Въведение Легендата за 15-те тивериуполски мъченици е един от най-наглите фалшификати в европейската история. Тя е и уникален историографски куриоз: създадена е във Ватикана , но е защитавана агресивно от сръбски, гръцки, северномакедонски и български историци, поради желанието всеки да се възползва максимално от фалшификата по свой собствен начин. Доказването на измамата, предмет на това изследване, има фундаментално значение за изчистване на българската (и не само) историграфия от редица други мащабни фалшификати, свързани тематично с нея: ватиканските – „Дюканжов списък”, „Асеманиево глаголическо евенгелие” и „Пространното житие на Св. Климент Охридски”; сръбските – двата канона от струмишкия епископ Константин Кавасила и т.н. Архангелска грамота на цар Стефан Душан от 1348 г. и още много други, на практика всички, които споменават несъществуващия античен балкански град „Тивериупол” и/или „ петте, десетте или петнадесетте тивериуполски или струмишки мъченици”. Житието е запазено като препис в един-единствен екземпляр без оригинал, открит в средата на XVIII век, а повествованието обхваща период от 800 до 1300 г. преди откриването му. Класически критерии за наличие на фалшификат или историческия извор от групата на най-съмнителните исторически паметници. Такава е концепцията например на два известни руски фалшификата: т.н. „Именник на българските ханове”, в който няма и намек за България, българи или българско и „ Приписка на Тудор черноризец Доксов”, които са „чудодейно” намерени преписи без оригинал, на нелогично и необикновено място и дори самите откриватели не могат да обяснят по разбираем начин процеса на намирането им, освен със „случайност”. Наличието на съмнителни обстоятелства обичайно се замъглява чрез авторството на авторитетна историческа личност. В нашия случай то дебело е подчертано още в заглавната му част: „Мъченичество на светите славни 15 свещеномъчници, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестия Юлиан Отстъпника, написано от Теофилакт, светейшия архиепископ на цяла България”. Кратката сюжетна линия на житието, разделена на 4 части е следната: по време на управлението на имп. Юлиан Отстъпник (361-363) започват жестоки гонения срещу християните. Четирима християни от Никея, Мала Азия - Тимотей, Комасий, Евсевий и Теодор решили да потърсят спасение от преследванията и заминали са Солун. Това е първата нелогична ситуация в житието, защото се предполага, че указа на императора за преследване на християните ще е валиден и от другата страна на Егейско море. Така и се оказва – след „дълбоката изненада” на пътешествениците, че в Солун езичниците също притесняват християните, четиримата другари решили да напуснат и Солун в търсене на щастливо кътче от империята, в което заповедите на императора оставали неизвестни, поради проблеми с византийските правителствени комуникации. И един такъв балкански градец се оказал Тивериупол, градче разположено някъде северно от Солун, „към границата с илирийската земя”. Неопределената локация на Тивериупол не е резултат от системни бягства на автора от часовете по география, а както подобава на всеки нагъл фалшификат – съзнателен, преднамерен акт за дезориентация на наивници. Там към праведната дейност на четиримата никейски християни се присъединили 11 местни тивериуполски мъже и всички вкупом започнали да просвещават със светлината на знанието и да изцеляват както духовни, така и телесни недъзи, т.е. групово се преквалифицирали в професионални живи светци, а Тимотей се самоназначил за епископ на църквата в Тивериупол. Скоро обаче сведенията за техните подвизи достигнали до Солун и двама от администраторите на града взели мерки да неутрализират проблема. Битката между Зевс и Исус Христос завършила с победа на първия; светите 15 християни били осъдени на смърт с меч и убити по жесток начин на 28 ноември 362 година (единствен случай в римската империя при Юлиан Апостат!?), а телата им били захвърлени и лишени от погребение. След като двамата тирани на Юлиан си заминали, телата на загиналите с мъченическа смърт били погребани от тивериуполци с подобаващи почести по християнски обичай. Славата на чудесата им продължила да се разпространява извън града и се проявявала с още по-голяма сила, като обхванала целия византийски запад. Минали много векове, когато в тивериопулските земи нахлул варварския народ на „омврите”, които разграбвали всичко до което се докоснат, в т.ч. и християнските храмове. Тук наименованието „омври” трябва да сащиса допълнително читателя на сапунената драма, тъй като такова варварско племе не е известно на хронистите. Това не означава непременно, че автора е отсъствал системно от часовете по късноантична история, а само, че е опит да се замъгли достатъчно добре обстановката в житието, а читателите да останат доволни от собствената си досетливост, че „омври” всъщност означава „авари”. Така ковчезите на светиите останали под останките на сринатия храм, покрити с пръст и строителни отпадъци и останали неизвестни за всички (това означава, че „омврите” са избили най-малко половината население на Балканския полустров, което е доста забавно твърдение от историческа гледна точка). Тук можем да отбележим следната характерна особеност на земната пръст и строителните отпадъци – те пречат на чудесата да се проявяват в материалния свят, както оловото - за разпространението на радиацията. Следва нещо нетипично за агиографската литература - малък исторически разказ, почти кратка версия на ранната история на България, за това как след като тайнствените „омври” се махнали от империята, на тяхно място нахлули от Скития още по-свирепи езически зверове-антихристи, наречени „българи”, които заляли „западните области”(Илирия и Македония до Солун); не били пропуснати антихристиянските зверства на Крум, неговия син Омвритаг , неговите внуци Енравота, Звиница и Маломир и се стигне до „дивния Борис”, който обаче решил заедно с поверения му народ да влезе в правия път, да стане християнин и да изчисти веднъж завинаги отвратителния имидж на българите. Борис царувал 36 години, предал управлението на големия си син Владимир и след като се подстригал за монах преминал в безконечния живот, но подобно на 15-те мъченика бил прославен от Господ да върши чудеса и изцеления с костите си. Но този процес някакси останал незабелязан от задрямалия неблагодарен български народ в продължение на 1040 години, тъй като неизвестния за историческите хроники преди 18 век княз Борис Покръстителя бил канонизиран от Българската православна църква едва през ХХ век - 1905 година. Изведнъж земната пръст и строителните отпадъци феноменално спрели да бъдат фактор за спиране проявленията на чудесата: след 250 годишна пауза светците отново започнали да творят видими чудеса в земния живот и това скоро достигнало до ушите, очите и сърцето на българския цар Михаил, т.е. същия Борис, който след приемането на християнството си променил името в чест на кръстника си – византийския император Михаил III. Следва нова проява на нелогичност: Михаил заповядал да се построи храм в чест на светиите в Брегалнишката епископия и там да се пренесат мощите им, които в онзи момент били погребани все още на неизвестно място в Тивериупол. Очевидно на Михаил е било гарантирано от тогавашния Старобългарски археологически институт (САИ), че мощите ще бъдат открити на всяка цена. Скоро учените и археолозите от САИ открили великолепната находка: „...