Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01 10:48 - Т.н. карта на св. Йероним с текста „Мезия тук и Вулгария” е създадена от самия св. Йероним. Нови научни доказателства.
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 1136 Коментари: 13 Гласове:
9

Последна промяна: 16.01 13:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Картата на Св. Йероним, или по-точно нейното средновековното копие от средата на XII век с известния текст „Мизия тук и Вулгария” е тревожила и продължава да тревожи сърцата и умовете на съвременните български историци. От всички школи, течения и модни исторически линии, доказали през годините своята несъстоятелност – без изключения, но групирани в два антагонистични лагера – противници и поддръжници на тезата за античния произход на картата. И това е напълно обяснимо: първо, поради неприлично ранното посочване на българи в Европа и второ - в толкова неочаквано местоположение, спрямо изградените в продължение на векове стереотипи. Според картата те не населяват Памир, Алтай, Кавказките хребети или средното течение на Волга, а провинция Мизия, почти в сърцето на Източната Римска империя - на няколко дни път от Константинопол. Парадоксален факт – и двата противоположни лагера изпитват тревога и притеснение от странния текст „Вулгария”, изписан с латински букви по правописни правила, действащи до края на IX век като " uulgaria " – т.е. без разлика в изписването между „V” и „U”. Двата лагера имат и още една обща „тревога” – не могат да обяснят изобщо споменаването на българите като „uulgares” в почти всички исторически извори на латински език – от IV до IX век (наличното изписване „bulgari” или „Bulgaria” обикновено е късна редакторска корекция от XVII – XIX век ). И още едно „съвпадение” – и двата клуба избягват да правят задълбочени изследвания по темата, като се задоволяват с посочването на повърхностни и общоизвестни мотиви за своите възгледи по темата. Целта на настоящото изследване е да се установи произхода на оригинала, по който е направено копието на картата, дали този оригинал е създаден през античността по времето, когато е живял предполагаемия автор или в много по-късна епоха и не по-малко важния и амбициозен въпрос – има ли св. Йероним отношение към създаването на картата? Всъщност картите са две. Те са публикувани от д-р Конрад Милер през 1895 в книгата си “Mappaemundi – най-старите световни карти” (Dr. Konrad Miller. „Mappae mundi” - Die ältesten Weltkarten. Stuttgart, 1895, Heft III, Tab. ). Днес са притежание на Британската библиотека. Намерени са в края на ръкопис, преписан през 1150 г. от монах бенедиктинец в католически манастир в Турне , Белгия. Състои се от три съчинения на св. Йероним - Quaestiones Hebraicae in Genesim (Еврейски въпроси към книга "Битие"), De interpretatione nominum Hebraicorum (За тълкуването на еврейските имена) и De situ et nominibus locorum Hebraicorum (За разположението и имената на еврейските топоними - превод на речника на топоними от Светото писание от Евсевий Кесарийски). Ръкописът съдържа общо 64 неномерирани листи, от който само последния е номериран – именно № 64 е картата, чието авторство логично се приписва на Св. Йероним. В българското научно пространство първата карта е въведена през 1910 г. от д-р Ганчо Ценов, като доказателство за ранно присъствие на българи на Балканския полуостров. Научните опоненти на д-р Ценов от кръга Златарски & Кo не са коментирали този факт. Те са избрали печелившия метод „мълчание и снишаване, докато отмине актуалността на проблема ”. И конкретно в този случай – докато опонента се пресели в един по-красив и справедлив свят. Доколкото ми е известно картата не е коментирана задълбочено и от български историци от втората половина на ХХ век до днес. Изглежда абсурдно, но е факт – повече от 120 години след публикацията на д-р Милер българските историци не са проявили изследователски интерес към най-ранния извор за българската история или поне към български превод на тази част от нея, която съдържа картата на Св. Йероним, а става дума само за 20 страници текст. Описание на картите. Пергамент с приблизителни размери: 35.6 x 22.9 cm, представляващ Източната Римска империя със столицата Константинопол и околния свят, за удобство ще я отбелязваме съкратено като „карта 1”; на обратната страна има друга карта на светите земи Палестина и Йерусалим, посочени като християнски център на света - „карта 2”. Карта1 има антична ориентация „изток-запад” и вертикална визия, за разлика от съвременните карти „север-юг”, чийто дизайн е възникнал през XII век, след изобретяването и приложението на магнитния компас. Но карта 2 има хоризонтална визия и ориентация „север – юг”. Двете карти са логически и тематично свързани и тъй като са направени върху двете страни на един общ лист е невъзможно карта 2 да има същата антична ориентация „изток-запад”. Въпреки това, техния създател е съумял и върху карта 2, показваща духовния християнски център на империята да ситуира отново и административната столица Константиопол.Тази особеност помага да определим едно от идентифициращите качества на неизвестния автор – той е поданик на Римската империя. При карта 1 е използвано мастило в два цвята: тъмнокафяв и червен, при карта 2 само тъмнокафяв. По карти 1 не се забелязват следи от триене с цел написване на нов текст върху стария. Но такива има при карта 2. Надписи, които изглеждат избледнели след нарочна намеса (изтриване на текст) се установяват и при двете карти. При карта 1 основно върху частта за Мала Азия: това са кратки думи, изписани с малки букви под имената на провинциите Исаврия, Лидия, Ликаония; два надписа между Халдея и Сирия. Върху голяма част от нея се забелязват следи от многоредов вертикално изписан текст, т.е. текст изписан обратно спрямо актуалния хоризонтално изписан текст, както и обозначения на географски обекти и градове. Това означава, че т.н. карти на Йероним са класически палимпсест. Графичното съдържание на старите карти са били изтрити (измити) от пергамента, върху който е нанесено новото. Изтритите карти също са били двуцентни. В най-горната част на карта 1, вдясно – с почти черно мастило е наличен текст, написан с видимо различен почерк, в който ясно се чете арабското число 64, а текста е изписан с по-тънък писец. Това е текст на кописта (копистите) за означаване на страницата – картата е последния 64-ти лист на ръкописа. Картите притежават три познавателни пласта – географски, религиозен и политически. Централно място в нея заемат земите, свързани със зараждането и първоначалното разпространение на християнство: Палестина, Сирия, Мала Азия и Балканския полуостров. Именно поради това на карта 1 не присъства по-голямата част от Европа. Основното практическото приложение на картите е насочено към вярващи християни, които биха желали да посетят светите християнски места. Географската им стойност не е сред най-силните им страни. Съдържат основно имена на планини, реки, океани, морета, острови и градове. Не може да се твърди, че притежават особена прецизност, но въпреки това с малки изключения схематично са верни. Съдържат съвсем кратки данни за Балканския полуостров и доста по-подробни за азиатските провинции. Например: освен река Дунав на Балканския полуостров не е обозначена никоя друга река. Не е обозначена дори голяма планинска верига като Стара планина и естественото и продължение - Карпатите. За сметка на това в Мала Азия са посочени 7 реки; в Палестина незначителаната река Йордан, доста по-малка от р. Искър е хиперболизарано изобразена като река от порядъка на Дунав, а Галилейското езеро, край чиито брегове са родени ап. Петър, ап.Андрей и ап. Филип едва ли не е с мащабите на Средиземно море. Политическият слой отразява административно-териториалната структура на Източната римска империя към края на IV век – посочени са всички римски диоцези или провинции на Балканския полуостров и провинции в Азия, столицата Константинопол и някои от по-значимите градове. Религиозният слой е най-добре представен. Той дава точна представа за вижданията на св. Йероним за Римската империя – Константинопол като държавен административен център и Йерусалим като имперска духовна престолнина. На тази концепция се дължи наличието на голям брой населени места, свързани с дейността на Исус и първоапостолите. Сред представените градове се забелязва ясно изразена несъразмерност в полза на тези, които имат връзка с християнството. Например на Балканския полуостров за Тракия, Мизия, Панония, Дардания, Илирик и Македония са ситуирани само два града – Сирмиум и Сабария. Докато в южната част фигурират Атина, Коринт, Солун, Филипи, Хераклея, Аполония – малки и големи градове, свързани с дейността на първоапостолите и най-вече на апостол Павел. Вероятно поради същата причина малкия остров Самотраки е обозначен несъразмерно внушително спрямо други острови в Егейско и Средиземно море. Чителите могат да разглеждат в голяма резолюция карта 1 на този адрес: https://recogito.pelagios.org/document/dowk2epajbqmgj/part/1/edit?fbclid=IwAR2dqgFSb5fKJs7oHf7FnMxcGoZEnGF_t-0X_BFJKrk9-O6elSRK9U6t-5Q а карта 2 на този : https://recogito.pelagios.org/document/dowk2epajbqmgj/part/2/edit?fbclid=IwAR1DeiRr0eZacy5ELoyvlp85Dtb9RhSGrldqUZ7lXtNqARr3C-wLM9GCZgU , Историци и аргументи срещу античния произход на картата В хронологичен ред един от първите български критици на античната датировка на картата е историка Теодор Йончев. Можем да открием скромните му аргументи в „Критични бележки върху някои проучвания на Г. Ценов”, публикувани в някои електронни медии. Тезата му не се основава на специални задълбочени проучвания, по-скоро тя е формален повод за дребнаво заяждане с личността на д-р Ганчо Ценов, като придава допълнително определена внушителност на „критичните бележки”. В тези бележки намираме следните мотиви: „3.3.