прехода” по политическо-административен начин от учени, издигнали се в кариерата още по време на тоталитаризма. Така българската историография се нарежда заслужено в списъка на останалите съучастници в тзи скандална и нагла фалшификация, наред с гърци, сърби и македонци.