най-сетне попаднали на ковчезите на светиите. Те били покрити с издялани от мрамор плочи, а отгоре било написано името на всеки, външният му вид, образът на живота му, чинът му и чертите на лицето му”. Странно защо въпросния Михаил е наредил да се построи храм в Брегалнишката епископия, при положение, че Струмица също е епископски център още от IV век, а един от светите мъже – Тимотей – бил дори епископ. Странно е, че в повествованието авторът продължава да нарича града Тивериупол, след като още в заглавието се казва ясно, че българското му име е Струмица. Още по-странно е, че за ужас на български, сръбски и македонски „учени”, Брегалнишката епископия и град с името Брегалница все още са напълно неизвестни за науката. Но това по никакъв начин не пречи особено на българските историци в продължение на повече от 130 години старателно да се преструват, че не забелязват тази деликатна подробност. Владетелите на българите Михаил и Симеон решили да пренесат в Брегалница тленните останки на всички светии, но след горещи молби и дори бунтовен отказ от страна на християните в Струмица, стигнали до компромис: били пренесени и погребани в дясната част на брегалнишкия храм мощите само на пет от тях - Тимотей, Комасий, Евсевий, Теодор и Сократ; останалите 10 - Йоан, Петър, Сергий, Тома, Василий, Даниил, Харитон, Йеротей, Етимасий и Никифор останали погребани в Струмица. Фундаменталните грешки на фалшификаторите Император Юлиан Апостат и неговото управление Християнин от детските си години, отлично образован, талантлив стратег и военачалник, философ, писател и интелектуалец, Юлиан става римски император в последните месеци на 361 година. Едикта му за религиозна толерантност е издаден в началото на 362 година. Той е пряко повторение на едикта на император Константин Велики от 313 г. за равноправие на християнството с другите религии. Този едикт не се спазвал особено старателно още от времето на имп. Констатин Велики и християните били негласно толерирани от властта, за сметка на езичниците, които пък били притеснявани в правата си, а храмовете им или били разрушавани или е било забранявано да се поддържат от вярващите. Със своя едикт Юлиан възстановява нарушената по времето на Констатин Велики и наследниците му справедливост и равноправие между религиите – с новата законодателна уредба правата на християните не са накърнени по какъвто и да било начин, възстановяват се правата на езичните да изповядват своя култ и да възстановяват своите разграбени храмове. За 18-месечното действие на указа не е известен нито един акт на Юлиан или тенденциозно съдебно решение в ущърб на християнин заради верската му принадлежност. Управлението му е документирано от великолепни писатели и интелектуалци на неговата епоха: св. Йероним Блажени, църковния историк Сократ Схоластик и най-вече първокласния римски историк Амиан Марцелин, участник в последния поход на Юлиан в Персия. Сред свидетелствата на тримата историци не намираме нито едно доказателство за целенасочена антихристиянска политика. Посоченият в житието изопачен пример на жестокост във фригийския град Мира срещу тримата християни Македоний, Теодул и Тациан е познат на всеки човек, който се интересува от историята на християнството и всъщност изглежда така: тримата скучаещи джентълмени влезли през нощта в езическия храм и го осквернили, като натрошили всички статуи. Местният управител заплашил неизвестните извършители с репресии и смърт. Тримата благородно решили да се предадат, за да не пострадат невинни граждани. След като ги задържал, управителя им заповядал да изчистят своя грях за стореното, като направят жертвоприношение в храма и ги заплашил с наказания, ако не сторят това. Вместо да се покаят за извършения вандализъм, тримата благочестиви хулигани решили, че е по-достойно да умрат, отколкото да признаят вината и изкупят греховете си по указания начин (Сократ Схоластик, „Църковна история”, книга 3, глава 15). В житието обаче авторът е допуснал карикатурна грешка, като е посочил, че двамата извършители на престъплението – Теодул и Тациан са извършили погрома в Македония, грешейки името на Македоний с балканската римска провинция: „В Македония Теодул и Тациан, мъже благочестиви и пламенни духом, влезли нощно време в един идолски храм и изпочупили тамошните идоли.” („Житие на 15-те мъченици”, § 12). По този повод знаменития френски византолог Пол Готие (Paul Gautier „ Deux oeuvres hagiographiques du Pseudo-Theophilacte, Paris 1968”, 368-371) отбелязва иронично, че Теофилакт невинаги се е отнасял съвестно със своите извори за ранната история на християнската църква. Другият изопачен пример от житието за антихристиянска политика на Юлиан е убийството на александрийския епископ Георги: император Констанций подарил на християните в Алекснадрия бивш митраистки храм. Георги искал да построи на неговото място християнски храм и организирал почистване на терена. Когато християните открили свещената митраистка пещера в храма, намерили останали от религиозните церемонии човешки черепи, с които започнали да се подиграват и да ги разнасят карнавално из града. Това предизвикало безредици и саморазправа между християни и митраисти, при които въпросния Георги загинал, заедно с неколцина съмишленици. Естествено, че имп. Юлиан нямал нищо общо с глупавата постъпка на епископа и последвалите я кървави събития. По-късно обаче все пак бил упрекнат, че не наказал достатъчно строго убийците (Сократ, „Църковна история”, книга 3, глава 2). Юлиан е упрекван от опонентите си, че е подлагал християните на трудова и образователна дискриминация. Издал например указ, съгласно който християнин не може да преподава гръцки науки (философия, граматика, риторика). Християнин не е можел да постъпи на служба в личната му гвардия (но пък кой не би признал неговото право да определя щатния състав на личната си гвардия, така, както днес постъпва всяко облечено във власт политическо лице в демократичния свят?). Също така християнин не можел да бъде префект на провинция или висш военен, тъй като не можело да се разчита на използването на оръжие в необходимия за държавата момент. Бил упрекван и че подкупвал с ласкателства, подаръци и високи административни служби християни, които се отказвали от християнството и приемали езичество. Впрочем мнозина псевдохристияни се възползвали от неговите оферти. Един от тях бил константинополския софист Екиволий, който при Констанций бил християнин, при Юлиан – езичник, а след смъртта на Юлиан отново решил да стане християнин. Не е ли твърде познато това поведение на съвременния български читател отнякъде? ( Сократ, „Църковна история”, книга 3, глава 13). Говорейки за това как Юлиан лично раздава правосъдие, Марцелин заявява: „И въпреки, че по време на производството понякога нарушаваше реда, питайки в неподходящия момент каква вяра изповядва всеки от страните, сред присъдите му нямаше нито една несправедлива и е невъзможно да го упрекнем за това, че веднъж се е отклонил от пътя на справедливостта, поради религия или нещо друго.”