Познатата карта, с която разполагаме, не е самият оригинал на Св.Йероним, а много по-късен препис – чак от ХII в. Текстовете в нея са написани на т.нар. варваризиран латински - “Mesia”, вм.“Moesia”; “hec” вм. “haec”; “Bulgaria” вм. “Vulgaria” (в единственото споменаване на българите от IV в. те са наречени “vulgares”, а не “bulgares”), който не е характерен за IV в. Тези наблюдения, дори да не са доказателство, все пак отварят втора възможност за обяснение на надписа “Mesia hec Bulgaria” върху тази карта: да е прибавен в късния препис, като отражение на реалността в VIII, IX или Х в., а да е отсъствал от оригинала на Св.Йероним, съставен през IV в. От научна гледна точка е редно да се анализират и двете възможности, а не едната да се отхвърли по презумпция и да се приеме безкритично другата.” Видно от текста, критикът не е посмял ясно да заяви, че надписът върху картата “Mesia hec Vulgaria” e късна добавка на кописта, но изтъква, че д-р Ценов не е анализирал и двете противоположни хипотези. Въпреки това, той все пак взема страна в спора, като изтъква избирателно възможности само в полза на версията за късна добавка. От бележките на г-н Йончев можем да извлечем следните му основни аргументи: картата не е оригинал, а късен препис; текста е писан на варваризиран латински, който не е характерен за IV век; следователно надписа може да е късна добавка, направена през VIII, IX или век X. Може би се сещате, защо г-н Йончев не е посочил, че добавката може да е направена през XI и XII век ? Правилен отговор, защото в края на X, целия XI и почти през целия XII век България не съществува и е част от Византия. Също така съзнателно е пренебренат факта, че през предполагаемото от Йончев време за направа на добавката - VIII, IX или X век, т.н. Първа българска държава контролира територии и от двете страни на Дунав върху един голям участък от реката – от устието до днешна Сърбия. Т.е. добавката е невъзможна, тъй като на картата „Вулгария” е ситуирана само върху Мизия – Горна и Долна, а отвъд римската граница Дунав са варварите готи, сиреч гети. Тук ми се иска да попитам за колко оригинални гръцки и латински документи, засягащи ранната българска история знае г-н Йончев? Аз не знам за нито един – всички те са преписи, повечето съставени векове по-късно от въпросната карта, чието копие е направено „чак” през XII век. Относно варваризирания латински език e можело да се използва и по-сполучливия термин, който е популярен в науката – вулгаризиран латински. Като „Вулгария”. Или „Вулгата”. Предполагаемият автор на картата - хърватинът Евсевий Йероним е започнал да изучава усилено латински на около 20-годишна възраст. Изучава също гръцки, много по-късно научава отлично иврит. Превежда на латински философски трактат на благородния скит Етикус Истрос от нов, непознат в Европа скитски език и прави кратък препис на новата, непозната писменост, която е използвана, благодарение на което днес ние знаем, че Етикус Истрос е изобретателя на т.н. „глаголица” през IV век. За ужас на историците, които приписват авторството на глаголицата на приказните герои св. Кирил и св. Методий. Очакванията един чужденец да използва задължително литературен латински биха се видели на мнозина неоснователно завишени. И Йероним съвсем не е изобретател на вулгаризирания латински.Това е езика на обикновените хора в империята още от началото на новата ера. Ако приемем простонародния латински като аргумент за оспорване на авторството, имаме свободата веднага да обявим, че Йордановата „Гетика” е категоричен фалшификат. По отношение на вулгаризирания латински хърватина Йероним и гета Йордан са като еднояйчни близнаци. Впрочем и двамата са писали за Мизия и вулгари/Вулгария: вместо „Moesia” Йероним изписва „Mesia” и „uulgaria”, а Йордан - „ Misia” и „uulgarum”. Съвпаденията не дават предимство на г-н Йончев в задочния му диспут с д-р Ценов. Манипулациите на Йончев не се изчерпват с това. Той пропуска съзнателно съществена част от думите на д-р Ценов. Ето точния цитат от „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, 1910: „В Британския музей се намери в съчиненията на св. Иеронима една карта, която е съставена от Евсевия (270–338) и в която се споменава България, от което ясно се вижда, че българите са живели тук още в трети век. Издателят й доказва с много положителни данни, че картата е стара, обаче, се пита той, какво търси името България в една толкова стара карта и казва, то ще да е приписано от сетне, защото иначе е необяснимо, как дошлите на Дунава в VII век българи да се споменават в една карта от IV век.” Ценов ясно е посочил кратко и ясно есенцията, че издателят на картата категорично е доказал нейния античен произход. И Ценов няма какво повече да каже по въпроса, предвид изложените многобройни и категорични доказателства, посочени д-р К. Милер. И това щеше да стане ясно и на Йончев, стига да си беше направил труда да прочете работата на германския учен. Но това и не означава, че не го е направил зад кадър. Впрочем д-р Ганчо Ценов има незаобиколима заслуга към българската история, като в най-зрялото си съчинение „Ковратова България и покръстването на българите”,1937 г. пръв от българските историци формулира напълно доказуемата теза, че българите от самото начало на своята история са част от Римската империя, загатна мултиетническата им същност и съвсем малко не му достигна да докаже генезиса на българите, скрит зад римското наименование „вулгари” от IV век. Друг историк, обзет от съмнение за автентичното авторство на Йероним е Александър Мошев. Плах и още по-лаконичен намек за това намираме в изследването му „Йоан Антиохийски и неговото сведение за българите”. Създава се впечатление, че българските историци са съвсем плахи на полето на научната публикация и доста смели в социалните медии. Извадка от споменатата по-горе публикация: „...Спорове се водят и около картата на св. Йероним Блажени, вероятно съставена по данни на Евсевий Кесарийски (и двамата живяли в периода III-IV век), в която присъства надпис “Мизия, тук (и) България” ( Mesia hec& Vulgaria). Някои от изследователите настояват, че този надпис е добавка от XII век , въпреки, че от над 200 топонима само един на пръв поглед не отговаря на познатите топоними от началото на IV в. - надписът с името България.” Всъщност в цитирания текст г-н Мошев пази пълен неутралитет по въпроса. Той не изразява лично становище – нито положително, нито отрицателно. Но това не е пречка да допусне две забележителни грешки: първата ще я допуска още много пъти в множество дискусии из социалните мрежи – „Uulgaria” превежда като „България” без да е в състояние да обясни причината (впрочем същата грешка допуска и д-р Ценов). В това отношение например Теодор Йончев е коректен - „Uulgaria” е „Вулгария”, а не „България”. Така избягва и излишния риск да бъде попитан каква е разликата между двете наименования, а и подобно на 99.99% от българските историците няма да е в кондиция да даде смислен отговор. Втората и по-значима грешка на Ал. Мошев е определянето на „Uulgaria” като топоним. Авторът на картата е използвал общо 6 вида топоними (географски обекти): планини, реки, острови, морета,океани, градове. Бих искал да знам Вулгария към кой вид топоними точно спада. Останалите наимененоания на картата са държавно-административни и се наричат провинции/диоцези на римската империя: Мизия, Панония, Тракия, Илирик, Далмация,Армения Супериор, Армения Инфериор, Ликаония, Фригия и т.н. Т.е. на тази карта Вулгария е тъждествена с римската провинция Мизия . Извън хлъзгавия терен на научната публикация обикновено се изразяват по-ангажиращи тези. Ето какво публикува през тази година Ал. Мошев в социалните мрежи по повод картата на Йероним: „Това е част от ръкопис с произведение на Павел Орозий, направен в 9 в. в манастира Санкт Гален, Швейцария. Вижда се ясно, че над думата Мизия (Moesia) е добавено "която днес е България". Подобна добавка е направена и за Панония, като е уточнено, че тя е Унгария. Дълги години вярвах, че т. нар. карта на св. Йероним е доказателство за ранно присъствие на българи на Балканите. Сега виждам ясно, че картата, която е изработена през 12 в. в манастира в гр. Турне, днес Белгия, не е и не може да е дело на св. Йероним. Дори да е съставена по негови трудове, надписът "Мизия, тук и България" няма нищо общо със св. Йероним. Както и при ръкописа от Санкт Гален, това е уточнение и актуализация. Дошло е време за проверка на всичките ни аргументи и пресяването им. Знам, че ще ми възразят, че при случая с Орозий е добавка, а при картата "на св. Йероним" е със същия почерк и мастило. Добре, но картата е от 12 в. и няма надпис, който да я свързва с Йероним. Мизия и България са отъждествявани по географски признак от 9-10 в. нататък...Мисля, че съм ясен.” В науката и живота това, което прави г-н Мошев се нарича „да се простреляш в крака”, т.