( Амиан Марцелин „Деяния“ / „Res gestae”, книга XXII, глава 7). Много от посочените по-горе действия на император Юлиан днес представляват нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Но те едва ли биха могли да бъдат причина през 362 г. християните Тимотей, Комасий, Евсевий и Теодор да напуснат Никея и да потърсят спасение в Солун и Тивериупол. Историческата истина за император Юлиан лишава повествованието от мотив за емиграцията на главните действащи лица. Очевидно е, че лъжите за жестоките гонения на християните са само търсен сюжетен похват Теодор, Тимотей Комасий и Евсевий да потърсят спасение от другата страна на Егея. Впрочем избора на техните имена никак не е случаен - св. Тимотей се нарича епископа на Пруса (Мала Азия), „пострадал” - какво съвпадение – също при Юлиан, чиято памет се чества от църквата на 10 юни; друг герой от 11-те тивериуполци се нарича Никифор (презвитер, „пострадал” - какво съвпадение - при гоненията на Юлиан, паметта му се чества на 28 ноември (още едно съвпадение), но в истинския град Тибериопол, днес село Юнуслар, провинция Коня, Турция). Тези двамата – св. Тимотей Прусенски и св. Никифор Тибериополски нямат нищо общо с измислените през XVII век тивериуполски „светци”. Особено важно е и обстоятелствато, че датата на честване паметта на Никифор от Тибериопол целенасочено е избрана и за дата на смъртта на 15-тимата в Тивериупол. В края на краища формалното различие в наименованията на двата града – истинския в Мала Азия и фалшивия в Европа се оказала само една буква: Тибериопол - Тивериупол. Липсващият балкански градец Тивериупол В продължение на повече от 250 години след първата публикация на житието от 1741 г., хиляди историци и археолози напразно са си губили времето в издирването на античния балкански град Тивериупол. В това отношение градът се оказва достойна конкуренция на други ватикански илюзии, подпъхнати от ловки ръце сред основните сведения за ранната българска история - „Онгъла” и „Стара Велика България”, за които след вековни търсения също няма открита дори една молекула археологическо доказателство. Няма древен източник - хроника, пътеводител, географско описание и особено епархийски списъци, които да свидетелстват за неговото съществуване във възлова локация на Балканския полуостров. Същото обаче не може да се каже за истинския град Тибериополис, разположен в римската малоазийска провинция Фригия (по-късно Писидия). Градът има собствено провинциално монетосечене от времето на имп. Траян; епископски център е от IV век, неговите епископи са участвали в множество църковни събори: Евстатий - Синода в Константинопол (536); Сила - Втори Константинополски събор (553); Анастасий – Трулски събор (692); Михаил - Втори Никейски събор (787); Теоктист - Четвърти Константинополски събор (879). В Археологическия музей на Коня си заслужава да бъде видян паметник на културата от световно значение - великолепен римски мраморен саркофаг от средата на III век, открит в развалините на античния Тибериополис. В древността, в частност и римската епоха, населените места носили имена на високопоставени физически лица основно поради две възможни причини: основаване на нов значим град (или мащабно въздигане на старо населено място) и/или присъединяване на чужд голям и известен град към владението на завоевателя. Примери от първа група са издигането на тракийския град Бизантион за столица на Източната римска империя и преименуването му в Константинопол от император Флавий Валерий Аврелий Константин; въздигането на Адрианопол в значим стратегически град в Тракия от имп. Публий Елий Траян Адриан и въздигането на мизийския град Марцианопол в чест на сестрата на император Траян – Улпия Марциана; примери от втора група са преименуването на големия тракийски град Евмолпия във Филипопол, след завладяването му от Филип II Македонски и преименуването на българската столица Велики Преслав в Йоанопол през 971 г., след завладяването му от император Йоан Цимисхий. И така – кой ли би могъл да бъде „кръстника” на фантомния град? Ноторно известно е, че трима римски императори са носили името „Тиберий”: Тиберий I (14 - 37); Тиберий II (574 - 582) и Тиберий III (698 – 705). Тъй като действието на агиографската сапунена драма се развива през 362 г., последните двама - имп.Тиберий II (574 - 582); имп. Тиберий III (698 – 705) – отпадат логично от списъка със „заподозрените”. Също така е известно от археологическите разкопки на днешна Струмица, че градеца е възникнал в предримската епоха, станал е римско владение още през II век пр.н.е. и по времето на Тиберий I продължавал да бъде все същия представител на дълбоката римска провинция, без археолозите да установяват рязък градоустройствен възход. Казано с други думи – и император Тиберий I не може да бъде набеден, че е „кръстник” на градчето. Следователно градът е същестувал под друго име, различно от „Тивериупол”, което засега остава неизвестно. Античното име на Струмица, което се тиражира в Уикипедия и множество северномакедонски електронни медии и „научни” публикации - Астраион - е спекулация и недоказано хрумване. Нещо повече, вече са налични достатъчно убедителни данни, че през античността до българския му период градът е носил името Добер (Доберос; в България съществуват именни аналози на 80-90 км от Струмица – селата Добърско и Добринище около Разлог и Банско с абсолютно същите исторически профили) и това предположение се защитава обосновано от двама водещи северномакедонски историци и археолози - Иван Микулчик и Виктор Лилчик (Slavica Babamova „New evidence for the location of ancient Gortynia, Idomene and Doberos”, Belgrade 2018 – p. 21), а самата авторка на цитираната студията – Славица Бабамова - все още разбираемо „се колебае”. Готов съм да се обзаложа, че до края на живота си Бабамова ще продължи да се колебае. Дилемата „Тивериупол” или „Доберос” е толкава мащабна и значима, че поради политическа и пропагандна целесъобразност, македонската държава никога няма да допусне да бъде прието официално, че предшествиника на Струмица е различен от утвърдената измама, тъй като публично ще признае житието на 15-те тивериопулски мъченици за фалшификат. По следите на безследно изчезналите светци Житието на 15-те тивериуполски мъченици разкрива една мащабна картина на въздействието им върху живота в една голяма част от територията на империята. Само няколко месеца след настаняването си в Тивериупол чудодейната дейност на тогава живите светци достигнала до Солун, т.е. на 100 км от града. За периода от 362 г. до около 620 г. (до инвазията на „омврите” ) те се прочули с чудесата си в целия византийски запад: „А (мъчениците) бидейки неограничени свидетели на силата на Христа, раздавали изобилно чудеса не само на местните жители, но ги разпространявали вече отвъд границите на областта. ... Нещо повече, със силата на чудесата вярата се беше разпространила и в останалите западни области, така че Тивериупол достигнал да стане като някоя отвсякъде видима клада, която раздавала на другите градове на Запада светлината на вярата. И така, докато имало мир, пълна сигурност и ред, всеки град и всяка страна се намирали в постоянно спокойствие и запазвали, както подобавало, почитанието на Христа.” (Житие, § 26 ; само на мен ли прави впечатление, че чудесата на 15-тимата се разпространявали само на Запад ; на изток е действал неизвестен фактор, който е потискал вълшебната им сила ?) След 250 годишна пауза, породена от злите омври и българи, чудесата отново се върнали с предишната си сила, до степен с тях да се занимават лично висшите български управници, за да им се построи съвсем нов храм в Брегалнишката епископия с манастир и обучен клир, който да извършва служби на български език и според автора на житието тази всеобща слава продължила без прекъсване повече от нови 320 години до началото на XII век. Ако написаното в житието бе вярно или в рамките на една нормална агиографска хипербола, то светците от Тивериупол-Струмица трябваше да са начело на всички обществени или религиозни класации на Византия и България от онази епоха. Как тогава да си обясним жестоката материална действителност вън от „сапунката” – 15-те тивериуполски мъченици са абсолютно неизвестни на познаваемия християнски свят от 362 г. до 1741 г., когато за пръв път е публикувано житието им в Мосхопол? За тях не може да се намери написана и една буква в Сборника жития („Синаксарион”) на известния византийски църковен писател Симеон Метафраст; за тях глухо и краснореиво мълчи известния паметник Менологий на имп. Василий II – житийник и тълковник на църковните празници от края на Х век, непълен синаксар, но обхващащ периода от 1септември до 28 февруари (деня на 15-те светии от Тивериупол е 28 ноември и би следвало да бъде включен). Липсват каквито и да било данни за съществуването на Тивериуполска епископия за периода 362 – 870 г. във всички запазени епархийски списъци на Византия; нито един епископ на Тивериупол не е взел участие в големия брой църковни събори, за разлика от истинския малоазийски град Тибериопол. Върху огромна част на империята не е установен нито един църковен храм, издигнат в чест на някой от 15-те „мъченика” преди средата на XIX век. Емблематичен и многозначителен е факта, че средновековната църква в Струмица от XII век, строена по време на писането на житието от Теофилакт ( в близост до „Орта Джамия”, т.е. мястото където е намерен мраморния преизползван надпис с името на Тиберий Клавдий Менон) е носила името „Св. Богородица”, а не „Св. 15-те мъченици”!? Не е запазено нито едно иконографско изображение дори на един от тях до началото на 19 век на територията на целия Балкански полуостров: най-ранната икона в района на Струмишко е от 1828 г. и се намира в Радовишката църква „Св. Пророк Илия”; в самия център на култа - град Струмица, най-ранната икона в църквата „Св. Петнадесет Струмишки мъченици“ е от 1900 година?! Мнозина не биха повярвали, но най-ранното иконографско изображение на 15-те тивериуполски мъченици в светая светих на православното християнство – Света гора – също е от средата на XIX век (Ралица Русева, „Образите на Св. Петнадесет струмишки (тивериуполски) мъченици в църковното изкуство. Исторически предпоставки и иконографски осоености”). А разстоянието между Света гора и Струмица е само 120 км и ако се вярва на житието, през 362 г. славата на светиите го е изминала само за 2 месеца. Истинският автор на житието не е Теофилакт Охридски и е живял през XVII век Следвайки логиката на сентенцията за здравомислие „Ако нещо изглежда като патица, плува като патица, кряка като патица и ходи като патица, то най-вероятно е патица” , в този контекст не може да съществува и капка съмнение, че житието на 15-те тивериуполски мъченици е абсолютен фалшификат. Сега обаче ни предстои да се хвърлим в истински дълбока вода и да разгледаме особено важните въпроси – кой е автора и кога е създадена сапунената агиографска драма? Генерално погледнато, хипотезите за авторството са най-малко две: 1. авторът е този, който е изрично споменат в заглавието – архиепископ Теофилакт Охридски; 2. авторът е неизвестно лице, което няма нищо общо с Теофилакт и епохата, в която е живял. Пол Готие, един от най-добрите френски византолози, в частност отличен познавач, преводач и публицист на цялостното творчество на Теофилакт Охридски е категоричен – автор на житието не може да бъде Теофилакт. Същото му е мнението и за още един категоричен исторически фалшификат, приписван отново на архиепископа (за съжаление приет за „изключително важен за българската история” след натиск от най-високо високо научно и държавно-политическо място) – т.н. Пространно житие на св. Климент Охридски. Поради това Готие публикува двете произведения в отделен труд „ Две агиографски произведения на Псевдо-Теофилакт” (Paul Gautier, „Deux oeuvres hagiographiques du Pseudo-Theophilacte”, Paris 1968). Акад. Иван Снегаров, един от най-известните ни църковни историци и пръв изследовател на Охридската архиепископия също не е приемал Теофилакт за автор на житието, но за разлика от Готие не е имал въможност свободно да сподели възгледа си в условията на зрялата правешка демокрация. Парадоксалното е, че все пак е успял да го направи, макар и само веднъж и то на френски език, без никакъв шанс да го повтори на висок глас на български (Iv.Snegarov „Les sourses sur la vie et I activite da Climent d Ochrida”, Byzantinobulgarica,1962 р. 79-119). Стоян Маслев, един от най-добрите български познавачи на Теофилакт и преводач на цялостното му творчество също отхвърля авторството за житието на 15-те мъченици. Чудесно е, когато установиш, че мислиш в една посока със специалисти и познавачи от ранга на Готие, Снегаров и Маслев. Затова ще се опитам да добавя нещо, което те не са имали възможността (или смелостта) да кажат – къде и кога е създадено житието. И това ще бъде един от скромните научните приноси на това изследване. Житието е публикувано за пръв път през 1741 г. в Мосхопол (днешна Албания) от някой си монах Григорий. Другият фалшификат – Пространното житие на Климент Охридски – е публикуван за пръв път – какво съвпадение – пак в Мосхопол – но година по-късно – през 1742 г. от някой си Лъв Алаций (Leo Allatius), грък по народност, но католик по вяра. Той е напечатал гръцкия текст въз основа на Ватиканския ръкопис на Климентовото житие. С просто око се забелязва техничния финт, че за легализирането му е използван преднамерено грък-католик, житието е преведено и отпечатано на гръцки език, за да се погъделичка самочувствието на фанариотите и за да е сигурна дистрибуцията му в конкурентна православна среда. И не на последно място – да се отклони излишното внимание и любопитство на публиката от Ватикана. По тази схема е била изработена и разпространена първата печатна книга на български език „Абагар” през 1651 г., изготвена в печатницата на Конгрегацията на пропагандата на вярата във Ватикана, но собствеността на печатницата в изданието е скрита преднамерено. Тук пред читателя би следвало да започне да се вдига научната мъгла: измамата за 15-те „мъченици” не е дошла откъм Цариград, Струмица или Света гора, а откъм площад „Св. Петър” в Рим. Впрочем, за да се разбере това не е необходимо непременно да притежавате трицифрена стойност на IQ. Фактът, че най-ранната икона на 15-те мъченици дори в Света гора е от 1866 г. показва, че гръцката църква като цяло, Вселенската патриаршия и местните гръцки монашески общности са били абсолютно изненадани от появата на житието през 1741 г. Впрочем да отбележа за протокола, че по същото време – средата