е. ситуация, при която авторът излага една хипотеза, след което сам я опровергава. При това категорично. Разбира се, че двата казуса са несравними: при Паоло Орозий става дума за добавка, направена с различен почерк, цвят на мастилото и в друго време; при Йероним няма доказателство за добавка. Вярно е, че при Йероним е само уточнение или синоним. Няма доказателства, че е хронологична актуализация. Ясно е като бял ден - Мошев няма научни аргументи, че при картата на Йероним поясняването „Вулгария” е импровизация на кописта. Точно обратното – ние разполагаме с голям брой доказателства, че това е невъзможно да бъде направено от копист през средата на ХII век. Вярно е, че липсва текст върху картата за авторството на Йероним. Но също така е безспорно, че картата е неотменна част от съчинения на Йероним, а нейната номерация (№ 64) е последна за останалите 63 неномерирани страници на ръкописа. Тази подробност е спестена от Мошев при излагане на хипотезата си. Той повтаря същата елементарна грешка, като вписаната при Орозий добавка „Uulgaria” отново превежда „България”?! Може би има нещо вярно в мисълта, че колкото по-често чуваме дадена информация да се повтаря, толкова по-вероятно е да повярваме в нея. Тази късна добавка в ръкописа на Орозий категорично доказва, че наименованието с което са известни българите в Европа дори през IX-Х век все още е „Вулгария”, а не „България” и това е ефекта от многовековното му използване. Тук искам да отбележа още един факт за нарушаване правилата на научния феърплей от страна на г-н Мошев – изваждане на аргумента от контекста. На публиката се показва добавката „Вулгария” върху фрагмент от текст, но не се обяснява въху кой основен текст е направена и как изглежда. Няколко думи за португалеца по днешните етнически стандарти - Паоло Орозий (375 -420). Той е връстник на хърватина Евсевий Йероним (345 - 420). И двамата са римски граждани, християни, теолози, но и историци. Цитат от неговите съчинения „Против езичниците”, който представлява описание на римските провинции на Балканите, както и отвъддунавските варварски земи Дакия и Алания: „ 1. Племена и реки в Европа Сега ще опиша Европа, доколкото е по силите на човешкото познание. Границите на Европа започват от Рифейските планини, реката Танаис и Меотидските блата, които са на изток, слизат по брега на северния океан чак до Белгийска Галия и до реката Рейн, която е на запад, а след това чак до Дунав, който се нарича и Истър. Тая река идва от юг, насочва се на изток и се влива в Понт. На изток се намира Алания, в средата Дакия, гдето е и Готия. По-нататък следва Германия, по-голямата част от която владеят свевите. Във всички тези земи се наброяват 54 племена. 2. Мизия, Тракия, Македония, Ахея, Далмация. Техните граници и разположение. Мизия граничи на изток с устието на река Дунав, на югоизток с Тракия, на югозапад с Далмация, на запад с Истрия, на северозапад с Панония, на север с Дунава.” Ако съпоставите текста с картата на Йероним не без изненада ще установите, че сякаш Орозий го е писал, гледайки картата на хърватина. Да видим съвпаденията с картата: Дунав е споменат и с второто си име Истър; отвъд Дунав, т.е. римския лимес, е Дакия т.е.Готия (при Йероним са упоменати готи/гети ); Алания на Орозий и аланите на Йероним; източната граница на Европа – Танаис и Меотида; всички останали римски провинции на Балканите най-общо казано съвпадат - Мизия, Тракия, Македония, Ахея, Далмация, разбира се с изключение на Вулгария. Т.е. и картата на Йероним и описанието на Орозий изразяват типичната представа за тази част от Европа на човек, който е живял през епохайд от края на IV до началото на V век. По-късно тази представа терминологично ще бъде друга. Само 40 години по-късно етностната терминология в Римската империя ще се промени (Псевдокесарий, малко по-късно Прокопий и още по-късно Теофилакт Симоката) и в изворите за земите отвъд Дунав вместо готи/гети/алани вече ще има склави и анти. Това е непоклатимо доказателство за античния характер на картата, независимо от това дали учените ще намерят графологически доказателства от пръстовите отпечатъци на Йероним. Г-н Мошев прави същото, за което Т. Йончев обвинява д-р Г.Ценов – излага едностранно тезата си, без да анализира възможностите за обратното. И не е изненадващо, че за това получава одобрение и потупване по рамото от същия активен борец срещу ганчоценовизъма Теодор Йончев. Диалектика на интересите в българската историческа „наука”. Включва дружелюбно намигане към съмишленика и ритане по кокалчетата на опонента. Д-р Сюзън Уайнгартън е историк, археолог и културолог. Работи в университета на Тел Авив като част от изследователския екип на катедрата по еврейски изследвания. Изучава продължително творчеството на Йероним и особено агиографските и епистоларни му работи, в резултат на което публикува книгата си „Светите светци: Агиография и география при Йероним” (Susan Weingarten, 2005 „The Saint"s Saints: Hagiography and Geography in Jerome”). В тези изследвания д-р Уайнгартън разглежда и т.н. карти на Йероним в контекста на тяхното авторство. По обясними причини авторката, която е от еврейски произход и живее в Израел, се е фокусирала основно върху картата на Палестина и Йерусалим: Йероним прекарва близо 40 години в Светите земи, познава и лично обхожда почти цяла Палестина, където и завършва живота си. Д-р Уайнгартън изразява съмнение в авторството на Йероним. Без да отрича, че картата има античен произход от йеронимовата епоха – края на IV – началото на V век и дори допуска, че авторството може да принадлежи просто на друг човек от онази епоха, който има по-малко познания за Светите земи, д-р Уайнгартън излага няколко мотива. Един от тях е изображението на планината Табор (Таворската планина), неголям хълм, разположен на около 8 км от Назарет, където според евангелистите се е състояло Преображението на Исус. Според изследователката, стилизираното изображение на хълма върху картата представлява „асиметрично назъбени върхове”, докато според текст на Йероним, който го е посетил лично и то повече от веднъж, Тавор е „заоблен и възвишен“, както и „равен от всички страни“. На второ място авторката приема за странен текст върху картата, който не е срещала в работите на Йероним – думите „ оракулът на слънцето и луната”; според нея това може да бъде добавка от средновековния копист. Трети аргумент засяга името и локацията на град Диосполис, чието старо еврейско име е Лида, факт изрично упоменат от Йероним в епистоларното му творчество – „Лида, сега известна като Диосполис“. Тук установените несъответствия са две: на картата действително са посочени като два различни, но съседни крайбрежни градове Лида и Диосполис; но фактически Диосполис не е крайбрежен град (днешния град Лод, Израел) - разположен е на около 16 километра от брега на Средиземно море. Всъщност д-р Уайнгартън не е особено прецизна в преценката си за рисунката на Таворската планина. Тази планина не присъства само върху карта 2, а върху двете карти. Изображението въху карта 1 е точно такова, какво е описано от Св. Йероним – симетрична лява и дясна част, и двете заоблени, каквато и третата – средна и най-висока. Малко по-различенно е представянето на Табор върху карта 2. Това лесно се обяснява с по-големия мащаб на изображението, в сравнение с карта 1. Най-общо казано то също е симетрично. Но както споменах, мащаба на изображението е по-голям и се виждат детайли, които придават известна назъбеност върху иначе симетричните ляв и десен склон. Днес в дигиталните мрежи могат да се видят стотици фотографски изображения и лесно се забелязват драстичини различия в ландшафта на Табор, според различните локации на фотографите. Има изображения, на които хълма изглежда абсолютно гладък и симетричен от двете страни, но също така и такива, които са по-малко симетрични и гладки. Този аргумент е несъществен, но и неоснователен за оспорване на авторството на Йероним. Още повече, че изображенията на двете карти са дело на копист. Всъщност двете изображения ни дават доста ясна представа, че кописта е следвал стриктно оригиналите, които в своята съвкупност дават точна представа за хълма Табор – заоблен и симетричен, но и с дребни неравности, каквито могат да се наблюдават от определени гледни точки. Вторият аргумент, че текста „Oraculum solis et lune / оракулът на слънцето и луната” е нетипичен за св. Йероним е също толкова значим, колкото и заобленостите на планината Табор. Д-р Уайнгартън е пропуснала да отбележи тази подробност, че въпросния текст се намира върху площта на Индия, в края на картата и всъщност съставителя едва е успял да побере върху картата половината от рисунката на този екзотичен храм или по-скоро свещено място. Тъй като критичката е отлично осведомена, че св. Йероним не е бил път чак до Индия, а е ползвал готови карти на други автори, то намирам, че и този аргумент на изследователката е от типа „Теодор Йончев” – лишен от основание, но предава внушителност на творбата. В конкретния случай дори ревностното християнство на Йероним не може да послужи за аргумент. Макар и двете карти да са пряко свързани с практическо улеснение на християните-поклоници, авторът има по-широк поглед и без никакви колебания поставя на карта 2 и други обекти и дестинации, които могат да предизвикат интереса на пътуващите, но едва ли могат да имат някаква връзка с християнството – такива са едно от тогавашните чудеса на света – езическата статуя на бог Хелиос на остров Родос, фарът в Александрия, въпросния храм в Индия, пак там са и колоните на Херкулес, колоните на Александър и други. Третият и последен довод на д-р Уайнгартън – двойното име на град Лида-Диосполис и неговата локация ще бъдат