на XVIII век гърците отново били напълно изненадани и с подвига на солунските братя-инвентори на всеславянската азбука - Кирил и Методий. Да не говорим, че самите българи също се намерили в необрано лозе - те за пръв път чествали деня им в Пловдив през 1851 г., в Цариград - през 1857, във Варна едва през 1863, а първия храм на „светите братя” в България бил построен в Пловдив след Освобождението през 1884 г. Второто издание на житието (на латински и гръцки) от 1754 г. вече е нескрито свързано с Ватикана – то е дело на Бонифацио Финетти, виден католически теолог и член на Ордена на доминиканците. Друг ясен стъпков отпечатък от ватиканска обувка е съвпадението на датата на смъртта на 15-те светци – 28 ноември – с дата на смъртта на Никифор (презвитер, пострадал при гоненията на Юлиан, но в истинския малоазийски град Тибериопол), както и като цяло съвпадението на имената на св. Никифор и св. Тимотей (епископ на Пруса, днес Бурса -Мала Азия) с двама от 15-те тивериопулски светии. Това съвпадение на имена и дати е съвсем ясна следа, защото се свързва с още еден интересен детайл, показващ специален интерес и активност на Ватикана по темата: през 1725 г. малоазийския Тибериополис (Паппа Тибериополис) става католическа катедра и негов пръв епископ е Томас Уилямс (1725–1740). Неговото епископство съвпада като в криминален филм с финалната подготовка на житието за публикация и дистрибуция. Третия ясен отпечатък от кална ватиканска обувка е малко по-сложен за обяснение. Житието съдържа един интересен момент от ранната българска история, но поради важността му се налага да цитирам, вместо да преразказвам: „§27. Но когато след много години един варварски народ на име омври, като нахлул на юг в тивериополските земи опустошили много градове, а и самия Тивериопол и от обитателите му едни с меч унищожили, други поробили, а както и други хубави здания, съсипали и божиите храмове, сринати до земята. Тогава и ковчезите на светиите останали заровени, заедно със сринатия храм, в който се намирали, така че се покрили със земя и останали неизвестни за всички. §28. Но след като се махнал този народ, друг най-беззаконен и най-свиреп нарид, наречен българи, нахлул от страните на Скития, като преминали т.н. река Истър и се явил като тежък бич, изпратен от Бога на западните области. Те не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, така и на луната и на други звезди, я някои пък принасяли жертва на кучетата. Тъй много било помрачено безумното им сърце, че се кланяли на повече на творението, отколкото на твореца. Като покорили цялата илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия, т.е. околностите на Вероя, имам предивд и Филипопол, както и по-горните области, те завладели тези страни като постоянни обитатели, а пък жителите на всеки град размествали, като преселвали обитателите на едни градове в други.” А сега да обясня цитата: под наименованието „vulgares ” българите се появяват в европейската историография като колонисти на Източната римска история през IV-V век, когато се заселват легално с разрешение на императорите след Константин Велики. Самите българи за българи на български език казват това чрез историците на цар Йоан Александър в Манасиевата летопис: „ При императора Анастасия наченаха българите да поемат тази земя, като преминаха в Бдин и първом почнаха да поемат долната земя Охридска, а след това цялата земя. От изхода на българите досега има 870 години.” Българската версия на историята от средата на XIV, изразена от тогавашния Институт по история към БАН - царската канцелария на Йоан Александър - се различава драстично от сегашната официална, която всъщност е Ватиканска; по българската версия настаняването в империята става по времето на императорите Зенон и Анастасий (година но преписа 1345 – 870 = 475 г.), а това се потвърждава и от сведенията на хронистите Йоан Антиохийски, Теофан Изповедник и още много други, и това настаняване се случва на запад („долната земя Охридска”), а аварите се появяват върху историческия пейзаж на империята 100 години по-късно – около 585 година. В житието обаче се случва точно обратното, т.е. легендата повтаря корумпираната официална българска версия ( дефакто - ватиканска) – първо са дошли „омврите”, а по-късно през 680 г. са пристигнали от азиатските простори с гръм и трясък звероподобните българи, ръководени от Аспарух. Защо казвам, че днешната официална, съшита с бели конци, историческа версия е ватиканска? Просто е като да събереш 2 + 2 - защото първите европейски летописи, който твърдят неоснователно и абсурдно, че волгарите, т.е. българите са дошли от река Волга и затова се наричат именно „волгари” са т.н ватикански „Дуклянски летопис” от XVII век (невярно е схващането, че това е летопис от XII век – вж. Йордан Табов, 2010 „Вулгари от Волга или гото-славяни от Буг”) и книгата на ватиканския католик Мавро Орбини „Царството на славяните”, 1601 г. Мисля, че всяко обяснение за връзките на анонимния монах от Дукля и Мавро Орбини с Ватикана би било обидно за интелигентния читател. Мисля също така, че вече е съвсем очевиден отговорът на важния въпрос: фалшификата е създаден не по-рано от втората половина на XVII век от хора на специално учредената през 1622 г. ватиканска Конгрегация за пропаганда на вярата (Congregatio de Propaganda Fide), ръководена и до ден днешен от специален комитет от кардинали. Впрочем в Пространното житие на св. Климент Охридски също има категорични доказателства, че е създадено по едно и също време – през XVII век от същия „производител на исторически илюзии”. Но повече за това – в друго специално научно изследване. Фалшификата и балканските историци Както вече отбелязах в началото, фалшификата е интересн с това, че е защитаван ревностно с нокти и зъби и дори със създаването на нови, подрепящи го фалшификати, от почти всички балкански научни и държавни институции – гръцки, сръбски, северномакедонски и български. Да не забравяме, че върху района около Струмица са се фокусирали и преплитали териториални претенция на няколко държави, материализирани в две регионални и световна войни. Категоричната квалификация на фалшификата автоматично осветлява всички останали фалшификати, които са органично или тематично свързани с него, т.е. споменават тивериуполските или струмишките светци. Тук ще разгледам само някои от по-известните. От ватиканските такъв например е т.н. „Дюканжов списък” от 1680 г., заради текста (и не само) „Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или Тасипият”. Друг, при това много известен ватикански фалшификат е Асеманиевото глаголическо евенгелие, формално – поради това, че съдържа текста „ памет на светите на Струмица Тимотей, Теодор, Евсевий и дружината им”, а по същество, поради други много по-сериозни аргументи, които е открил и публикувал в публичното пространство съвременния български историк Марк Натан. Гръцките историци Те имат твърде малко и бих казал символично участие в аферата, в сравнение с останалите. Обективна предпоставка за това е, че до последния исторически момент (1741) са били в неведение за съществуването на „мъчениците”. Основната им роля е да защитават житието и автора от критики с патетични лозунги и призиви относно този толкова важен „източник за развитието на духовното и историческото отношения между гърците и българите” или „гръцката и българската историография трябва да оценят обективно и положително тези източници на общото културно -историческо наследство и симбиоза на нашите народи”. Текста в кавички е взет от една типична „научна” публикация по темата (1980, Athanasios Angelopoulos „Martyrium ss. quindecim ilustrium Martyrum”. Historical problems and cultural reality.) Всъщност в случая авторът прави един лежерен преглед на критиките от чуждестранни, но най-вече българските историци по въпроса: Тафел, К.