разгледани и коментирани от мен в заключителната част на изследването. Историци и аргументи подкрепящи античния произход на картите Техният брой е твърде скромен. Един от тях, освен Ганчо Ценов е Петър Георгиев. Той е автор на исторически съчинения, едно от които е публикувано през 2014 г. и носи забележителното заглавие „Мизия, тук е и България”. Очакванията на читателя, че заглавието обещава интересен и задълбочен научен анализ по темата ще се окажат твърде преувеличени. Авторът приема, че картата има античен произход и е продукт на епохата на св. Йероним. Подобно обаче на своите опоненти, Георгиев посочва също толкова скромни и повърхностни аргументи. Един от тях, всъщност най-очевидния, е - че графологическите особености на надписа изключват варианта „късната добавка през XII век”. Авторът признава, че по времето на Евсевий и Йероним държава България в границите на Римската империя не е съществувала, но е възможно името България да бъде местно название?! В още едно отношение П. Георгиев се доближава до опонентите си. Също като тях чете правилно надписа на латински „Vulgaria” , но тенденциозно превежда на български „България”, текст, с който е обезсмъртил и заглавието на съчинението си. Все пак, усещайки сериозността на проблема и невъзможността да бъде заобиколен или заметен под килима на историята, авторът предлага хитроумното му преодоляване. Което изглежда по-скоро като ловък фокус, показан пред лековерна публика: че първичната форма на името е „bulgar”, а прочитът „вулгар” е късен и датира от началото на ІV век, когато гръцката вита „β” започва да се чете като „v”. Предполагам, че наивитета на тази теза е заимстван директно от Паисий Хилендарски, който определено също е открил наличието на проблем и се е опитал да го обясни по негов си начин: „...По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовавали много народи с това име...По-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват воргари, а не болгари.” За „Вулгария” и „вулгари” в изворите на гръцки език лесно се приема на пръв поглед логично изглеждащото обяснение, вкарано в употреба още от Паисий Хилендарски – гърците нямали графема за звука „Б”. Тук Паисий, подобно на огромна част от българските историци тактично пропуска да спомене, че почти всички латински извори за българската история от IV до X век наричат българите „вулгари”, а единичните изключения са плод на късна редакторска намеса. А както е добре известно, латинската азбука не страда от липса на графемите „B” и „V”. Дойде момента да се представи може би най-важната гледна точка по темата – тази, на откривателя на картите – д-р Конрад Милер. Германски историк, католически богослов, но най-вече исторически картограф от висока класа. Публикува за пръв път през 1887 г. Певтингеровата карта в сглобен цялостен и цветен вид. Едно от най-важните му картографски открития са именно картите на св. Йероним. В книгата си д-р Милер им отделя най-голямо внимание. Върху 20 страници той прави подробно текстово описание на почти всички топографски обекти, систематизирани по карти и макрогеографски обекти, отделно групирани по видове – провинции, градове, реки, острови и морета. Разбира се отделя и голямо внимание на предполагаемото авторството на св. Йероним. Заключението на д-р Милер е, че не може да се отхвърли неговото авторство, тъй като „... картите не могат да бъдат написани от никой средновековен писател, поради почти древното си съдържание и богатството им на иначе малко известни имена.”. Авторът фокусира вниманието си специално върху текста, който е особено важен за българската история – „Mеsia hec et uulgaria”. Според д-р Милер „Вулгария” фигурира на картата като синоним на римската провинция Мизия. Следвайки тогава популярната сред европейските историци теза, че българите идват от Азия на Балканите и се заселват в Мизия през 678 г., д-р Милер определя думата „uulgaria” като единствената, която влиза в противоречие с Йеронимовото авторство и допуска, че само тя може да е добавена по-късно. Ученият не споменава и дума за графологическите особености на текста: всички думи в словосъчетанието „Mеsia hec et uulgaria” са изписани с еднакъв почерк, с еднакво мастило. Текстът е разположен хармонично, без да влиза в объркваща близост със съседни надписи. Изписан е на два реда, подобно на десетки други дву или триредови надписи в картите. Уточнителния и допълващ характер на надписа (уточнението, че Мизия означава също и Вулгария) не е изключение за стила на автора. Налице са други текстове, съдържащи уточнителни допълнителни наименования: Дунав и Истър (Danubi q(u)i Hister); готи и гети (Goti qui et Gеte); Tracia provincia и много други. Очевидно и категорично се налага констатацията, че добавката графично не е направена в по-късен период от времето на съставянето на картите. Интересен факт е, че германския историк допуска същата грешка, която описах по-горе, подобно на българските си колеги: чете „Вулгария”, а превежда „България”. Днес, от дистанцията на времето ние не можем да имаме критични претенции към неговото мнение. То е съобразено с господстващата по това време историческа теза. Тази теза за идването на тюркоезичните прабългари от Азия на Балканския полуостров през VII век и по-късните и вариации, че българите са ираноезични и идват от Иран или Кавказ днес категорично е отхвърлена от историческата наука и зад това отхвърляне стоят първокласни изворови, археологически и генетични доказателства. За нейната зрелищна неадекватност ще отбележа един съществен детайл от нея: в продължение на около 400 години елитът на европейските (естестевно и българските) историци е приемал безусловно, че името на българите идва от името на река Волга. Всеобщо известен и неоспорим факт е, че през античността и средновековието великата евразийска река е известна в Европа с името Ра (Rha) или с наименованията на тюркоезичните волжки туземци в няколко диалектни вариации: Атъл, Едил, Итил или Идел. Руското име на реката е засвидетелствано в Европа за пръв път в научен историко-географски трактат едва в началото на XVI век като „Волха/Volha”. Би следвало всеки среднообразован човек да разбере без затруднания, че връзка между вулгарите/българите и името на голямата река е абсолютно невъзможна. Но господстваща теза е била съвсем друга и никой от научния елит на Европа не се е замислял (или е предпочел да запази мълчание) върху тази ярка демонстрация на научна неадекватност и откровена тъпота. По ирония на съдбата десетина години преди изследването на д-р Милер, в Европа е публикувана за пръв път хрониката от края на VII век на Йоан, епископ на град Никиу, Долен Египет. В годините на император Анастасий и по време на конфликта му с началника (комеса) на федератите в Мизия и дунавския лимес Виталиан (513 г.), прераснал в гражданска война, хрониката съдържа текст „провинция Вулгария”, т.е. семантично потвърждение на йеронимовия запис „Mеsia hec et uulgaria”: „И той дал битка на Виталиан и имало голямо клане и от двете страни. Генерал Кирил се оттеглил в града на име Одисус и останал там, докато Виталиан се оттеглил в провинция Вулгария.” През 1894 г. (т.е. една година преди публикацията на д-р Милер) младият и тогава все още неизвестен руски историк от български произход Васил Златарски, прави една от първите си научни публикации за хрониката на епископ Йоан – „Нови известия за най-древния период на българската история”, В.Златарски, 1972, Избрани произведения, т.1, стр. 19. Златарски потулва текста за Виталиан и провинция Вулгария, въпреки, че хрониката, в частта за приятелството между хипотетичния Кубрат и император Ираклий е отразена доста детайлно в неговите съчинения. Това е и първия му значим и както изглежда успешен опит за манипулация и фалшификация на българската история. След 1944 г. фрагмента за Виталиан и провинция Вулгария отново бе „забравен” и не бе включен в Христоматията по история на България. Действието на тогавашната официална българска власт в науката може да се определи като преднамерено, манипулативно и политически мотивирано. Важно сведение за това, че българите от самото начало на своята история са съставна част от Римската империя намираме в широко известен текст на император Констатин Багренородни. Този текст до такав степен влиза в противоречие с официалната историко-идеологичска доктрина, че кара „официалните” български историци да го заобикалят отдалече, или за по-лесно да го сочат заклинателно за „грешка или объркване” на императора и дори поясняват всъщност какво точно е искал да каже, преди да се обърка. Константин Багренородни, „За управлението на държавата”, ГИБИ 5, стр. 208 „Когато България била под властта на ромеите, този сръбски княз, който беше прибягнал до (закрилата на) императора, умрял; властта взел по наследство неговият син, след това неговият внук и така — и следващите князе от неговия род. След няколко години от тях произлязъл Войслав, от него Родослав, от него Просигой и от него Властимир. До управлението на Властимир българите живеели в мир със сърбите, обичали се едни други и понеже били съседи и имали обща граница, намирали се в робско подчинение спрямо императорите на ромеите и били облагодетелствани от тях. Три управлението на този същия Властимир князът на България Пресиян отворил война на сърбите, искайки да ги подчини.” От текста става безпределно ясно, че България дори по времето на Пресиян (ок.836 – ок.852) е била в подчинено на империята юридичсско положение; че България не означава самостоятелна държава, а нещо друго в Ромейската империя. Това нещо друго е обособена територия/геритории, начело със свой княз/князе, чийто избор и мандат на управление е одобряван от върховния сюзерен - ромейският император. Това нещо, тази България (всъщност на гръцки език - Вулгария) е синоним на самостоятелно обособена римска провинция. В забележка към този текст под линия в ГИБИ, озарената от мъдрия редакторски надзор на Иван Дуйчев преводачка Геновева Цанкова-Петкова, е успяла да съчини пряко сили следния „шедьовър”: „Когато България била под властта на ромеите” - тук се разбира времето, когато българските земи принадлежали още на византийската империя, т.е. преди 680 г.” Доказателства за античния произход на картите Освен отбелязаните такива досега в предходния текст, тук ще разгледам няколко, които са и с най-голяма тежест за доказване на античния произход на картите. Те не са установени от публициста на картата д-р Милер и фактически го допълват: Каспийско море. Едно от фундаменталните доказателства се отнася до Каспийско море, което е отбелязано и на двете карти, но фокуса на наблюдението трябва да се насочи върху карта 1. Каспийско море е безотточен, вътрешен басейн в Евразия. Това е добре известно на европейските географи от времето на Страбон и Птолемей. Но на картата е изобразено нещо различно: морето е свързано с по-голям воден байсейн, предположително става дума за Северен океан. Тази концепция, която е невярна, има далечен древен произход, който обаче е бил меродавен за съствителя на картата. Вероятността тази концепция да е била известна на човек от средата на XII век практически е равна на нула. Наименования на римските провинции 1. Римските провинции Armenia superior и Armenia inferior Император Доклециан (284 - 305) разделя римската провиниция Армения на две: Армения първа и Армения втора (на карта 1 - Armenia superior и Armenia inferior). Този статут е запазен до император Юстиниан Велики, който с новела от 536 г. ги преобразува в четири провинции: Армения първа, втора, трета и четвърта. Това определя съставянето на картата между 299 и 536 година. 2. Римската провинция Фригия , разделена на Фригия първа и Фригия втора също от император Диоклециан ( на картата Frigia inferior и Frigia superior). Фригия съществува като име на византийска провинция до края на VII век. Наименовния на Римски градове 1.Сирмиум, европейска перла в короната на Римската империя. След Константинопол, единствения град в Тракия, Панония и Мизия, посочен на картата. Родом, починали или свързани с града и околността са императорите Херений Етруск, Хостилиан, Деций, Клавдий II, Квинтил, Аврелиан, Проб, Максимиан, Констанций II и Грациан. През 375 император Валентиниан I, пренася резиденцията си в Сирмиум. Теодосий Велики е обявен за император в Сирмиум. След превземането и разрушаването му от аварите през 582 г. градът губи своето значение дотолкова, че да бъде вписан в карта1. 2.Сабария –знаменит римски град в Горна Панония, посещаван нееднократно и от Констатин Велики. През 441- 445 г. владение на Атила. Унищожен от земетресение десет години по-късно през 456 г. Това поставя теоретична крайна граница на съставянето на карта 1 около 440 година. 3.Лаодикия Сирийска (карта 1) – днес Латакия в Сирия. Един от най-големите сирийски градове - сринат от земетресения през 494 и 555 г., арабско притежание от 638 до 1097 година. Няма основания за посочване на картата на град под това име след 494 година. Други обекти върху картите Родоския колос (карта 2), статуя на бог Хелиос– едно от чудесата на древността. Унищожен от земетресение, но въпреки остава обект на огромен интерес от хората, които са посещавали Родос само за да го разгледат, дори и разрушен. През 654 г. арабите превземат остров Родос и продават металните останки на търговци. Доказателства за авторството на св. Йероним Мнозина историци, които приемат античния произход на картите не приемат авторството на св. Йероним, а специално за карта 2 - че по-скоро това е дело на Евсевий Кесарийски (ок. 265 – май 339). Основание за това е факта, че същия автор е направил карта на светите земи, която е била приложение към неговия географски труд „Ономастика” – описания на градове, селища, реки и планини в светите земи Сирия, Палестина и Юдея. Сред тях е дори Ганчо Ценов. Основание за това е текста на самия Евсевий, който в предговора на „Ономастика” изрично заявява, че е направиил нещо подобно на рисунка, т.е. карта по текста. Такава карта досега не е открита в неговите произведения. Но също така е добре известно, че св. Йероним е преводач на „Ономастика” от гръцки на латински език. В предговора на своя превод Йероним изрично споменава, че картата на Евсевий е съпътстваща част от „Онамастика”, т.е. от това което превежда. Важен момент в предговора са и неговите думи, че е излязал от рамките на точния превод; че е пренебрегнал или съкратил някои части, които са „недостойни за запомняне”, а други ги е допълнил и обогатил според собствената си преценка. Един сравнителен анализ между оригиналния текст на „Ономастика” и латинския превод на Йероним потвърждава това: списъка на Евсевий съдържа 948 топографски наименования, а на Йероним – 983; Йероним добавя нови 55 наименовая, като пропуска без превод само 4 – на Мъртво море, вероятно поради неговата общоизвестност и 3 незначителни пустинни местности. При 48 топографски обекта информацията на Йероним значително надхвърля текста на Евсевий, обратното не се среща нито веднъж. Йероним се провява едновременно като преводач и творчески съавтор на Евсевий, поради което трудно могат да се открият мотиви за да остане картата извън обхвата на превода. И картите на Йероним са открити неслучайно като съставна част от три негови произведения, едно от които е точно превода на „Ономастика”. Споменаването на двете популярни имена на готите през античността „Gothi qui et Gеte”/ готи също и гети. Всеки изследовател, който има най-бегла представа за работите на хронистите от IV век, ще се досети, че това е класическото знание за отвъддунавските съседи на империята. Един от тях, който приема, че имената готи и гети за равнозначни е св. Йероним; в своите работи той ползва еднакво и двете имена, според случая и настроението си: „...ледовете на Скития се стопяват от топлината на вярата. Червеникавата и русата войска на гетите (Getarum rutilus et flavus) заобикаля палатките на църквите; и може би затова те се сражават срещу нас с еднаква упоритост, понеже изповядват еднакава вяра.” „Готът (Gothos), сарматът, квадът, аланът, хуните, вандалите и маркоманите опустошават, плячкосват и ограбват Скития”. Д-р Милер отбелязва наименованията готи/гети и добавя цитат на Йероним от полемика му срещу Амброзий, като доказателство за неговото авторство „Et certe Gothos omnes retro eruditi magis Getas quam Gog et Magog appellare consueverunt”/ "„А в същност всички учени наричат готите повече гети отколко Гог и Магог.” Цитатъ е уникален с това, че двете имена се използвани дори в едно-единствено изречение. Д-р Ганчо Ценов (Ценов, 1910), който очевидно отлично познава труда на д-р Милер използва този цитат по-късно и го допълва с още едно изречение, когато през 1910 г. за пръв път в бългаската и европейска историография доказва безспорно, че готи/гети са две имена на един крайдунавски народ, който няма никакви допирни точки с германски и скандинавски произход – една болезнена и особено чувствителна тема за германските историци: “Et certe Gothos omnes retro eruditi magis Getas quam Gog et Magog appellare consueverunt. Hae itaque septem gentes, quas de Japheth venire stripe memoravi, aquiliones partem habitant.” (Migne XXIII, 2, стр. 999) (превод: Всъщност всички авторитети наричат готите повече гети, отколкото да ги свързват с имената на Гог и Магог. Те са седем племена, за които се казва, че са от рода на Яфет, живеят на север.) Акцентирам върху текста на св. Йероним за седемте готски племена, тъй като приблзително 1100 години по-късно фалшификаторите на хрониките на Теофан, патр. Никифор и Анастасий Библиотекар в частта за Стара велика Вулгария и малкия семеен туристически бизнес на Кубрат и предприемчивите му синове, в съотвествие с тогавашната прясно-прясно измислена от Ватиката „славянска доктрина” разполагат тези седем склавски рода в Долна Мизия и като заварено население ги сдружават с прабългарския катун на Аспарух. Факт, който съвременната българска археология отхвърля категорично: „ Сумирането на резултатите от различните изследвания и разкопки през годините показва, че от късната античност до настаняването на aспаруховата група „няма нито един славянски паметник, датиран преди 681 г.” (Плетньов 2008, 115, 146-147, 152 чрез Коматарова-Балинова,2016). Да си припомним третия аргумент на д-р Сюзън Уайнгартън срещу авторството на св. Йероним. Един от основните и мотиви бе свързан с град Диоспол, чието старо еврейско име е Лида. На карта 1 обаче Диоспол и Лида са посочени грешно като два различни, но съседни крайбрежни града, докато д-р Уайнгартън знае, че градът е посещаван лично от Йероним, тъй като в епистоларното му творчество е открила текст „Лида, сега известна като Диополис“. Наблюдателната изследователка бе забелязала и още едно несъотвествие – Диоспол не е крайбрежен град, а отстои на цели 16 километра от Средиземно море. Това не е единствената грешка в картите, но за независимия анализатор и грешките са важни за изясняване личността на този, които ги е допуснал. Друга такава забелязва и издателя д-р Конрад Милер в карта 1: в Мала Азия са подредени последователно от запад на изток (на картата от долу нагоре) погрешно три римски провинции: Памфилия, Ликаония, Исаурия. Правилната подредба е различна: Памфилия, Исаурия, Ликаония. Двете грешки могат да имат различен произход. Тази с грешната подредба на трите малоазийски провиции може да бъде допусната както от Йероним, така и от кописта. Втората грешка (Диосполис/Лида) може да бъде направена единствено от кописта. Предвид склонността на Йероним да допълва наименования (Danubi q(u)i Hister; ..gothi q(u)i gete ; Mеsia hec et Uulgaria ), най вероятно двете наименоваия Диосполис и Лида са били изписани едно до друго, но кописта ги е разчел като два различни града. Когато се анализира тази част от карта 2 (виж средата най-долу ) се забелязва още една важна особеност: наличието на можество недобре изтрити (измити) текстове и изображения. Дотолкова недобре изтрити, че се чете ясно стария текст. Той не е част от старата карта, т.