Иречек, Златарски, Маслев, Бешевлиев, Папазоглу. Основният мотив на гърците има патриотична окраска – те защитават и биха защитавали с цената на всичко авторството на техния мним сънародник архиепископ Теофилакт Охридски, както и гръцкия принос за разпространението на православното християнство. Единственият косвен гръцки фалшификат за житието на 15-те „мъченици” е създаден вероятно през на ХIХ век от местни фанариоти. Става дума за мраморна плоча, поставена над входната врата на Велюшкия манастир „Св. Богородица Милостива”, която съдържа надпис на гръцки език „Възобнови се от основи този храм на пресветата Богородица Милостива от монаха Мануил, който стана епископ на Тивериопол в годината 6588 (1080 г.), индикт 3.” Надписът е смъкнат и отнесен в София от проф. Богдан Филов през 1916 г., а на негово място е поставено мраморно копие. Това е странна, будеща учудване постъпка на проф. Филов, тъй като мраморната плоча е обидно примитивен фалшификат. Тогава може и да не е знаел, че 15-те мъченика са агиографска измама, но поне от обща култура би трябвало да знае, че след 870 г. града не е променял българското си името Струмица, което е дебело подчертано и в заглавието на житието. През 1019 г. името на Струмица се споменава в първия хрисовул на император Василий II, с който потвърдил автокефалността на българската църква. Името Струмица споменава многократно в хрониката си и Йоан Скилица за годините 1013 - 1016 и , следователно е невъзможно града да носи името Тивериупол през 1080 г. Днес обаче този надпис се експлоатира от северномакедноската пропаганда като поредно доказателство за наличието на град Тибериупол сред македонците с по-нисък праг на интелигентност. Сръбско-македонските измамници Сърбия отправя поглед към южните македонски земи още през средата на ХIX век, преди дори да е получила пълна държавна независимост от Османската империя. И е напълно нормално фокусът на внимание на великосръбския шовинизъм да попадне върху твърде изкусителната пропагандна хапка – „15-те струмишки мъченици”, на практика по онова време добре известни и фактически най-многобройни балкански мъченици от римската епоха (15 от общо 41), в пряка конкуренция с 8-те гръцки. Освен това струмишката легенда върши отлична работа и при легализиране на сръбските териториални претенции спрямо съседите Гърция и най-вече България. В края на краища с много помощ от приятели Сърбия успява да реализира мечтите си и Струмица е част от Кралство Сърбия (Югославия) и по-късно от СФР Югославия от 1913 до 1992 г., с две малки прекъсвания по време на Първата и Втората световни войни. На първо място ще разгледам два сръбски фалшификата, добили достатъчна известност и на практика по-абсурдни и нагли от този за самите титуляри от „15-те”. Главно действащо лице в тях е сръбския етнограф и историк Татомир Вуканович, който, ровейки из тайните на Белградската народна библиотека през 1938 г. по чудодеен начин открива празничен миней от първата половина на ХІV век, посветен на 15-те мъченика и воден от неясно, смътно, но определено тревожно предчувствие, прави препис на службата с много грешки и неточности. Вуканович бил щастлив да открие още един документ: празничен миней за месец ноември от края на XVII век, и воден от тревожното си предчувствие направил и негов препис. Само след 2 години става ясно, че тревожното предчувствие на учения се оказва пророческо: през 1941 г. при германска бомбардировка на Белград минеите изгорели в пламъците на войната, но затова пък останали фалшификатите на Татомир Вуканич като единствени свидетелства, които той публикувал без особени угризения на съвестта през 1971 година ( Vukanović, T. The Legend of the Martyrs of Tiberiopolis (Strumica). – Врањски гласник, 1971, 45-76.). По обясними причини ще се спра по-подробно на друг сръбски фалшификат – много по-значим, солиден и авторитетен от дребното югославско мошеничество на Вуканович, а реално и най-стар опит за измама – от 1862 г.; през годината на образуване на Първа българска легия в Белград сърбите вече умували как да прецакат съседите си. Става дума за прословутия дарствен хрисовул (грамота) на сръбския цар Стефан Душан, с който на новооснования манастир „Св. Архангел Михаил и Гавраил” край Призрен се даряват имоти – ниви, лозя, овощни градини, мелници и др., принадлежащи на струмишката църква „Светихъ пет на десете”. („Хрисовоула цара Стефана Душана койомъ оснива монастиръ Св. Архангела Михаила и Гаврийла у Призрену године 1348?”, У Београду 1862, д-р Я. Шафарикъ). Ако съдя по себе си, първата реакция на читателя, дори и без има информация за фалшивото житие, би била задаването на два естествени въпроса – защо на манастир в Призрен (Косово) се даряват блага от имоти в Струмица (Македония), тъй като разстоянието между „надарения манастир” и „ имотния дар” е повече от 250 км и по какъв начин „надарения” ще контролира приходите от „дарението” и неговото получаването. Отговорите и на двата въпроса попадат в категорията „за 1 милион”. Една кратка историческа справка за владенията на Стефан Душан показва, че по негово време държавата му е владяла и контролирала два типа земи: т.н. сръбска и и т.н. гръцка земя. Ето какво казва по въпроса за „сръбската и гръцка земя” в средата на XIV век българския историк Христо Матанов: „Чрез тяхното локализиране може да се набележат най-крайните точки в южните дялове на Сърбия и по този начин да се очертае някъде по-точно, другаде приблизително вътрешната граница между двата дяла на сръбското царство. Според Хилендарската грамота от 1348 г. в „сръбската земя” влизали териториите по западните склонове на Шар планина, около Призрен и самия град, в Пилот, Горни и Долни Полог, Косово, Зета, Морава и Рашка. В „гръцката земя” (Романия) влизали областите около Скопие, Щип, р. Брегалница, Враня (вероятно по десния бряг на р. Българска Морава), Мрака и други земи далеч на юг. Следователно границата между “Сърбия” и „Романия” според грамотата от 1348 г. изглежда приблизително така: на северозапад тя започва вероятно някъде около днешната югославо-албанска граница, минава по югозападните склонове на Шар планина, достига на юг от Гостивар, завива на север от Скопие и вероятно по склоновете на Скопска Черна гора достига на север от Враня. След това тя е следвала в общи линии посоката Враня — Радомир, но за съжаление по тази линия няма споменати имоти, които да позволят нейното по-точно очертаване (виж Карта № 2). На второ място трябва да се подчертае, че в понятието „гръцка земя” не са влизали само земи, отнети от Византия, а и такива, които са били в пределите и на българската държава. Така например манастирът „Св. Никола Мрачки”, който през 1347 r. c положителност