е. от палимпсеста и най-вероятно е изтрит от самия копист, поради допусната неточност при копирането. Например остров Карпатос, който е вляво от Лида/Диосполис, точно под град Цезарея. Под наименованието „Carpatos” добре се чете, макар и частично измит, същия надпис. Четирите съседни градски имена Цезарея, Лопе, Лида и Диосполис на практика са изписани само и изключително върху изтрит от кописта текст. Тази „грешка” обаче се превръща в едно от най-сериозните доказателства за йеронимовото авторство. Както вече споменах, текста за Диосполис в „Ономастика” е абсолютно еднакъв при Евсевий и при Йероним: „Диосполис – египетски град, както пише Иезекиил.” Т.е. Евсевий не е знаел, че старото име на Диосполис е Лида. Но това пък доказано е знаел Йероним, който го е посещавал няколко пъти. Следователно двойния текст „Диосполис-Лида” може да принадлежи само и единствено на Йероним. Диосполис е родния град на Св. великомъченик Георги (ок. 280 – април 303), там са пренесени и неговите мощи, където християните започват да го почитат като мъченик за чудесата, които е извършил след смъртта си. Йероним превежда „Ономастика”, когато прави и картите през 388 г. Той никъде не споменава, че Диосполис е градът на Св. Георги и че мощите му са пренесени там. Това е особено важно доказателство за древността на картата, която е съставена преди пренасяне на мощите на светеца и зараждането на култа към чудесата му. Този аргумент е убягнал от вниманието на д-р Милер. Тук ще отделя внимание и на още един нюанс на темата: създаването на карта 1 от Йероним случайно хрумване ли е или дълбоко мотивиран акт? Някои от опонентите на тезата за неговото авторство поставят основателния въпрос – ако карта 2 на светите християнски земи е дело на Йероним, като съставна част от превода му на „Ономастика”, то с кое свое произведение може да бъде обвързано съставянето на карта 1? Правилният формален отговор е – такова не е известно до този момент. Хърватинът Евсевий Софроний Йероним (ок. 347 – 30.9.420) определено не е сред най-знамените географи на късната античност. Макар че е бил неуморен пътешественик през голяма част от живота си. Напуска родния си град твърде млад, за да учи и живее няколко години в Рим, където приема християнството. Живее за кратко в Галия и Аквилея. През 373 г. предприема първото си пътешествие до светите земи. Пътят му до Антиохия в Сирия минава през Илирия, Македония, Тракия и малоазийските римски провинции. Т.е. през по-голямата и най-важна за изследането част от карта 1. През 379 г. предприема пътуване и се установява в столицата Константинопол до 382 година. Следващите три години е секретар на папа Дамас I в Рим. Връща се отново в Антиохия през 385, но междувременно в Рим чрез беседи и писания е успял да събере голям кръг последователи от богати и аристократични родове, които са пожелали да го следват в аскетичния начин на живот. Тези последватели го съпровождат до Сирия, решени да завършат живота си там. Впоследствие по съветите на Йероним тези поклоници го следват и посещават заедно Йерусалим, Витлеем, Галилея и Египет, тогавашната земя на християните – аскети. През 388 се връща от Египет във Витлеем, където живее до смъртта си в пещера, намираща се близо до пещерата, в която се е родил Исус. Когато се връща във Витлеем през 388 г. и превежда на латински език “Ономастика”, Йероним е посетил и придобил лични впечатления за повечето от най-важните топографски обекти и върху карта 2. Епохата в която живее Йероним е епоха, в която християните вече не са подложени на преследване от римската властт. Очевидно след актовете за религиозна търпимост на императорите Галерий и Константин Велики сред християните - равнопоставени поданици на империята се заражда силен интерес към светите земи на първохристиянството – Сирия, Галилея, Палестина и Юдея. Самият Йероним е оказал значително влияние за разцвета на поклоничеството. За огромна част от християните в Европа тези земи са напълно непознати. Не от любов към рисуването Евсевий прави своята карта към „Ономастика”. Тя има здрав практически смисъл за всички европейски християни от това време. Днес тази карта вероятно щеше да бъде наречена от съвременниците „карта за поклоннически християнски туризъм”, а заедно с „Ономастика” – ценен пътеводител за всеки ревностен християнин. Нещо повече - той мисли и по въпроса за изграждане на логистична мрежа от места за настаняване и нощуване на поклонниците, разположени по европейските пътища към Йерусалим. Доказателство за това намираме в епистоларните му произведения: Писма, ЛИБИ 1, стр. „Като издигнахме в същата провинция манастир и построихме близо до него странноприемница, за да не би случайно идващия във Витлеем Йосиф с Мария да не намери подслон, бяхме притиснати от толкова огромни тълпи монаси, стичащи се от цял свят, та не сме в състояние нито да изоставим започнатото дело, нито да издържаме пряко силите си. Затова, като че ли за нас се отнася писанато в Евангелието, че не сме пресметнали предварително разноските на бъдещия дворец, бяхме принудени да изпратим в отечеството си брата Паулиниан, за да продаде полуразрушените къщурки, които бяха оцелели от ръката на варварите и имуществата на общите ни родители, за да не би изоставяйки поетото свято дело, да предизвикаме смях у злодумци и завистници.” Една от най-фрапантните грешки в карта 1 е отбелязването на провинция Мизия в Мала Азия (на карта 1 – Мала Азия, над надписа Asiatica и градовете Priena и Patera). Такава римска провинция по това време няма и никога не е съществувала. Изписването е аналогично на европейската Мизия от интересуващия ни надпис „Мезия тук и Вулгария” - Mesia. Този факт изключва вероятността грешката да е дело на кописта. Зад нея стои сам св. Йероним. На мен не ми е известен друг хронист или географ от късната античност, който да е е допуснал същата грешка. Това я прави уникална и е уникален код за авторство. Тази грешка също е установена от д-р Милер, но не е съпътствана от коментар или анализ. Сред творчеството на св. Йероним откриваме твърде любопитно съчинение: „Книга за имената на селищата, извлечени от деянията на апостолите”. Шега на съдбата е факта, че фрагменти от този труд са публикувани и преведени в ЛИБИ, т. 1: „Мизия (Moesia) , провинция в Азия, сега наречена Еолида. Има обаче и друга провинция със същото име при река Дунав. Има писатели, които казват, че от Европа са преминали мези (Mesas), бриги и хуни, и че по тях в Азия са назовани мизите (Mysi), фригите и витините.” Вън е от всяко съмнение – авторът на тази грешка, нанесена върху две различни различни места – върху карта № 1 и в друго, отделно съчинение може да бъде единствено св. Йероним. Допълнителен детайл при идентификацията на авторството на св. Йероним е изписването на името на европейските мизи – „Mesas”, което съвпада с вулгаризираното изписване на провинцията – „Mesia”. И така, разполагаме с неопровержими доказателства, че св. Йеоним е съставил карта на римската империя през 388 г., върху която е изписан текст „Мезия тук и Вулгария”, като Вулгария е синоним на провинция Мизия. Много историци не могат да приемат този факт, без да могат да посочат научни аргументи за съмнението си, позовавайки се на вътрешното си чувство, че е прекалено рано да се говори за вулгари/българи през 388 година. Да разгледаме мнението на самите вулгари/българи по този въпрос, изразено в исторически хроники. Българския превод на Манасиевата летопис е един от най-важните, ако не е и най-важния и първостепенен източник за нашата история. С добавките към преводния текст на Манасий, писани от историци към канцеларията на цар Йоан Александър и великолепните цветни миниатюри, обогатени с допълнителни данни, този източник на информация за българската история, част от която е уникална и не се среща в други извори, е самостоятелно и оригинално произведение на българската историотрафия от XIV век. Многозначителен е фактът, че българите приемат историята на Римската империя за своя собствена и са си позволили да направят освен уводната бележка, посветена на цар Йоан Александър, само 19 добавки и 69 цветни миниатюри към основния текст на Манасий за близо 600-годишната си история (от имп. Анастасий до император Никифор Вотаниат), която започва по тогавашните стандарти на хрониките от сътворението на света, минава през основните библейски събития, Троянската война, Александър Македонски и неговия завоевателен подвиг, историята на самата Римска империя, която завършва с управлението на император Никифор Вотаниат (1081). Т.