е в българска територия , е поставен в „гръцката земя”. Неговото споменаване в сръбската грамота от 1348 г. не означава, че той и областта Мрака са се намирали в границите на Сърбия, тъй като грамотата е потвърдителна, а не дарствена. Според съществуващата в средновековието практика владетелят може да потвърждава и имоти, които не се намират в територията на неговата държава. Самата грамота от 1348 г. съвсем ясно демонстрира това обстоятелство. С нея Стефан Душан потвърждава не само Хилендарските имоти на българска територия,но и такива в Солун, който е бил под византийска власт” (Христо Матанов, „Югозападните български земи през XIV век”, 1986, стр. 23-24). От текста на Матанов следват два извода: първо, че Струмица е вън от обхвата на „сръбските” земи и второ, че цар Стефан Душан не би могъл да издаде дарителска грамота, а евентуално само потвърдителна такава за имот, ситуиран вън от „сръбските земи”. С други думи, още преди да съм разгледал грамотата по същество, на база на двете генерални основания – фалшифивото житие на 15-те струмишки мъченици и невъзможността за издаване на дарителска грамота за имотите в Струмица можем да обявим грамотата за фалшификат. Започнах с особен интерес и искрено човешко любопитство научното проучване на грамотата на Стефан Душан, тъй като предварително бях убеден, че ми предстои работа със сигурен фалшификат. Така и се оказа. Грамотата е препис и в него липсват обичайните данни за това кога, кой, защо и по чие нареждане е направил преписа. Изключено е преписа да е направен просто поради нечие хрумване, дори и да има естествена причина за това, например лошо състояне на оригинала. Остава ми надеждата, че все пак е направен от „надарените” призренски монаси. Другият вариант е да е направен от самия д-р Я. Шафарик. Впрочем в обяснителните бележки изрично е отбелязано, че преписа е частна собственост, без да е посочен собственика ?! Съдържа 91 отделни листа (182 стр.) пергамент. Също така е необичайно, че и в оригинала са липсвали дата и място на съставяне, затова в заглавието на книгата е изписана годината с въпросителен знак „1348?”. Грамотата е преподвързвана и поставена в дървени корици, украсени с червена кожа, а при преподвързването страниците са били разбъркани и се наложило да бъдат подреждани преди научната обработка. По всичко изглежда, че оригинала не е съдържал обичайния печат на царската канцелария. Неизвестно с каква цел, но вероятно с пропагандна, Шафарик е приложил към книгата си факсимиле на една страница от грамотата, по която няма наранявания, замърсявания и екстериорно тя изглежда като изписана малко преди да попадне в учения. Всички дарени имоти се намират в района на Призрен, с изключение на три в Македония: Струмица, Велес и село Крани, до езерото Преспа (и трите имота неоснователно са включени в хрисовула, защото не се намират в „сръбските” земи). Дарените села, планински катуни (временни поселения на животновъди в планините) и отделни имоти – ниви, ливади, лозя, водни площи, мелници и др. са описани изключително детайлно с максимално възможно точни граници. Със същата подробност и поименно са изброени имоти на отделните физически лица, вида на техните задължения– натурални, безплатни работи (ангария) или парични. И това подробно описание на действието на дарителския акт започва от първата и продължава до последната страница с едно единствено изключение – дарените 3 имота в Македния, описани върху 1 лист, който обхваща стр. 133 и 134. В обяснителните си бележки Шафарик тактично премълчава очевидно характерния случай с македонските имоти, но за сметка на това непринудено изразява възторга си, че цар Стефан Душан владетелствал над сърби, власи и арбанаси. Цитирам целия текст за Струмица: „и още црковь оу строумици на име светiих пет на десете с людми и земломь и съ виногради и съ млини и съ всем що си имала црквъ таа wт испрьва.” Въпреки изключително краткия текст, засягащ Струмица, направих опит да анализирам и сравня изписването на няколко характерни думи от фрагмента за „пет на десете” със същите от останалия текст. Щастието ми се усмихна буквално още с първата дума - „светiих”. В цялата останала част на грамотата има изписване на други десетки думи, но са използвани съкратените старинни форми „стiимъ”, „стiими” ,„стомоу” с титул (хоризонтална чертица) над втората буква - „Т”, който замества изпуснатите две предходни букви „ВЕ”. Признавам, че се почувствах дълбоко обиден от ниското ниво на изпълнение на примитивния сръбски фалшификат, пред който европейските историци съзнателно са си затваряли очите в продължение на 160 години. В заключение потвърждавам, че частта от хрисовула, засягащ църквата на „пет на десете” в Струмица е късна добавка, направена вероятно в средата на XIX век от сръбски шовинисти, фалшификатори с особено ниска квалификация. Останалата част от грамотата не представлява интерес за нуждите на това изследване. След разпадането на СФР Югославия, Струмица става изконна част от Македония през 1992 г. и „тивериопулската” щафета е поета официално от известните вече в цяла Европа със своята обективност и непредубеденост историци - вардарските. Всъщност жребият на съдбата им отредил най-неприятната, неблагодарна и мръсна работа – археологическата и пропагандната, тъй като по отношение на многобройните хартиени фалшификати вече нямало какво ново да се добавя – създаденото до момента било на пръв поглед повече от достатъчно и всеки фалшификат се аргументирал с други фалшификати. В най общ план вардарските археолози са изпълнили една от основните задачи - тактично да премълчат важната констатация, че системните археологически разкопки в Струмица не потвърждават сведението в житието за унищожаването на града от „омврите” в началото на VII век. Което наред с лъжата за управлението на император Юлиан обезмисля цялостно житието, лишава го от основания за съществуване в материалния свят. Но да се фокусираме и върху „по-дребната” конкретика. След около 70 години системни археологически разкопки все още оставали неоткриваеми пренесените в Брегалница останки на 5-ма от „мъчениците”; в Струмица мощите на останалите 10 били обявени за общонационално и международно издирване с червена бюлетина на Интерпол. Първо, изобщо не било ясно къде се намира фантомното епископско седалище Брегалница. Затова през 1984 г. първото селище с що-годе приемлив историко-археологически профил по поречието на 225-километровата река Брегалница – днешното с. Крупище - било обявено от акад. Блага Алексова за дълго дирената Брегалница, въпреки, че такъв град и такава епископия не били засвидетелствани в нито една хроника и епархийски списък, подобно на печално известния „Тивериупол”. Само че в храма от Псевдо-Брегалница, не е открита и молекула от погребението на петимата мъченика, сред които би трябвало да блестят с великолепието си 5-те масивни мраморни погребални капака, върху които били изобразени лицата, имената и чиновете на мъчениците, „погребани в дясната част на храма”. Но и този въпрос е решен по типичен „македонски” начин: щом ги няма, значи са били ограбени през Средновековието заради лечебните мощи на светците. И тъй като и за тях липсват сведения на Балканите, оставал варианта да са били изнесени за други континенти и планети. За масивните мраморни капаци още не е даден отговор, но това е защото все още никой не се е сетил публично да формулира въпроса. Във всички електронни медии, засягащи струмишките мъченици в Северна Македония, вкл. и Уикипедия се тиражира лъжата, че съгласно легендата по времето на българския владетел Борис в Тивериупол са открити саркофазите и мощите само на 5 мъченика, които са пренесени в Брегалница. Напротив, открити са саркофазите и мощите на всичките 15 и това може да се види от всеки, които разтвори страниците на житието (§ 37). Останалите 10 са погребани в Струмица, а хипотетично местата са две: в сградата на църквата с фалшивото име „Св. петнадесет мъченици” или там, където се погребват всички починали – на градското гробище. Но втория вариант е нелогичен в контекста на житието: първите 5 уж били погребани в специално изграден нов храм в Брегалница, и би било неуважително и пренебрежително, останалите 10 да са погребани в гробището за простосмъртни. Всъщност тези разсъждения са безсмислени, защото 10-те мраморни саркофага не могат да бъдат открити и на двете възможни места. Бих искал обаче да се спра по-подробно на една от най-авторитетните лъжи в македонските електронни медии и научни публикации – че в късноантичния некропол на Струмица през 1972 г. е открита сводеста гробница с размери 2 х 0.81 х 1.61, построена с антични материали и украса, върху западната стена на която е открито колективно допоясно изображение на 15-те мъченика (според размерите в нея може да бъде погребан само 1 човек ). Тази информация се позовава на труда на акад. Блага Алексова от 1989 г. „ Епископията на Брегалница”. Книгата на Алексова е всеобщо достъпна в електронна версия и всеки читател би могъл да се убеди сам, че такова изображение в книгата липсва. Сред фотографските приложения (№ 20) може да се види неясно изображение на светец с нимб, без съпътстващ текст върху изображението, за който в книгата е обяснено, че е един от светците и се нарича Етимасий-Комасий. За голямо съжаление на македонските историчари, светец с такова име сред 15-те тивериуполски „светци” не съществува. Гробницата е открита през 1972 г. от научен екип в състав Димче Коцо, Петар Милковек – Пепек и Блага Алексова, но първите двама отричат категорично всякаква връзка на гробницата с 15-тивериуполски мъченици. Същото твърди и още един авторитетен македонски историк - Цветан Грозданов. Самата Алексова се сеща да твърди, че изображенията са на 15-те мъченици 25 години след разкопките. (Александар Атанасовски, „Недоречености за разпространуваньето на култот на Светите петнаесет тивериуполски свештеномаченици на Брегалница”, 2019 , стр. 54) Към края на ХХ век македонските археолози и историци вече бяха окончатено убедени, че „кръстника” на Тивериупол не може да бъде „основния заподозрян” - римския император Тиберий I. И чевръсто и ловко намериха алтернативен вариант: в района на струмишкия мюсюлмански храм „Орта джамия”, построен през първата половина на XVII век в непосредствена близост до останките на църква от началото на XII век „щастливо” се намери част от мраморна основа на статуя, посветена на някой си Тиберий Клавдий Менон, покровител на град. Не се казва на кой град, но историчарите край Вардар приемат, че това естествено може да е Струмица. Спестени са всякакви детайли около намирането на надписа и неговата стратиграфия. Несъответствието между църква от XII век (или джамия от XVII век) и строителен елемент от средата на III век е изгладено с обяснението, че мраморната основа е преизползвана (любим похват и на „учените” от Делиорманския научен триъгълник). Надписът съдържа най-малко три реда текст, от които е обнародвана само частта на долните два реда, които съдържат така необходимото име на Тиберий Клавдий Менон: „ Ἡ πόλις Τ(ι)β(έριον) Κλ(αύδιον) Μένωνατὸν κράτιστον τῆς περὶ αὐτὴν εὐνοίας καὶ τειμῆς, τὸν πάτρωνα”. Първият най-горен ред не е разчетен и обнародван в достъпно изследване. Визуално впечатление прави контраста между него и долните два: от първия са запазени ясно само 6 букви, за разлика от долните два, където всички букви са отлично съхранени. Ние естествено следва да приемем извода за „преизползването”, защото в противен случай рискуваме да си помислим, че надписа е съвременен фалшификат, направен върху парче мрамор, което може да бъде намерено на стотици места из старините на Северна Македония. Въпросът на въпросите е – откъде е донесен мрамора остава без ясен отговор? И това естестевно се признава и от македонски историци, тъй като в радиус от двадесетина километра от Струмица има поне 5-6 възможни места от където може да бъде взета мраморната основа, вкл. и от античните терми и храм край с. Банско, на 12 км източно от Струмица (Slavica Babamova, 2018, p.p. 21-22). За да е наясно читателя за какво става дума, ще дам аналогичен пример с находка от средновековна Плиска във вид ва огромна мраморна колона ( вис. 3.15 м, диам. 0,45 м) с надпис на гръцки език „ПОЛЕМОС ТИС СЕРАС”, намерена в развалините на Голямата базилика в Плиска, по-късно пренесена в Каспичан, а след това в Шумен, а днес - в археологическия музей. (Бешевлиев, 1992 стр. 135). Преди да заеме мястото си в музея, огромната 6-тонна колона е била местена през годините насам-натам повече от 25 км. Ако приемем подхода на македонските историци, трябва да обявим, че поне три средновековни града в България – Плиска, Каспичан и Шумен са носили името „Серас/Сяр”?! Ако се задълбочим върху личността на Тиберий Клавдий Менон ще установим любопитни неща. Бил е един от македоноархите (висши римски аристократи от управлението ) на римската провинция Македония между 252 и 260 година със седалище в град Тесалоника (Солун). Но доколкото ми е известно, Солун никога не е носил неговото име. Висши римски аристократи, управляващи провинции и градове с имена Тиберий Клавдий има достатъчно много. Един от тях е Тиберий Клавдий Калипиан (Tiberius Clavdius Callipian ), управител на римската провинция Витиния и Понт през периода 202-205 г., но статуята му е била издигната в Атина, от която е запазена само мраморната основата с посветителски текст, където и днес може да се види наживо от всеки, който има път нататък. Но и Атина никога не е носила името на Калипиан, защото не отговаря на двете предпоставки за преименуване на град, които разгледах преди това. Накрая не мога да не спомена и един от най-забавните моменти в цялата измама. Той е показателен както за класата на вардарските историци, така и на тези, които им четат глупостите безкритично. Римската традиция за именуването и преименуването на градовете в онази епоха повелява новото или променено име да е свързано не с първото, а с фамилното име на „кръстника”. Константинопол (IV век) носи името на Флавий Валерий Аврелий Константин; Адрианопол (Одрин, II век) – на Публий Елий Траян Адриан; Марцианопол (Девня, II век) – на Улпия Марциана; Улпия Аугуста Траяна (Стара Загора II век) – на Марк Улпий Траян. В нашия случай, дори и да приемем с угризения на съвестта съмнителната находка за автентична и с произход Струмица, както и че неговия „кръстник” е именно Тиберий Клавдий Менон, спазвайки римската традиция на именуване и преименуване, градът следваше да се нарича „Менонополис”. Продължение - II част