е. българите са неотменна част от ромейските поданици, а България е първородна законна дъщеря на империята. Друг многозначителен факт, е че историята на българите възниква и продължава единствено на Балканския полуостров и няма абсолютно никаква връзка с Централна Азия, Кавказ и басейна на Волга. Една от най-впечатляващите добавки на Манасиевата летопис е първата. За официалната българска историогафия тя е скандална и опозиционна, защото поставя началото на българската история 190 г. преди легендарната сапунена опера на Аспарух и нахлуването му в Мизия от евразийските простори. Впрочем Аспарух е „господин никой” за Манасиевата летопис, т.е. за официалната българска история през XIV век. Няма го и във втората добавка, която е свързана с настаняването на българи в Мизия през 679 г., по времето на шестия „свети събор”. Липсата на историческата личност Аспарух сродява Манасиевата летопис със съзвездие български историци от XVII-XVIII век и техните произведения: Паисий Хилендарски, йеросхимонах Спиридон Габровски, Блазиус Клайнер и Петър Богдан.Те също не са чували за съществуването на някой си Аспарух. Което би трябвало да подскаже на изследователите със здрав разум, че нещо не е наред с достоверността на изворите за приказния български „хан” и неговите братя. Първата добавка, взета от Ватиканския препис на Манасиевата летопис е следната: Ц(а)рство Анастаси ц(а)ръ „При Анастаси цари начаше блъгаре поемати земя сия прешедше у Бъдин и прежде начаше поемати долна земя Охридска и по том сия земя въся.” Иван Дуйчев (Дуйчев, 1945) превежда този текст по следния начин: „При императора Анастасия наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха в Бдин и първом почнаха да завземат долната земя Охридска, а след това цялата земя. От изхода на българите досега има 870 години.” Последното изречение в превода на Дуйчев се съдържа само в т.н. Московски препис на Манасиевата летопис. То е особено важно за историята, защото изключва автора на добавка да е направил неволна грешка, посочвайки името на император Анастасий I (491 - 518). Превода на Дуйчев се вписва идеално в официалната концепция за българската история в продължение на 75 години: българите идват отнякъде (няма значение от къде точно, защото т.н „Стара велика България” е географски неопределима и за нейното съществуване досега не е открита дори една молекула археологическо потвърждение) като завоеватели и се настаняват в Мизия благодарение и единствено на военния си талант. Днес обаче съвременната българска историография разполага с изворови, археологически и генетични доказателства, които водят до категорично заключение за погрешността на старата концепция, формирана основно върху идеологически рамки, сковани в бившия СССР. Да разгледаме внимателно оригиналния текст. В него ключова е думата „поемати”, която се среща два пъти. Дуйчев я превежда и двата пъти еднакво като „завземат”. Странен превод, който не се базира на академични знания по старобългарски език: старобългарската дума „понматн” има три значения: 1. поемам, вземам нещо ; 2. тръгна, отправя се към определено нещо; 3. вляза, придвижа се навътре (Старобългарски речник, т.2 , БАН, Институт по български език, 2009). „Поемати” и „завземат” не могат да имат връзка помежду си. Дуйчев е направил превода единствено въз основа на господстващата по онова време теза в историографията за инвазията на българите в Мизия. Ето как ще изглежда превода, след корекция на „грешката”: „ При императора Анастасия наченаха българите да поемат тази земя, като преминаха в Бдин и първом почнаха да поемат долната земя Охридска, а след това цялата земя. От изхода на българите досега има 870 години.” Поема се нещо, което е дадено от някой. Българите поемат нещо (управление), което е дадено от Римската империя, тъй като по това време „долната земя охридска” е изконна част от нея. Думата „изход” е друга ключова дума и се нуждае от специално внимание, поради изключителната си важност. Дуйчев я отминава с мълчаливо неудобство. Тя определено не е термин от Правилника за приложение на Закона за пътищата. В този случай „изход” трябва да се разбира в библейския смисъл на думата. Българите вече не са обикновени федерати (колонисти), а си имат собствено управление, макар под юрисдикцията на римския император. Първата добавка категорично не ни казва, че българите са „дошли отнякъде” на Балканите в края на V век. Тогава, при Анастасий, те само са поели нещо, дадено им от императора. Тяхното самоуправление е в рамките на империята. Т.е. вулгарите/българите са преди управлението на Анастасий. Йоан Антиохийски разказва, че император Зенон (482) повикал/свикал българите за съюзници срещу двамата Теодориховци – Теодорих (Теодорих Страбон), Триаровия син и Теодорих (Теодорих Велики), Теодомировиа син; първия в Тракия, а втория в Илирия. Вулгарите/българи са оказали в средата и все пак сблъсъкът станал с Теодорих Страбон в Тракия, преди Константинопол. Какво означава Зенон да повика българите? Означава, че те имат договорни задължения като федерати, които стоят на подчинение на римския император. За да участват първо в сблъсък с готите в Тракия тези вулгари не са в Панония, а в непосредствена близост до Тракия, каквато локация би могла да бъде „долната земя Охридска”. И така времевата дистанция между Вулгария (388) на св. Йероним и вулгарите на Йоан Антиохийски (482) вече е само 94 години. В „История на лангобардите” Павел Дякон споменава вулгарите (vulgares), които воюват в Панония срещу лангобардите и убиват техния легендарен крал Агилмунд. Времето в което живее Агилмунд е дефинирано приблизително, но се определя, че е живял от втората половина на IV век до първата половина на V. Т.е. крал Агилмунд е почти връстник на св. Йероним, а това е най-ранното споменаване на вулгари, които участват в реални исторически събития. Разликата между картата на св. Йероним и извора на Павел Дякон вече се свежда до 30-40 години. Законът за съденето на хората (Закон соудный людъм - ЗСЛ) е уникален български правен кодекс, без пряк аналог в източноримското право. Притежава характеристики на наказателно-процесуален и наказателин кодекс, включва граждански и наказателни правни норми. Вероятно е съставен по времето на архонт Михаил, бащата на базилевса Симеон около 866-867 година. Това е възможно най-късната хипотетична дата на съставянето му, която е определна на основание приказката за „покръстването на българите”, в действителност датировката може да бъде много по-ранна. Основния фундамент на ЗСЛ се съдържа в първата му статия, която определя базата на държавата и обществото, а именно задължителната християнска религия и противоправната същност на езичеството. Наподобява известния член първи от конституцията на НРБ по време на комунстическия режим за ръководната роля на БКП в българското общество. Първата статия е илюстрация на процеса, наречен от българските историци „покръстване на българите”. Този текст изглежда е зает от едикта на Теодосий Велики (381), с който се поставя езическия култ извън рамките на закона. Това представлява и изчерпва съдържанието на реалното „покръстване на българите”, а не както комично бе представяно от историци със забавно телевизионно поведение като върволици от хора, тръгнали организирано и под строй към купелите на християнските храмове. Датировката на ЗСЛ сочи времето преди издаването на т.н. „Прохирон” от император Василий I през 875 година, т.е. съставителя на ЗСЛ е заимствал текстове от Еклогата по времето на Лъв III Исавър ( 717 - 747) и Константин V Копроним (741-775), (б.м. - т.е. когато България е била все още обособена част от Ромейската империя) ( Стефан Бобчев, „ Старобългарски правни паметници”, 1903). Чл.1 от ЗСЛ гласи: „ 1. Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Затова и свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в което се вършат езически треби или клетви, да се отдаде на божия храм с всичкия си имот. Които господари има в това село и вършат служби и клетви, да се продадат заедно с всичкия си имот, а цената им да се даде на сиромасите.” Забележителната подробност в текста на чл. 1 е, че не се споменава името на император Теодисий Велики, автор на едикта на забраната на езичеството и задължителността на християнски култ, а друг, още по-ранен и по-известен император – Константин Велики, който обаче не е издавал такива закони. Или българите от средата на IX век сочат император Константин Велики за създател на основите на българското битие и първия им закон. А това предхожда с 50-60 години картата на св. Йероним. Анализирайки значението на дните от седмицата при славяноговорещите в Европа, Ганчо Ценов стига до интересно заключение. Според оригиналния български историк наименованието на седмичните дни говори за разпространение на християнството сред славяните от един източник и този източник е мисионерската дейност на апостол Павел. Ценов мисли, че за разлика от германките народи, които до къ



Гласувай:
9
0



1. iliyanv - Изтрих два коментара на Vled
04.01 17:35
Пълни с глупости, оборими, елементарни. Нямам време да се занимавам с полуграмотни екземпляри, използващи за аргументация 100% фалшификати - Дукленския презвитер и др. ментаци. Захарий Ритор няма наименование "българи", а какво има - Vled да провери в оригинала. Не съм длъжен да водя безплатни образователни курсове в блога. Съжалявам.
цитирай
2. vled - Защо не ги остави хората да преценят
04.01 20:22
Защо не ги остави хората да преценят какви са?
Да изтриеш нещо, което не ти харесва е слабост, а не сила.
цитирай
3. iliyanv - На първо време ти давам изключителното право
05.01 08:07
да си откриеш сам грешката за Захарий Ритор, да я публикуваш като коментар тук и след това ще продължим дискусията. А аз се задължавам да ти пусна онова, което вече изтрих. Сделка?
цитирай
4. shtaparov - Хубави неща открих в тази статия и ...
11.01 05:15
Хубави неща открих в тази статия и съжалявам,че е останала недовършена накрая но имам някои забележки. Основната е тази,че с израза "България под римска власт" Багренородни несъмнено е назовавал областите населени от онези Българи,които са дошли на Балканите между 498-538 г. и за които е създадена Прима Юстиниана. Други Българи в същото време си останали в Панония и Дакия,където живели напълно свободно поне до идването на аварите. Затова те останали езичници и не приели християнство като другите,които изглежда са били християни от времето на св. апостол Андрей (37 г. сл.Хр.) и съответно не са били православни,а от друг вид християнство.

Онзи Пресиян,за който говори Порфирогенет вероятно е от същия период (V-VI в.) и не може да е идентичен с Пресиян "Първи" от 837 г. така,както не е идентичен и с Пресиян "Втори" от 1018 и 1062 г. Между VII и IX в. Българите си живели напълно свободно от "Византия" и доказателство за това е фактът,че императорът бих техен данъкоплатец,а не те на него. Това се доказва от византийските" и латински летописци,описващи събитията около Телец,Сабин и Умор. Някои техни изрази като "Българите си избрали нов господар на име Паган" и думите на Българските велможи,които казват на Сабин "Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите" говорят недвусмислено,че България е живяла в пълна независимост от "Византия" по това време.

Според мен е имало реална римска провинция с името "България" и с евентуален диалектен вариант "Вулгария" там където е Мизия,и тя била създадена от Константин Велики. Съдбата й била доста странна: Анастасий I изглежда я закрил,Юстиниан I пак я възстановил а окончателното й закриване е направил Погонат,с което предизвикал войната на Аспарух и Кубер срещу себе си. Тази война помогнала на въстаналите срещу римската власт онеправдани от решенията на Погонат Българи да се освободят окончателно от римската опека и да минат под скиптъра на великите Български князе,които от векове управлявали земите от другата страна на Дунав.
цитирай
5. iliyanv - Щапанаров ли си , Тъпанаров ли, къв си
11.01 08:02
Пуснах ти дементния коментар само и единствено с мисълта, останалите читатели да видят с какъв невнятен матрял е пълна нашта татковина.
цитирай
6. sparotok - !
14.01 14:13
Писал съм по тази тема, но твоя материал е по-добър, доста по-подробен е! Поздравления!!!
цитирай
7. bulgares - Здравей
14.04 03:24
Похвала за събирането на толкова много факти около оригинала и разсъжденията. Все пак това може да е препис не от оригинала, а от от друг препис примерно от края на 5-ти век. Аз съм малко скептичен тъй като за 4-ти век нямаме други документи с думата "българин", докато след 480г когато се появява терминът за пръв път, имаме артефакти от различни места през 5-10 години. Но дори и така да е, картата показва глупостта на Официалната ни история с някаква конница от Фанагория, тъй като според нея България НИКОГА не е била САМО на това място! А според историята на Ганчо Ценов е била, защото е вярна.

Чел съм също твърдението на Божидар Димитров, че летопис на повече от 6-700 години няма. Да, ама не е вярно. Има и то точно Хрониката на Комес Марцелин има препис от 6-ти век, с всичките думи "българи" вътре. Пази се в библиотеката къ Оксфорд, във вид на "кодекс", както са се писали тогава и преписвали книгите по манастирите
6th cent T Codex Tilianus: Oxford, Bodleian Library, Auct. T. 11.26

Поради което и историята на България трябва да започва с Хрониката на Комес Марцелин в края на 5-ти век с битката при р.Цурта - и авторът е много надежден и говорим за Хроника, а не за художествени измислици като при Теофан, Йорданес и т.н.
цитирай
8. iliyanv - Здрасти
14.04 10:22
Не си разбрал есенцията: няма дума "българин/България" преди първата третина на 9-ти век, когато базилевса Муртаг променя за благозвучие "Vulgaria/vulgares" "Bulgaria/bulgares".
Ако имаш добрината да провериш в ЛИБИ, ще откриеш с изненада, че дори Анастасий Библиотекар използва името "Стара велика Вулгария/ antiquitus Vulgaria es magna. В някой латински извори дори до 12 век продължават по антична инерция да се ползват наименованието Vulgaria/vulgares.
цитирай
9. bulgares - Не си разбрал есенцията: няма дума ...
14.04 13:22
iliyanv написа:
Не си разбрал есенцията: няма дума "българин/България" преди първата третина на 9-ти век, когато базилевса Муртаг променя за благозвучие "Vulgaria/vulgares" "Bulgaria/bulgares".
Ако имаш добрината да провериш в ЛИБИ, ще откриеш с изненада, че дори Анастасий Библиотекар използва името "Стара велика Вулгария/ antiquitus Vulgaria es magna. В някой латински извори дори до 12 век продължават по антична инерция да се ползват наименованието Vulgaria/vulgares.


О,не. Думите "Bulgaria/bulgares" и Vulgaria/vulgares се използват паралелно масово още от края на 5-ти век. Ето в оригинал от 6-ти век в библиотеката на Оксфорд моя любим Комес Марцелин: Bulgarorum, Bulgares на 5 места
http://bulgares.blog/history/2018/02/13/bezspornoto-dokazatelstvo-che-bylgarite-sa-osnoviiat-sysed-i.1593431

На плочките от Виница имаме "BOLGAR" и т.н.
цитирай
10. bulgares - Иначе, да
14.04 13:32
"Mesia hec & Vulgaria" (Мизия тук е и България) - едва ли някой би използвал да добави коментар през 11-12 век с "Vulgaria" в него.
цитирай
11. iliyanv - За всеки случай направи едно посещение на очен лекар
15.04 09:06
"BOLGAR" - ама другия тираж.На Мошев фантазиите не са достатъчни. Сигурни първа и четвърта графема. Другото са влажни съновидения.
Същото се отнася и за Комес Марцелин. Късен препис обявен по принципа "тука има тека нема" за 6-ти век. Хах, 6-ти век.
цитирай
12. bulgares - Хм
15.04 17:38
За да не копирам от ЛИБИ търся текст на Йордан от 6-ти век и попадам на твой блог
http://iliyanv.blog/history/2016/01/19/svedeniiata-za-bylgari-v-iordanovata-getika-sa-manipulirani.1423570

И това ли е фалшификат, но просто не си знаел преди 4 години? Къде я видя тази теория, че преди Теофан никъде не се използва "Bulgaria/bulgares"?
цитирай
13. kirk - Цитирате Константин Багренородни, „За управлението на държавата”, ГИБИ 5, стр. 208...
19.04 20:05
Цитирате Константин Багренородни, „За управлението на държавата”, ГИБИ 5, стр. 208 и това е точно пасажът, който започва с твърдението, че събитията били от времето след като България била под сръбска власт. Явно не сте чели съвременни гръцки, арменски и руски византолози, а само съветски възантинисти. Покойният Храч Бартикян напр. е преводач и коментатор на "Константин Порфирородный" - т.2 от поредицата "Византийские источники", 1970 г. ,Ереван,, както и на десетки статии по темата, в които аргументирано разобличава фалшифицирането на оригинала от страна на кръжеца около имп. Константин VIII и по-късно - по време на археип. Теофилакт Охридски. Тъкмо от тях тръгва ви-ца за хан Пресиан, който никга не е съществувал, особено през IX в. Историческата реална личност е Паресман Апокап и е брат на цар Самуил или друг близък роднина. Във всеки случай и в каменния надпис, където е споменат са налице жители на теми, които са сформирани най-рано след падането на България по време на имп. Йоан Цимисхи като смоляните. Въпросната историческа личност носи още десетина квазиимена - Пресиам, Перс, Ферс, Фружин, Дражан и пр. Уж ослепен, уж с каменен надгробен надпис от Михаловце, а всъщност е посечен в арменската Халдо-Аридж. Измислиците за сръбските владетели и сръбската история са копи-пейст на лъжите за Комитопулите на византийското ЦРУ Скилица$Кедрин. И мани, ами носят руски имена, тоест порусени скандинавски , както Владимир-Расате, егати... преди руснаците да ги въведат, а??? Ти си по-опасен и от тракопадниците и тюркоприпадниците, май? Значи по наличието на тази лексема - лапсус калами върху картата на св. Йеронимус доказа, че измате право над Мизия и Македония, а бе що не се гръмнеш??? Па и ап. павел ви е кръщавал, а? Що не вземете да се прекръстите на арменци и да не се мъчите повече?!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 104592
Постинги: 23
Коментари: 231
Гласове: 164
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31